— Много ме ласкаеш, Добриле… — отвърна кротко Калоян. — Това, което правя, е най-вероятно дълбоко себелюбие… Аз искам да имам най-хубавата придворна домашна църква в цялата страна… А понеже ще служи и като гробница на семейството ни, то ще се радвам на слава и подир смъртта си. Ето какви прости и груби чувства ме карат да бъда тъй щедър и милостив.

Всички се изсмяха. С недоверие и укор.

— Все такъв си е господин Калоян, скромен и благороден… — каза тихо дедец Димитри, който бе близък съратник и приятел на севастократора. — И нашата община е благодарна към него. Макар че той е толкова предан син на православната църква, ала неговото покровителство към богомилите показва широтата на духа му.

— Доста, доста… — вдигна изплашено ръка Калоян. — Много ме превъзнесохте и аз твърде дълго си позволих да ви слушам. Сега ще трябва да постя две седмици за тоя грях… — Той тихо се засмя, поглади гъстата си черна брада. — Току-виж, че не ще мога да присъствувам на сватбения пир на Костадина…

Боляринът му се закани шеговито. Усмивка разпъна малката му уста, разкри честите му, лъскави бели зъби.

— Без тебе сватба не правя. Ала бих предпочел да чуя кога най-сетне ще доведеш своя невяста в Бояна… Да не останат само твоите кости да бъдат погребани в новата църква…

Изведнъж усмивката угасна сред кестенявата му, раздвоена брада.

Настана мъчително мълчание. Калоян дълбоко въздъхна. Майстор Добрил наведе замислено чело.

— Никоя жена на света не може да стане моя съпруга освен Десислава… — пошъпна тихо севастократорът и затвори очи.

Месецът се издигна високо над водопада. Мека светлина обля ридовете, горите излъхнаха влажни ухания, високите тополи леко поклащаха върховете си, тръпнейки с всичките си листа. Мълчанието се разля като широка, кротка вълна, която заличава и успокоява всичко.

— Все пак — настоя упорито Константин Тих, — не забравяй, не забравяй, че имаш дълг и към своя славен род. Цар Михаил, братовчед ти, няма наследници. И с тебе завършва мъжкото коляно на търновските венценосци. Не забравяй, че ти си последният Асеновец…

Калоян махна с ръка, отдалечи се с бавни стъпки, по посока на „Свети Никола“. Другарите му дълго останаха безмълвни и наскърбени. Не, никога той нямаше да забрави Десислава, която вехнеше в печал и копнеж сред самотата на строго варден манастир. Ала никога нямаше да поиска отново да поведе годежни преговори с Търновград, защото нарочно изпратени люде му бяха донесли предложението на брата й Петър:

— Ще му дам сестра си, ако се откаже завинаги от правото си на наследство върху Асеновия престол, ако се откаже от самостойната си власт, ако преклони глава и се помири с Ирина…

Десислава бе залогът.

А в Бояна живееше законният наследник на престола, който трябваше да се увенчае с царския венец в случай, че Михаил Асен не се ожени или остане бездетен.

Великият боляр Стефан пошепна едва чуто:

— В Никея Йоан Ватаци бил на смъртно легло… Но той може спокойно да склопи очи. Най-сетне Елена роди наследник на сина му. След шест дъщери дойде и мъжка рожба. Кръстили го Йоан. На свекъра и на баща й. А тук Асеновският род клони да изчезне… Какво ще стане, ако напръстна смърт постигне Михаила и Калояна? Зетьовете на Ирина ли ще управляват? Ето, чува се, че щели да женят Тамара за Михал Палеолог… Бързат да я дадат на чужденец, та да останат само Петър и Мицо да делят властта…

— Боже пази… — се прекръсти усърдно избягалият от Търнов богат търговец Силян.

— Властта е най-сладката отрова… — пошъпна замислен богомилът Димитри. — За нея людете жертвуват живот, чест, любов… Стават престъпници и убийци, отдават душата си на демона… Нали с власт и слава помами изкусителят Христа в пустинята… Защото не намери по-върховна примамка…

От всички улички изникнаха потоци люде, които се стичаха към пазара с изопнати в злорада почуда лица, размахвайки ръце, препъвайки се от бързина. Ала проклетата птица не кацваше на едно място. Тъкмо да я улови някой, тя отново подхвръкваше и летеше над главите на смаяните люде. А щом кацнеше някъде, отваряше човка и започваше да бъбри най-страхотни и безумни слова. Всички я слушаха настръхнали, опиянени, тържествуващи.

Това, което никой човек в Търнов не би посмял и пред най-близкия си да изрече, нарочно научената птица кряскаше пред лицето на всички сред безсилната ярост на стражите, които се мъчеха да я уловят. Кой бе дръзнал да говори пред хитрото и паметливо животно тия нечувани думи?

Папагалът спря връз стряхата на една оръжейница и пак почна да вика, на пресекнати, гърлени срички:

— Да си отиде Ерина! Смърт на Ерина! Кой отрови Калиман? Ерина!

Това, което стоеше в сърцето на всеки търновец, птицата изговаряше на всеослушание. Никой не дръзваше да се засмее или да възликува. Всеки таеше дълбоко доволството си и с високи викове разгонваше папагала, сякаш искаше да помага на стражите да го уловят, ала всъщност, за да спаси животното от неизбежна смърт. Най-сетне точно прицелена стрела се заби в гърдите на птицата и тя рухна на земята. Докато наоколо й се сбираше огромна кряскаща и ръкомахаща тълпа, угодлив страж бързо се спусна към Царевец.

Ирина стоеше изправена като каменно изваяние до креслото си. Хубавото й лице бе замръзнало в страшен гняв. Когато й съобщиха, че птицата е убита, очите й се оживиха за миг, след това тя вдигна ръка в хладно безразличие.

— Добре. Да се издири господарят на птицата и да се обеси на площада до утре по това време. За назидание на другите.

Ала когато изплашените от тежката задача стражи изчезнаха зад златотъканата завеса, жената изостави надменното вцепенение, което вардеше пред чуждите очи, и почна да кърши ръце в безмълвен яд. Огнена червенина обля бузите й.

Какво искаха още от нея дебелоглавите инатливци? Вечно ли щяха да ронят сълзи за детето Калиман? Нима нейният син Михаил не бе вече израснал напет и буен момък, в разцвета на дарбите си, готов да даде всичко за доброто на родината си? Не бе ли и той син на Асена? Защо го ненавиждаха? Бъдещето бе пред него още. Бъдеще на слава и величие… Защо нямаха търпение, откъде тая непримирима омраза?

Тя знаеше. Всичко идваше от онова бунтовно гнездо. От Бояна. Оттам се разпръскаше отровата на потайните слова и обещания, които размиряваха народа. Защо трябваше Ирина да си отиде? Нима тя се месеше в работите на държавата? Не бе ли сложила за съуправител на неопитния още цар смелия и умен севастократор Петър? Кой можеше да знае, че тя управлява зад гърба на тия двама млади люде?

Защо всички стрели бяха отправени към нея, а не към царя и севастократора?

Те ненавиждаха гъркинята, дъщерята на кир Теодор Комнин. О! Ала и тя ги ненавиждаше тия злопаметни, непримирими, упорити варвари.

Ирина задиша тежко, сви пестници. Докато е жив севастократор Калоян в Бояна, дотогава българите нямаше да сведат чело пред сина й, галени от някаква тайна, непрестанна, дръзка надежда.

Тя се засмя. Един повече, един по-малко. И без това безсънните й нощи бяха изпълнени с трескави видения и зли прокоби. Един повече, един по-малко. И без това никой не можеше да възвърне покоя на сърцето й.

В стаята безшумно се вмъкна епирска прислужница със запалена вощеница в ръка и почна да пали свещниците. Царицата не я забеляза. Падна връз покрития с мечешки кожи миндер, закри лице. Да. Така беше. Те ще го помамят да дойде в Търнов, ще му обещаят Десислава и той ще пристигне за сватбата. О! Тогава всичко ще бъде лесно. Защото досега нито веднъж, ни изпратена кама, ни поръчана отрова не бяха успели да стигнат до омразния севастократор. Верни ръце препречваха пътя на желязото, опитваха храната, вардеха ден и нощ Александровия син.

Надеждата на българите… Последния Асеновец… Последната пречка между нея и пълната власт над търновския престол…

Ирина откри лице, отново се изсмя, още по-глухо и зловещо. Внезапно тя забеляза прислужницата си. Скочи като тигрица. Грабна свещника от ръката й и почна да я удря с него.