Михаил Асен загуби дързост. Страхът премина и в него. Безсмисленият и необясним животински страх, който понякога завладява тълпите и не може с нищо да се укроти.

И тогава той реши да изпрати до Ласкарис посланици, които да поискат мир. За най-подходящ посредник в преговорите избра своя тъст, княз Ростислав Михаилович, бан на Мачва, който, придружен от многобройни знатни люде, натоварен със скъпи дарове, се отправи към гръцкия стан, разположен край реката Регина, приток на Хебъра.

Така от победител Михаил неволно се представи за победен.

Защото нямаше упование в силите си, да продължи войната докрай.

Оживеният лай на загарите и гъстите призиви на ловджийските рогове ехтяха из буковите гори на Витоша. Загарджиите с мъка задържаха буйния устрем на хрътовете, които подушваха близостта на селището и нетърпеливо се дърпаха на ремъците си. Веселата дружина слизаше към Бояна, натоварена с богат лов. Само севастократорът не бе засмян. Ловджийските радости не бяха угодни на сърцето му. С мъка той гледаше страданията на ранените животни, които предпочиташе да вижда как припкат свободни и доволен из ливадите на планината. Стрелец с точно око и вярна ръка, той можеше да бъде първи в ловджийските състезания, ала сърцето му бе далеч от подобни изкушения. Той слушаше с мъка гръмливите смехове на другарите си, оживения кикот на жените. За какво бяха тъй доволни и щастливи? Можеше ли след позорния мир, сключен край Регина, някой българин вече да диша с чиста съвест и леко сърце? Как можаха да допуснат това нещо. Русинът Ростислав да води преговори между българи и никейци и накрая всичко да се стовари само върху плещите на българите, в полза на Никея. За да получат мир, Михаил и Петър се бяха съгласили да отстъпят на гърците и Цепина, последната Родопска крепост, която бе в български ръце… Така, доброволно, без бой, без защита… Не. Това не можеше повече да продължава. Сега, обзет от уплахата на поражението, Михаил бе готов да отстъпи всичко, само да запази престола и живота си… Ето, той отново бе пратил послание до Бояна, в което се канеше севастократорската двойка да посети Търнов през есенния лов, за да се помирят окончателно с лична среща и братска прегръдка.

Ловджиите забелязаха навъсеното лице на Калояна и го обградиха с конете си.

— Не разбирам защо се тревожиш, господство ти… — каза Константин Тих. — Колкото по-зле отиват работите в Търнов, толкова по-добре е това за вас… След безумието при Регина Михаил сам си подписа присъдата. С него и Ирина е вече свършено. И последните боляри, които ги крепяха и защищаваха, вече се убедиха, че това не може повече да продължава. Дните на тяхната власт са прочетени.

— За бунт ли говориш, Костадине? — попита навъсено Калоян.

— Не остава вече нищо друго. Чакаме само вест от Търнов. Всичко е готово. Михаил Петър и Ирина ще бъдат убити, Царевец завладян от наши хора и ти ще поемеш венеца на великия Калояна и славния Асена.

Калоян сви болезнено устни. Не. Той не искаше убийства и размирия. Той не можеше да приеме един окървавен венец. Михаил Асен бе все пак негов братовчед. С добро… С добро… Той трябваше да опита и последното средство. Да отиде в Търнов, да говори с Михаила, да се опита да го вразуми: нека даде опрощение на бегълците, нека изпрати майка си в манастир, нека заточи Петра в някоя далечна хора.

И той твърдо реши да замине за Търнов.

След като роди своето първо дете, Десислава разцъфтя в пълнокръвна красота, която се славеше по всички близки и далечни земи. Облечена в лилава ловджийска дреха, с шапчица от тъмномораво кадифе, закрепена с жълто було за главата, гордо изправила снага, отметнала назад рамене в царствена стойка, севастократорицата весело разговаряше с майката на Константин Тих, която бе леля на севастократорица Зорка. Защото Зорка бе дъщеря на светия сръбски крал Стефана Първовенчани, а Тиховица бе негова сестра, като дъщеря на Стефан Неман. Константин Тих наричаше Стефана Първовенчани вуйчо, а Стефана Неман дядо. Докато Калоян наричаше Стефана Първовенчани дядо. И двамата бяха по майчина страна внуци на сръбски крале и затова близки роднини.

Старата дъщеря на Стефан Неман, въпреки възрастта си, бе останала страстна ловджийка и не пропущаше поканите от боянския двор да участвува в есенните потери из Витоша, където се въдеха големи стада рогачи и сърни. Младата й снаха, Константиновица, напротив, беше свенлива и плаха жена, която не обичаше шума, виковете на крагуярите и се плашеше от кръвта. А особено се боеше от опитомения леопард, който старата Тиховица водеше със себе си на лов, седнал връз особена дървена подставка зад седлото й. Макар и укротено, жестокото животно признаваше само заповедите на господарката си, която го водеше за желязна верижка, прикрепена с гривна за ръката й.

Преминаваше пладне, когато шумната дружина слезе в Бояна и се разпръсна да разпредели и дели лова. Някои от мъжете отидоха да се упражняват в бранни изкуства на широкия двор извън калето. Десислава заведе гостенките си да видят новата църква, която майстор Добрил най-сетне почваше да зографисва. Старата Тиховица и снаха й разгледаха с възхита хубавата сграда отвън и влязоха в притвора. Мрачевината се разпръскваше от няколко зехтинени лампи, които висяха по стените.

Връз новата мазилка, която покриваше стенописите на старата църквица „Св. Никола“, майстор Добрил рисуваше образите на осем ангела, които крепяха медалиона с лика на Христа вседържителя горе в кубето. Стъпил на дървена стълба, ограден от две страни с големи зехтинени лампи, художникът последователно нанасяше с четка гъстите, разредени с кожено лепило бои. Като видя знатните посетители, майсторът веднага слезе от стълбата, изтри ръцете си от багрилата и се поклони дълбоко. Леопардът настръхна, сгърчи муцуна, ала не издаде нито звук.

— Нали щеше да работиш върху влажна мазилка, майсторе? — попита любезно Десислава, загледана в неизказаната красота на картината, изписана връз свода на кубето.

— В последния миг реших да работя на суха стена. Тъй няма нужда много да бързам и мога по-внимателно да се спирам на някои места.

Старата Тиховица гледаше с благоговение образа на вседържителя. Отместваше се встрани, дигаше глава нагоре, пак променяше мястото си. Поклащаше глава удивено.

— Чудно. Тия очи сякаш навсякъде ме следят. Където и да отида, все към мене са отправени…

— Това е погледът на Христа, който неотменно бди над нас… — каза тихо художникът, като сведе смирено гордото си чело.

Винаги в присъствието на Десислава той усещаше да го обзема чудно смущение. Тъй дълго той бе смесвал в бляновете си образа й с тоя на ангели и светици, че понякога се учудваше, когато я виждаше да се движи и говори, да задава въпроси, като всички божии люде, да диша, да мълчи… Присъствието й го плашеше и гнетеше. Предпочиташе да дебне зад прозореца си ранния час, когато отива на утринна служба, за да зърне за миг стройната й походка, чинно скръстените ръце, притиснали евангелието до гърди. Предпочиташе да не я вижда често, за да може по-често да бленува за нея.

В Средец той обичаше да се забавлява с млади, весели моми, които пиеха от една чаша с него, играеха на зар и танцуваха без умора, не се стесняваше да пирува до зори с някоя буйна дружина певци и шаръчии, гуслари и поети, да посещава сборища на фокусници и въжеиграчи.

Ала Десислава бе съвсем друго нещо. Тя не бе жена, тя не бе образ от плът и кръв. За нея можеше само да се мечтае. За нея можеше да се извърши подвиг. Да се жертвува животът. Да се изпълни велико дело. Тя бе съпругата на неговия севастократор. Тя бе вдъхновението. Тя караше кръвта му да тече по-леко, обзета от горещо въодушевление, изгорена от творчески пламък. И всеки път, когато я виждаше, той отново се учудваше, че може да съществува подобно съвършено божие творение.

Нима тя стои пред мене? Нима слушам нейния глас? Нима това е крайчецът на нейната наметка?… — се питаше изтръпнал в свръхземна радост.