Той задиша бързо, в щастлив унес. Блянът на целия му род нямаше да загине. Справедливата му десница бе премахнала неспособника, който рушеше постигнатото с мъката на толкова скъпи жертви.

Хемската империя щеше да пребъде.

Отвори очи. Дързък огън ги караше да горят в отчаяна смелост. Не, тия гнусни предатели щяха да видят как загива един Асеновец. Той нямаше да се сдаде мърцина. Старата бранна кръв не мамеше. Внукът на адриановградския витяз грабна лъка, който смелият ханджия сваляше от стената, опита жилавината му. Пое шъпата стрели, които някой му подаваше. Извърна се. Бледна, със спокойно движение, Десислава протягаше колчан, претъпкан със стрели, на един от куманите.

С един поглед двамата си казаха всичко. То бе любов и мъка, и прощаване, и гордо примирение. Младата жена се усмихна. Връз побелелите й устни се възвърна мерджанената руменина. Хубавите й очи засияха като звезди и изведнъж в горещ порив тя се спусна, прегърна севастократора, притисна за миг лице до неговото в бърза, гореща, отчаяна прегръдка, разтърсена от нямо ридание. Без да изпуснат лъка и колчана, ръцете му я обвиха крепко, в безмерна нежност.

Куманите, отроците, просякът и ханджията гледаха трогнати този миг на раздяла пред стъпките на смъртта. Станиш извърна лице, изтри очите си. Всички познаха братовия син на славния Йоан Асен, паднаха на колене, целунаха ръцете, дрехите му, заклеха се, че ще пролеят кръвта си за него.

Разнесоха се глухите удари на алебардите и секирите, които разбиваха долу вратата. От прозорците на горния кат град от стрели обсипа нападателите.

Константин Тих и людете му пристигнаха само един час по-късно. Още отдалеч те забелязаха гъстия дим, който се издигаше от опожарения хан. В една от стаите намериха убити десетина души. На двама от тях, един мъж и една жена, бяха отрязани главите.

Ирина и Ростислав трябваше да се убедят с очите си, че Калоян е мъртъв.

Дълго Константин Тих оплаква своя любим сродник, последна издънка на славния търновски венценосен род, свел чело над бездушното му тяло. Ала когато изправи яката си снага и разтърси рамене в необуздан гняв, сините му очи се присвиха в люта закана, той дигна високо десница и се закле:

— Мъст до последна капка кръв… Мъст за последния Асеновец!

И препусна начело на войските си в помощ на обсадената престолнина, за да прогони дръзкия враг, който бе нахлул неочаквано в земята му, повикан от безумни честолюбци. Като тъмен вихър се понесе разярената войска, кон до коня, с развети наметки, с издигащи и снемащи се копия, като честа гора.

Майстор Добрил отмахна ръце от лицето си. Спомените горяха живи, неизлечими, обгръщаха го с лъха на миналото, на безвъзвратно загубеното. И само те все още подхранваха у него пламъка на творчеството. Защото без Калоян, без Десислава в Бояна бе мъртво и пусто. Калето отекваше плахи женски стъпки, скрити сълзи, спотаени вопли.

Севастократорица Зорка бе отпътувала заедно с малката Калоянова дъщеря при старата си леля в Скопие и бе влязла като монахиня в един тамошен манастир.

Само образите в църквата живееха, ярки, неразрушими. Добрил обгърна с взор изписаните стени и дълбока въздишка вдигна гърдите му.

Най-сетне църквата бе готова.

Калояновата църква, чийто образец бе взет чак от Преславските развалини…

Ала високите й ктитори бяха мъртви и не можеха да видят красотата и блясъка на свежите багри, на въплътените блянове, на оживелите сънища… Да видят осъществен копнежа на толкова дълги дни и нощи.

Там бе Исус, седнал в храма между книжовниците и родителите си. Мъдрият детски взор бе отправен в пространството, далечен и безстрастен, издигнат над всичко земно, над всяка суета. Облечен в ярко жълто, облян в бели светлини, той спокойно обръщаше лице към укорите на разтревожената си майка, докато тялото му бе извърнато към групата на мъдреците. Там бяха образите на Христос Халкитис и Христос Евергет, изписани по спомена за двете прочути икони в Цариград, ала оживени от благост и състрадание, с топло участие към людете…

Там из мрачевината изникваше светлият образ на свети Йоан Рилски, с издигната за благослов ръка. Постническото му тяло бе облечено в дълъг жълт хитон, връз който бе наметната тъмносиня мантия. Проникващите до дъното на човешкото сърце очи гледаха втренчено и изпитателно. Къси и гъсти коси обграждаха високото чело, дълга бяла брада покриваше гърдите му.

Връз буйно разиграни води летеше кораб с издути платна и наведена мачта. Изплашените пътници закриваха с ръце лицето си, издигаха ръце за помощ, струпани един до друг, прегърнати в безмерна уплаха. Високата площадка на кормилната част бе украсена с многобройни щитове. На нея стоеше свети Никола и благославяше високите талази…

На северната страна на църквата, под Успението на света Богородица, бе изписано Разпятието Христово. Връз тъмния фон изпъкваше, огънато в мъчителна извивка, мъртвото тяло на разпнатия. Едрите клепки бяха сключени в спокойното величие на смъртта. Лицето, морно отпуснато над дясното рамо, таеше в скръбната си уста мощ и власт над тленното.

На южната страна, между св. Екатерина и Христос Халкитис, бяха изографисани портретите на царя и царицата. А на северната страна сега майсторът довършваше портретите на ктиторите: Калоян и Десислава.

Там, в долния кат на църквата гробница, където отредените за погребение места останаха празни, там чрез силата на вдъхновението и майсторството на ръката, ктиторите, трябваше да останат паметни за всички времена.

Телата им бяха останали овъглени под развалините на горящия хан, но образите им трябваше да живеят в чудото на изкуството. Художникът трепереше от вълнение. Не. Той нямаше да създаде само условните образи на канона. Той щеше да изрисува ктиторите тъй, както изглеждаха в живота. Същите. Със същите движения, същия взор, неподправената усмивка, точността на одеждата. Тия нежни очи на Десислава, които умееха да гледат тъй кротко и тъй властно, тънката й, подкупваща усмивка… Спокойният, строг и мъдър взор на Калояна, широкото му умно чело, царственото величие на движението…

И мощен вътрешен подтик тласна ръката на българския майстор.

Вековният канон бе счупен.

1259 година.

Любов и преданост одързостиха десницата на гения, за да открехне вратата на бъдещето.

Никой дотогава не бе рисувал така. Никой не бе давал подобие с живота в условния образец, никой не се бе осмелявал да оприличава рисунката с действителността.

Под гъстите равни удари на четката багрите се въплътяваха в живи, дишащи образи. Връз тъмния фон на стената Десислава свеждаше малко главата си към лявото рамо, докато с десницата си гиздаво придържаше между палец и показалец шнура на мантията си. В алено и златно горяха севастократорските й одежди. Изправените лъвчета, везани връз белия фон на свилените кръгове, гордо издигаха глава в сърмен блясък. Продълговатото й лице сияеше с ангелска хубост, тъй чудна бе усмивката, тъй смирени гордите очи. В косите, по ушите, около врата, навсякъде бе нагиздена с бледи бисери. Ясносиньо було обвиваше шията й, минаваше покрай ушите нагоре, скриваше се под жълтата шапчица, около която бе стегната диадема, обсипана с червени и зелени камъни.

Високата осанка на Калояна, облечена в тъмносиня туника, везана със сърмени ластари, се обграждаше от зелените кадифени вълни на мантията. Над лактите имаше везба от бисери. Един кръгъл изумруд сияеше над изпъкналото му чело в прозрачен блясък. Черната брада и мустаци се сливаха с черните гъсти коси, които слизаха ниско до раменете му.

Лявата ръка на ктиторицата сочеше кротко към Калояна, който държеше образеца на църквата, сякаш я поднасяше на свети Пантелеймона, изписан на стената вдясно от него.

Навън отекнаха многобройни стъпки, смесени с високи гласове, цвилене на коне, дрънкане на оръжия. Боянчани се трупаха по пътя към църквата и възторжено поздравяваха. Страж от крепостната порта се втурна тревожно в църквата.