Честно казано, отдавна не бях чел такава тъжна книга. И може би нямаше да се трогна толкова от написаното в нея (след досегашните драми на Ливан, Централна Америка и другите кървящи рани на XX век човек обръгва и постепенно обръща гръб на историята), ако прочетеното не ме върна към видяното през декември 1987 година в Аризона.

Тогава, през един неделен ден, моите приятели Лене Робинсън, меценатка на индианско изкуство, и Майкъл Муур, фотожурналист, ме заведоха в ранчото на сенатора Джон Хейс. Ранчото, голямо колкото една днешна наша област, се намира високо в планините и из него пасяха на воля стотици крави, телета, коне и овце.

Докато крачехме из каменистата земя, обрасла с пожълтяла трева, Джони, 17-годишният син на сенатора, започна да ми показва върхове от копия и стрели, които изравяше с острите върхове на каубойските си ботуши. Като всеки млад човек, лишен от дипломатическата предпазливост на възрастните, Джони каза:

— Учителят ни по биология в колежа твърди, че апачите, които са живели преди американците по тези места, са се отнасяли със земята доста по-цивилизовано, отколкото ние. За тях природата е била средство за съществуване и наслада, а не за правене на пари.

Точно така го каза: правене на пари. Типично американски израз (мъни мейкинг — б.а.). Разбира се, в правенето на пари няма нищо лошо. Стига и то да е природосъобразно, ако подобен израз може да се „върже“ с едно чисто политико-икономическо понятие.

След горната тирада на Джони, баща му го погледна малко изненадано, във всеки случай очите му в този момент не излъчваха бащинска гордост, която бликаше от тях допреди няколко минути, когато Джони умело хранеше телетата. Но сенатор Хейс не тръгна да убеждава момчето в противното, да води задълбочен диалог с учителя по биология. Просто защото и американците, както и европейците, отдавна са разбрали какво направиха хората днес със земята, с водите, с въздуха.

Един ден по-късно в дома на Лене се запознах с Мишел Нараньо, млада индианска художничка, която беше дошла във Финикс, столицата на Аризона, за да участвува в изложбата, уредена от местния „Хърд мюзиъм“. От дума на дума край камината на Лене Мишел ми разказа някои доста тъжни моменти от своя живот. Разведена, тя живееше в един резерват в Ню Мексико заедно с осемгодишния си син и се опитваше да се препитава с изкуство.

От нея разбрах, че хората от племето й са доста нещастни, че много от тях са безработни, че всеки трети мъж е алкохолик, че наркоманията също не им е чужда… И тъй нататък.

Ако човек не е видял с очите си тези подробности, ако не е чул с ушите си думите на Мишел или някой от нейните братя и сестри, сигурно би се учудил: възможно ли е в най-развитата, в много отношения най-богатата капиталистическа държава, останалите милион и половина индианци (1985) да живеят в очевидна бедност, сравнени със стандарта на „бледоликите“, ако си припомним терминологията от нашето детство.

Възможно е. И е така. Както между впрочем е възможно да има и богати индианци, особено някои, в чиито резервати беше открит петрол. Но статистиките посочват толкова нисък процент на забогатели индианци (на фона на бедните), че на човек му е чак неудобно да го споменава.

Между другото, студентите от Московския университет „Михаил Ломоносов“, които през пролетта на 1988 година се срещнаха с американския президент Роналд Рейгън го запитаха защо той не приема делегацията от американски индианци, пристигнала в Москва, с надеждата, че президентът ще ги изслуша най-сетне (на чужда територия).

Сладкодумният президент, разчитайки на чара си и на ораторското си изкуство, се впусна в разсъждения: как приятно си живеели индианците в своите резервати, как културата им и традициите им са запазени, какви възможности имат децата им днес и т.н., включително и как някои са забогатели от петрола.

Още на другия ден американските кореспонденти, които бяха тези дни в Москва, написаха доста иронични коментари във връзка с президентските обяснения относно безоблачното и щастливо всекидневие на коренните жители на Америка.

За какво разказвам тези детайли? Защо се опитвам да свържа миналото с настоящето? Защото човек, дори когато е настроен най-доброжелателно към Америка и американците (имам предвид САЩ), вгледа ли се в гънките на нейната история, ще открие, че пътят на един велик народ и на една велика страна минава през много кръв. Това е тъжно да се каже, но трябва да се знае.

Книгата на Ди Браун е едно послание към сегашните американци — пък и не само към тях. За мнозина тя може да изглежда като огромен поменик от кървави събития, в които са изчезнали хиляди индианци. Но противно на някои лековати уестърни или романи, в които добрите бели планомерно (но „законно“ и „морално“) избиват лошите червенокожи, тази книга показва защо величието на един не бива да се изгражда върху костите на други. Защото подобно величие десетилетия по-късно ще кара потомците на победителите да носят на плещите си чувството за историческа вина за стореното от дедите им, за които целта е оправдавала всякакви средства.

Истината ни задължава да кажем, че днес много индианци са добре образовани; че някои от тях са известни в страната си творци; че на много места традициите и културата им са запазени (както е в „Хърд мюзиъм“ във Финикс, Аризона); че сред тях има лекари, инженери, поети и художници.

Но същата истина ни кара да я погледнем от всички страни. А пак статистиката казва, че от 267 индиански резервата, колкото има днес в САЩ (най-много са и Калифорния — 78, най-малко в Аляска, Айова, Мисисипи, Северна Каролина и Уайоминг — по един), само в два резервата — те са в Луизиана — безработицата обхваща едва 18 на сто от работоспособните индианци.

Казвам едва, защото в останалите резервати тя се движи между 40 и 66%. Тоест всеки втори индианец е безработен. При белите американци процентът е десетина пъти по-малък. Статистиката може да ни каже и други неща — но да спрем дотук.

Урокът, който ни поднася Ди Браун, обаче е преди всичко морален. В свят като днешния, където хармонията е отстъпила (на места) значително пред хаоса, където юмруците или мегатоновете са аргументи в силовите спорове, където екологичните катастрофи непрекъснато ни напомнят за кошмари, от които искаме да избягаме, посланията на старите индианци към всички нас са по-важни от всякога.

Защото още по-ясно виждаме от страниците на книгата онези хора, които са обичали земята си истински; за които Природата е била синоним на Свобода и Хармония; които, за разлика от белите, са убивали при лов само толкова животни, колкото да се изхранят; които търсят вечното равновесие в заобикалящия ги свят.

Не искам с това да създавам нови клишета: миролюбивите индианци срещу порочните бели, които на всичко отгоре мразят природата. Но епизодът, в който Ди Браун описва как Кит Карсън (след избиването на много индианци) заповяда да унищожат и петте им хиляди прасковени дървета, е покъртителен. Какво варварство! От този вандализъм преди 124 години (тогава се е случило горното събитие) до възможността нещо подобно да ни сполети днес в случай на ядрена война разстоянието не е много голямо. Само че жертвите вече няма да бъдат пет хиляди прасковени дървета.

А те просто са искали да живеят мирно, свободно и в хармония със себе си и света. Дори всекидневният им език, с който са общували помежду си, прелива от любов към природата.

Шайенът Бялата антилопа изпял в предсмъртната си песен: „Нищо не живее дълго, само земята и планините.“

Белите хора — не само американците — го разбраха много по-късно. Когато земята и планините вече бяха болни. И една от причините е, че може би твърде късно бяхме разбрали какво искаха да ни кажат индианците.

Енчо Господинов