Той добави, че хората му се опасяват, че ги събират в Боске, за да могат войниците да ги застрелят както във форт Фаунтлерой през 1861 г. Кери отговори, че това не е вярно, но Мануелито отказа да се предаде с хората си, преди да е разговарял със стария си приятел Ереро Гранде и някои от другите вождове на навахите, които са били в Боске.

Когато генерал Карлтън научи, че има вероятност Мануелито да се предаде, той изпрати четирима внимателно подбрани навахи от Боске (но не и Ереро Гранде), за да повлияят на колебаещия се военен вожд. Те не успяха да убедят Мануелито. През една юнска нощ след техния разговор. Мануелито и отрядът му изчезнаха от Келитас и се върнаха обратно в скривалищата си покрай Литъл Колорадо.

През септември той научи, че старият му съюзник Барбонсито е пленен в каньон де Чели. Сега той, Мануелито, бе последният от вождовете рикос на свобода и съзнаваше, че войниците ще го търсят навсякъде.

През есента навахите, избягали от Боске Редондо, започнаха да се връщат в родните си земи с ужасяващи разкази за това, което става с хората там. Мястото е окаяно, казваха те. Войниците ги мушкали с щикове, гледали да ги натикат в оградени със стени празни места, където командирите постоянно ги броели и записвали числата в малки книжки. Командирите им обещавали дрехи, одеяла и по-добра храна, но обещанията си оставали само на думи. Всичките тополи и месните били отсечени и за горене останали само корените им. За да се предпазят от дъжда и слънцето, индианците трябвало да копаят дупки в песъчливата почва и да ги покриват с изплетени от трева рогозки. Живеели като прерийни кучета в бърлогите си. С няколкото сечива, дадени им от войниците, те разкопали низината на река Пекос и посадили зърнени култури, но наводненията, сушата и насекомите унищожили реколтата и сега всички били на половин дажба. Поради голямото струпване на хора болестите започнали да отнасят по-слабите. Мястото било ужасно и въпреки че под бдителното око на войниците бягството е трудно и опасно, мнозина рискували живота си, за да се махнат оттам.

Междувременно Звездния вожд Карлтън бе убедил викария на Санта Фе да отслужи благодарствен молебен за успешно завършилото изселване на навахите в Боске, извършено от армията. На началниците си във Вашингтон генералът описа мястото като „един чудесен резерват… няма причина те (навахите) да не бъдат най-щастливите, преуспяващи и осигурени индианци в Съединените щати… Във всички случаи да ги храним, ще бъде по-евтино, отколкото да се бием с тях.“

В очите на Звездния вожд затворниците са само усти и тела. „Тези шест хиляди усти трябва да ядат и тези шест хиляди тела трябва да са облечени. Като се вземе предвид каква великолепна земя с пасища и полезни изкопаеми ни предадоха те — земя, чиято стойност едва ли може да се определи, дребните подаяния, които заделяме, за да ги изхраним, са нищожна цена за тяхното наследство.“

Едва ли друг защитник на Манифест дестъни някога е изразил по-лицемерно подкрепата си за доктрината: „Изселването на този народ от земите на дедите му е не само интересна, но и трогателна гледка. Години наред те се биха доблестно срещу нас. Те защитаваха своите планини и забележителни каньони с героизъм, на който всеки народ би бил горд да подражава.

Когато накрая разбраха, че и тяхната съдба е като на събратята им, да отстъпват племе след племе, все по-далеч от изгрева на слънцето пред неспирния прогрес на нашата раса, те хвърлиха оръжията си. Като храбреци, имаха право на нашето възхищение и уважение, те дойдоха при нас с вяра в нашето великодушие. Те чувствуват, че ние сме народ твърде могъщ и твърде справедлив, за да отвърне на доверието им с подлост или с равнодушие; чувствуват, че след като са пожертвували за нас красивата си земя, домовете си, средата, в която са живели, класическата сцена на техните традиции, ние няма да се поскъпим да им отделим мизерните средства за препитание в замяна на това, което и те, и ние считаме, че е царско място.“

Мануелито обаче не бе хвърлил оръжието си, а той беше твърде значителен вожд, и генерал Карлтън не можеше да позволи това да продължава безнаказано. През февруари 1865 г. навахите пратеници от форт Уингейт предадоха на Мануелито послание на Звездния вожд — предупреждение, че той и отрядът му ще бъдат преследвани до смърт, ако не се явят доброволно преди пролетта.

„Аз не вредя на никого — каза Мануелито на пратениците. — Няма да напусна страната си. Смятам да умра тук.“

Той все пак се съгласи да разговаря отново с някои от вождовете от Боске Редондо.

В края на февруари Ереро Гранде и петима други навахски вождове уредиха среща с Мануелито близо до търговската агенция Супи. Времето беше студено, а земята — покрита с дълбок сняг. След като прегърна старите си другари, Мануелито ги поведе назад към хълмовете, където се криеха хората му. От отряда на Мануелито бяха останали само стотина мъже, жени и деца. Те имаха няколко коня и овце.

„Това е всичко, което имам на този свят — каза Мануелито. — Вижте колко е малко. Вижте колко са бедни хората ми. Децата ми ядат корени от палмиля.“ След кратка пауза той добави, че конете му не са в състояние да пътуват до Боске. Ереро отговори, че няма пълномощия да удължава определения за капитулацията срок и предупреди приятелски Мануелито, че рискува живота на хората си, ако не се яви и не се предаде. Мануелито се колебаеше. Той каза, че би се предал заради жените и децата, после добави, че ще му трябват около три месеца, за да стегне добитъка си. Накрая заяви направо, че не е в състояние да изостави страната си.

„Моят бог и майка ми живеят на запад и аз няма да ги напусна. Традиция на народа ми е да не се пресичат трите реки — Гранде, Сан Хуан, Колорадо. Не мога да напусна планината Чуска. Тук съм роден, тук ще остана. Мога да загубя само живота си, а него те могат да дойдат и да вземат, когато им е угодно — аз няма да се изселя. Никога не съм причинявал зло на американците или на мексиканците. Никога не съм грабил. Ако ме убият, ще се пролее невинна кръв.“

Ереро отговори:

„Направих за теб каквото можах. Дадох ти най-добрия съвет. Сега те напускам, сякаш гробът ти е вече изкопан.“

Няколко дни по-късно в Санта Фе Ереро Гранде предаде на Карлтън предизвикателството на Мануелито. Отговорът на Карлтън бе една сурова заповед до командира на форт Уингейт: „Аз разбирам, че ако Мануелито бъде заловен, отрядът му без съмнение ще се предаде. И така, ако можете да се уговорите с индианците от селището Суни, където той най-често отива на гости или за да търгува, те ще съдействуват за залавянето му… На всяка цена се опитайте да хванете Мануелито, Оковете го здраво и го пазете внимателно. Ще направим добро на другите, които са под контрола му, ако го заловим или направо го убием. Аз предпочитам да бъде заловен. Ако се опита да избяга… да бъде застрелян.“

Мануелито беше прекалено хитър, за да падне в клопката на Карлтън в Суни — през пролетта и лятото на 1865 г. не успяха да го заловят. В края на лятото Барбонсито и няколко от неговите воини избягаха от Боске Редондо. Говореше се, че се намират в страната на апачите Сиера дел Ескадельо. Толкова много навахи бягаха от резервата, че Карлтън разположи постоянни постове на четиридесет мили от форт Съмнър. През август генералът заповяда на командира на гарнизона да убива всеки навах, срещнат извън резервата без пропуск.

Когато през есента на 1865 г. зърнената реколта в Боске отново бе поразена, армията отпусна на навахите пшенично и други брашна и пушена сланина, негодни за консумация от войниците. Броят на смъртните случаи и на опитите за бягство започна да нараства отново.

Въпреки че сега генерал Карлтън беше открито критикуван от жителите на Ню Мексико за условията в Ноеке Редондо, той продължаваше да преследва навахите. Най-накрая на 1 септември 1866 г. Мануелито — вождът, когото той най-много търсеше, влезе, накуцвайки, във форт Уингейт с двадесет и трима победени войни и се предаде. Те бяха измършавели и облечени в дрипи. Продължаваха да носят на китките си кожени ленти, които ги предпазваха от ударите на тетивата, но нямаха нито бойни лъкове, нито стрели. Едната ръка на Мануелито висеше безпомощно ранена. Малко по-късно Барбонсито се яви с двадесет и един последователи и се предаде за втори път. Нямаше вече военни вождове.