Тези, които избегнаха екзекуцията, бяха осъдени на затвор. Един от тях бе Големия орел, който с готовност призна, че е участвувал в сраженията.

„Ако знаех, че ще ме изпратят в затвора — каза той, — нямаше да се предам, но след като бях прекарал в затвора три години и се готвеха да ме освобождават, казах, че ако желаят могат да ме държат там още една година и бях съвсем искрен. Аз не харесах начина, по който се отнесоха с мен. Предадох се добросъвестно, защото много от белите ме познават и знаеха, че не съм убиец и не съм присъствувал при извършването на убийства. Ако съм убивал или ранявал хора, това е било при честен и открит бой.“

Много от останалите индианци съжаляваха, че не са избягали от Минесота заедно с воините.

По време на екзекуциите Малката врана и последователите му стануваха край езерото Девилс Лейк — място за зимуване на някои сиукски племена. През зимата той се опита да обедини вождовете във военен съюз, като ги предупреждаваше, че ако не са готови да се сражават, ще бъдат стъпкани от белите завоеватели. Те му съчувствуваха, но малко от прерийните индианци смятаха, че за тях има някаква опасност. Ако белите настъпеха в земите на дакотите, индианците просто щяха да се изместят по-далеч на запад. Земята беше достатъчно голяма за всички.

През пролетта Малката врана, Шакъпий и Жреческата бутилка заведоха отрядите, си на север в Канада.

Във форт Гари (Уинипег) Малката врана се опита да убеди британските власти да помогнат на сантиите. За първата си среща с тях той облече най-хубавите си дрехи — черно палто с кадифена яка, панталони от син плат и навои от еленова кожа. Той припомни на англичаните, че дядо му е бил техен съюзник в миналите войни с американците и че по време на войната от 1812 г. сантиите пленили едно американско оръдие и го предали на англичаните. При този случай, каза Малката врана, англичаните обещали на сантиите, че ако някога изпаднат в затруднение и се нуждаят от помощ, англичаните ще им върнат оръдието с хора, които да го обслужват. Сега сантиите са изпаднали в трудно положение и искат оръдието обратно.

Единственото, което Малката врана успя да получи от британските канадци, бяха малко храни. Те нямаха оръдие за сантиите, нямаха дори боеприпаси за оръжията им.

През Ягодовата луна (юни) 1863 г. Малката врана реши какво да прави. Щом той и семейството му са принудени да станат прерийни индианци, те поне трябва да се сдобият с коне. Белите, които ги бяха прогонили от земите им, имаха коне — той щеше да вземе конете в замяна на земите си. Малката врана реши да се върне в Минесота с малък отряд, за да плени коне.

Неговият шестнадесетгодишен син Вовинпапа по-късно разказва за това:

„Баща ми каза, че не може да се бие с белите, но ще отиде на юг и ще открадне коне от тях, ще ги даде на децата си, за да им бъде удобно, и после ще се оттегли.

Той каза още, че е вече стар и иска да съм с него, за да нося дисагите му. Той не взе със себе си ясените си и другите си деца. В групата, която тръгна на юг с нас, имаше шестнадесет мъже и една жена. Ние нямахме коне и вървяхме през целия път надолу до поселищата.“

През Луната на червените цъфтящи лилии те достигнаха Голямата гора (Биг Удс), която само преди няколко години беше в страната на сантиите, а сега беше изпълнена с ферми и поселища. На 3 юли следобед Малката врана и Вовинпапа напуснаха скрития си лагер и отидоха да берат малини близо до селището Хътчисън. На залез-слънце те бяха забелязани от двама заселници, които се връщаха вкъщи от лов на елени. Сега като щат Минесота отскоро бе започнал да изплаща по двадесет и пет долара награда за скалпове на сиукси, заселниците незабавно откриха огън.

Малката врана бе прострелян в страната точно над хълбока.

„Пушките ни лежаха на земята — казва Вовинпапа. — Той взе моята и стреля първо с нея, след това стреля и с неговата. Куршумът засегна приклада на пушката му и го удари отстрани близо до рамото. Това бе изстрелът, който го уби. Той ми каза, че е убит и ми поиска вода — аз му дадох. Той умря веднага след това. Още щом чух първия изстрел, залегнах и мъжете не ме видяха, преди да бъде убит баща ми.“

Вовинпапа набързо обу мъртвия си баща с нови мокасини за пътешествието му до Страната на духовете. Той покри трупа с наметало и побягна към лагера. След като предупреди другите членове на групата да се разпръснат, той се отправи обратно към Девилс Лейк. „Движех се само нощем и тъй като нямах боеприпаси, за да убия нещо за ядене, силите ми не стигаха да пътувам бързо.“ В едно изоставено село до Биг Стоун Лейк той намери един-единствен патрон и успя да застреля вълк.

„Аз ядох от него и събрах сили да пътувам. Движех се нагоре покрай езерото до деня, в който ме заловиха.“

Вовинпапа бе пленен от войниците на Дългия търговец Сибли, които това лято бяха навлезли в страната на дакотите, за да убиват сиукси. Войниците отведоха шестнадесетгодишното момче в Минесота, където го изправиха пред военен съд и го осъдиха на смърт чрез обесване. То научи, че скалпът и черепът на баща му са били запазени и изложени в Сейнт Пол. Щат Минесота даде на заселниците, които убиха Малката врана, редовната награда за скалпа му плюс премия от петстотин долара.

Когато досието на делото срещу Вовинпапа бе изпратено във Вашингтон, военните власти възразиха срещу процедурата и замениха присъдата на момчето със затвор. (Няколко години по-късно, след излизането си от затвора, Вовинпапа смени името си на Томас Уейкман, стана дякон и основа първия Младежки християнски съюз сред сиуксите.)

Междувременно Шакъпий и Жреческата бутилка стояха в Канада и смятаха, че са извън обсега на отмъстителните жители на Мннесота. През декември 1863 г. обаче едни от малките вождове на Дългия търговец — майор Едуин Хач, придвижи един батальон от Минесотската кавалерия до Пембина, точно под канадската граница.

Оттам Хач изпрати през границата до форт Кери един лейтенант, който се срещна тайно с американския гражданин Джон Макензи. С помощта на Макензи и двама канадци лейтенантът организира залавянето на Шакъпий и Жреческата бутилка. По време на приятелска среща с двамата бойни вождове на сантиите заговорниците им дадоха вино, смесено с лаудан20, а след като заспаха, ги упоиха допълнително с хлороформ, вързаха им ръцете и краката, а самите тях привързаха към шейна, теглена от кучета. При пълно незачитане на международното право лейтенантът преведе пленниците си през границата и ги предаде на майор Хач в Пембина. Няколко месеца по-късно Сибли организира нов зрелищен процес и Шакъпий и Жреческата бутилка бяха осъдени на смърт чрез обесване. Вестник „Сейнт Пол найъниър“ писа за присъдата следното: „Ние не смятаме, че с утрешните екзекуции се извършва някаква особена несправедливост, но присъдата би била по-правдоподобна, ако съществуваха конкретни доказателства за вина… Никой бял човек, съден от равни нему съдебни заседатели, не би бил екзекутиран при подобни доказателства.“ След обесването законодателите на Минесота с благодарност отпуснаха награда от хиляда долара на Джо Макензи за услугите му в Канада.

Дните на сиуксите сантии в Мннесота бяха преброени. Въпреки че повечето бойни вождове и воини бяха мъртви, в затвора или далеч отвъд границите на щата, въстанието даде на белите граждани възможност да отнемат на сантиите останалите им земи, без дори и да се преструват, че плащат. Предходните договори бяха анулирани, а на останалите живи индианци съобщиха, че ще бъдат преместени в резерват в територията Дакота. Дори вождовете, които бяха сътрудничили с белите трябваше да си вървят. „Унищожавай или прогонвай“ — това бе девизът на алчните за земя заселници. Първата група от 770 сантии напусна Сейнт Пол с параход на 4 май 1863 г. Белите минесотци бяха обкръжили речния пристан и ги изпратиха с подигравателни викове и дъжд от камъни.

Кроу Крийк на река Мисури бе мястото, избрано за резерват на сантиите. Почвата беше безплодна, валежите — недостатъчни, дивечът — малко, а съдържащата алкални съединения вода — негодна за пиене. Скоро околните хълмове се покриха с гробове. От 1300 сантии, докарани тук през 1863 г., по-малко от хиляда преживяха първата зима.

вернуться

20

Лаудан — опнат (бел.прев.).


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: