Между посетителите в Кроу Крийк през онази година беше и един млад сиукс тетони. Той гледаше със съжаление братовчедите си сантии и слушаше разказите им за американците, които бяха отнели земите, им и ги бяха прогонили. Наистина! Народът на белите е като пълноводен поток — си мислеше той, — който залива бреговете си и унищожава всичко по пътя си. Скоро те ще завладеят земята на бизоните, ако сърцата на индианците не са достатъчно смели, за да я защитят. Той реши, че ще се бори за запазването й. Името му беше Татанка Йотанка, Седящия бик.

През 1851 г. шайените, арапахите, сиуксите, кроуите и други племена се срещнаха при форт Ларами с представители на Съединените щати и се съгласиха да разрешат на американците построяването на пътища и военни постове в територията им. Двете страни по договора се заклеха „да бъдат добросъвестни и дружелюбни във взаимоотношенията си и да бдят за действен и траен мир“. Към края на първото десетилетие след сключването на договора белите бяха завзели в страната на индианците един коридор покрай река Плат. Първо дойдоха керваните с фургони, после редицата от фортове, след това дилижансите и една гъста върволица фортове и накрая ездачите на Пони експрес, последвани от говорещите жици на телеграфа.

С договора от 1851 г. прерийните индианци не бяха отстъпили никаква част от правата върху земите си, нито бяха се „отказали от правата си за лов, риболов и преминаване през която и да е пътека в така описаната територия“. Златната треска в Пайкс Пийк през 1858 г. доведе хиляди бели златотърсачи, които копаеха жълтия метал от земята на индианците. Златотърсачите изграждаха навсякъде селца от дървени къщи и през 1859 г. построиха едно голямо селище, което нарекоха Денвър Сити. Малкия гарван, един арапахски вожд, когото действията на белите забавляваха, посети Денвър и се научи да пуши пури и да яде месо с вилица и нож. Той също така каза на белите, че се радва да ги гледа как добиват злато, но им напомни, че земята принадлежи на индианците и изрази надежда, че те няма да останат наоколо, след като намерят всичкото злато, което им е необходимо.

Златотърсачите не само останаха, но надойдоха и хиляди нови. Долината на Плат, която някога гъмжеше от бизони, започна да се изпълва със заселници, които наслагаха жалони и разкроиха за ранчо и рудници територията, определена от договора в Ларами за южните шайени и арапахите. Само десет години след сключването на договора Великия съвет във Вашингтон създаде територията Колорадо. Великия баща изпрати губернатор, а политиканите започнаха маневри за отнемане правата на индианците върху земите им.

През цялото това време шайените и арапахите спазваха мира и когато длъжностните лица от Съединените щати поканиха вождовете им във форт Уейз на река Арканзас за обсъждане на нов договор, много от тях приеха. Според направени по-късно изявления от вождовете на двете племена имало голямо различие между това, което им казали, че ще съдържа договора, и действително написаното в него. Вождовете останали с впечатлението, че шайените и арапахите ще запазят правата върху земите си и свободата да се придвижват и да ловят бизони, но ще трябва да се съгласят да живеят в една триъгълна част от територията между реките Сенд Крийк и Арканзас. Свободата на придвижване беше въпрос от жизнена важност, защото определеният за племената резерват почти не съдържаше дивеч, а земята можеше да се обработва само ако се напоява.

Сключването на договора във форт Уейз бе цяло тържество. Поради важността му комисарят по индианските въпроси полковник А. Грийнууд също се появи и раздаде медали, одеяла, захар и тютюн. Малкия бял човек (Уилям Бент), който бе взел съпруга от шайените, също беше тук, за да защитава индианските: интереси. Когато шайените посочиха, че само шест от техните четиридесет и четири вождове присъствуват, длъжностните лица отговориха, че останалите ще подпишат по-късно. Така никой от отсъствуващите не го подписа и по тази причина валидността на договора щеше да бъде под съмнение. Черния котел, Бялата антилопа и Мършавата мечка подписаха за шайените, Малкия гарван, Бурята и Голямата уста — за арапахите. Този акт беше освидетелствуван от двама офицери от кавалерията на Съединените щати, Джон Седжуик и Дж. Стюърт. (Няколко месеца по-късно Седжуик и Стюърт, които убеждаваха индианците да живеят в мир, щяха да се бият един срещу друг в Гражданската война и по ирония на съдбата щяха да загинат само с няколко часа разлика в битката при Уилдърнъс.)

През първите години на Гражданската война на белите ловуващите шайени и арапахи все по-трудно избягваха срещите със сините куртки, които прочистваха района на юг от сиви куртки. Те бяха чули за неприятностите на навахите, а от приятели сиукси научиха за ужасната съдба на сантиите, които бяха дръзнали да се противопоставят на мощта на армията в Минесота. Вождовете на шайените и арапахите се опитваха да занимават младежите си с лов на бизони, далеч от маршрута на белите. С всяко изминало лято обаче броят и наглостта на сините куртки нарастваха. През пролетта на 1864 г. войниците обикаляха отдалечените ловни територии между реките Смоуки Хил и Рипъбликън.

Същата година, когато тревата беше вече доста порасла, Римския нос и много шайенски воини кучета потеглиха на север за по-добър улов при братовчедите си — северните шайени в земите край река Паудър. Черния котел, Бялата антилопа и Мършавата мечка обаче държаха отрядите си под Плат, както и Малкия гарван от арапахите. Те внимателно отбягваха войниците и белите ловци на бизони, като стояха далеч от фортовете, пътищата и поселищата.

През пролетта Черния котел и Мършавата мечка отидоха на юг до форт Ларнид (Канзас), за да търгуват. Само година преди това двамата вождове бяха поканени да посетят Великия баща Ейбрахам Линкълн във Вашингтон и те бяха сигурни, че войниците му във форт Ларнид ще се отнесат с тях добре. Президентът Линкълн им беше дал медали, за да ги носят на гърдите си, а полковник Грийнууд бе подарил на Черния котел знамето на Съединените щати — един голям гарнизонен флаг, по който белите звезди на тридесет и четирите щата бяха по-големи от блестящите в ясна нощ звезди по небето. Полковник Грийнууд му беше казал, че, докато знамето се развява, никой войник няма да стреля по него. Черния котел беше много горд със своето знаме и когато се намираше на продължителен стан, винаги го издигаше на един стълб над вигвама си.