Същия следобед Малкия кон — шайенът, който се бе опитал да предупреди арапахите за идването на войниците, чу гърмежа на големите топове. Веднага след като войниците си заминаха, той, жена му и тези нейни близки, които се бяха вслушали в предупреждението му, се върнаха в изгорялото село. Те намериха повече от петдесет мъртви индианци. Пантерата, зетят на Малкия кон, лежеше до кръга изпотъпкана трева там, където същата сутрин бе вигвамът му. Много други, включително синът на Черната мечка, бяха тежко ранени и щяха да умрат.

Ако не се смятаха спасените мустанги, няколкото стари пушки, лъковете и стрелите и дрехите, които носеха при нападението, арапахите нямаха вече нищо друго. Това бе битката при река Тонг и тя се състоя през Луната, когато гъските сменят перата си31.

На сутринта някои воини тръгнаха след кавалерията Конър, които бяха поели на север към Роузбъд. Същия ден колелата на фургоните на Сойърс, които сиуксите и шайените нападнаха преди две седмици, пресякоха територията на арапахите. Разярени от присъствието на толкова натрапници, индианците устройваха засади на войниците, разузнаващи пред кервана, подгонваха добитъка в тила и от време на време убиваха по някой кочияш. Тъй като бяха изразходвали по-голямата част от мунициите си в сражението с кавалеристите на Конър, арапахите нямаха достатъчно сила да обкръжат и нападнат кервана на Сойърс. Индианците обаче постоянно безпокояха златотърсачите, докато те не напуснаха Бигхорн и не преминаха в Монтана.

Междувременно Звездния вожд Конър се придвижваше към Роузбъд, като жадно търсеше други индиански селища, за да ги унищожи. Щом наближи определеното за среща на Роузбъд място, той изпрати разузнавачи във всички посоки да търсят другите две колони на похода под командуването на Орловите вождове Коул и Уокър. От двете колони нямаше и следа, а те трябваше да бъдат на мястото още преди седмица. На 9 септември Конър заповяда на капитан Норт да поведе поните във форсиран поход към река Паудър с надежда, че ще пресрещнат колоните. На втория ден наемниците пони потеглиха в заслепяваща виелица от мокър сняг и чак след два дни успяха да открият къде Коул и Уокър са лагерували доскоро. Земята бе покрита с деветстотин мъртви коне. При тази гледка поните бяха „изненадани и учудени, защото не разбираха как животните са намерили смъртта си. Много от конете бяха застреляни в главата.“ Наблизо имаше овъглени остатъци, в които те откриха части от метални катарами, стремена и халки от изгорени седла и сбруи. Капитан Норт бе затруднен да си обясни тези следи от беда и незабавно тръгна обратно към Роузбъд, за да докладва на генерал Конър.

На 18 август двете колони под командуването на Коул и Уокър се срещнаха при река Бел Фурш в Блак Хилс. Бойният дух на двете хиляди войници беше нисък. Те бяха доброволци от времето на Гражданската война, които смятаха, че в края на войната през април е трябвало да ги демобилизират. Преди да напуснат форт Ларами, войниците от един от канзаските полкове на Уокър се разбунтуваха и тръгнаха в поход едва когато насочиха срещу тях дулата на оръдията. Към края на август дажбите за слетите колони бяха толкова недостатъчни, че хората започнаха да колят мулетата за храна. Избухна скорбут. Поради недостига на трева и вода конете отслабваха все повече и повече. При това състояние на хората и конете нито Коул, нито Уокър имаха желание да влизат в бой с индианците и единствената им цел бе да достигнат Роузбъд за срещата с генерал Конър.

Що се отнася до индианците, хиляди от тях се намираха в свещените места на Паха Сана (Блак Хилс). Беше лято, време за общуване с Великия дух, за измолване на благоволението му и за пророчески видения. Хора от всички племена бяха събрани тук, в центъра на света, поединично и на малки групи, заети с религиозните церемонии. Те гледаха облаците прах, вдигани от двете хиляди войници с техните коне и фургони, и ги ненавиждаха, защото оскверняват Паха Сана. Но индианците не бяха формирали бойни отряди и се държаха настрана от шумната прашна колона.

На 28 август Коул и Уокър достигнаха Паудър и изпратиха разузнавачи в Тонг и Роузбъд, за да се свържат с генерал Конър, но тогава той се намираше далеч на юг и се готвеше да разруши арапахското селище на Черната мечка. След като разузнавачите се върнаха в лагера, без да намерят и следа от Конър, двамата командири намалиха наполовина дажбите на хората си и решиха да тръгнат на юг, преди гладът да доведе до бедствие.

В дните, когато войниците лагеруваха на Паудър (там, където реката извива на север към Йелоустоун), отряди сиукси хънкпапа и минеконжу вървяха по следите им още от Блак Хилс. Към 1-ви септември преследвачите наброяваха почти четиристотин войни. С тях беше вождът на хънкпапите, Седящия бик, който 2 години преди това се бе заклел в лагера на прокудените сантии в Кроу Крийк, че ако е необходимо, ще се сражава, за да спаси страната на бизоните от жадните за земя бели хора.

Когато бойния отряд на сиуксите откри войниците, лагеруващи зад дървено укрепление покрай Паудър, някои от младежите поискаха да отидат при тях с бяло знаме и да се опитат да убедят сините куртки да им дадат тютюн и захар като мирен дар. Седящия бик се отнасяше към белите с недоверие и бе против тази просия, но не се намеси и позволи на другите да изпратят мирната делегация надолу към лагера.

Войниците изчакаха делегацията да приближи достатъчно и откриха огън, като убиха и раниха няколко сиукси, преди те да избягат. На връщане към своите останалите живи взеха няколко коня от войнишкото стадо.

Седящия бик не бе изненадан от начина, по който войниците се отнесоха към миролюбивите си сиукски посетители. След като разгледа мършавите коне, взети от войнишкото стадо, той реши, че четиристотин сиукси на бързоноги мустанги ще бъдат равностоен противник на двете хиляди войници върху изтощените армейски кранти. Черната луна, Пъргавата мечка, Червеното листо, Гледащия назад и повечето други войни се съгласиха с него. Гледащия назад имаше сабя, която бе отнел от човек на генерал Съли в Дакота, и искаше да я изпробва срещу войниците.

В пиктограмите, които Седящия бик впоследствие нарисува за своята автобиография, той се изобрази в този ден като обут в украсени с мъниста гамаши и кожена шапка с наушници. Той бе въоръжен със зареждаща се през дулото пушка, лък и колчан и носеше своя щит с изображение на вълшебна птица.

Като яздеха надолу към лагера в колона по един, сиуксите обкръжиха пазещите стадото коне войници и започнаха да ги убиват един по един, докато рота кавалеристи не ги атакува нагоре по брега на Паудър. Сиуксите веднага се оттеглиха на бързите си мустанги, като се държаха извън обсега на пушките на противниците си, докато мършавите коне на сините куртки не започнаха да се препъват. Тогава сиуксите се обърнаха срещу преследвачите си. Водеше ги Гледащия назад, който размахваше сабята си и яздеше право напред, докато не свали един войник от коня му. После Гледащия назад обърна коня си и препусна на безопасно разстояние, като издаваше ликуващи викове за подвига си.

След няколко минути войниците стегнаха отново редиците си и атакуваха под звуците на тръбата. Още веднъж бързите мустанги на сиуксите ги отнесоха вън обсега на войнишките пушки, индианците се разпръснаха, а разбитите кавалеристи спряха. Този път сиуксите ги удариха от всички страни, като препускаха между тях и ги събаряха от конете им. Седящия бик плени един черен жребец и впоследствие отрази събитието с пиктограма за автобиографията си.

Разтревожени от нападението на индианците, орловите вождове Коул и Уокър подредиха колоните си за форсиран поход на юг по Паудър. Няколко дни сиуксите следваха войниците и ги плашеха, като се появяваха неочаквано по хребетите на хълмовете или организираха малки нападения срещу ариергарда. Седящия бик и другите вождове се присмиваха на уплахата на войниците, които все се скупчваха, озъртаха се страхливи и постоянно бързаха, бързаха да избягат от индианците.