— Ти все твърдиш, Ути-ефенди: жените такива, жените инакви. Тъкмо и ще видиш, правдиви ли са думите ти.

Така си шепнеше той по пътя и накрая реши: само ще провери, наистина ли женския ум стига там, до където мъжкия не стига.

И разказа всичко на жена си. Тя сякаш усети, че Ути-ефенди ще е радостен да се убеди, че жената нищо не разбира, и веднага отговори:

— Е, това е съвсем просто, по-просто не може и да бъде!

— Какво говориш? — удиви се Ути-ефенди.

— Това и казвам — просто!

— Но аз толкова години се мъча с това помирение и нищо не се получава.

— И няма да се получи. За това не е писано в книгите, това е наша, женска работа.

— А защо женска? — учудено попита ходжата.

— Защото, ефенди, струва ми се, жени са скарали тези две семейства. Това са най-знатните семейства в града, бейски, богати, съседски! Някога са живеели дружно, и жени са ги скарали. Не е мъжка работа да бъдат помирени!

Ути-ефенди помисли, че това е вярно, и си каза: «Жената е зло, но и в това зло има частица разум. И щом Аллах те е дарил с това зло, използвай го колкото е възможно, извлечи частицата разум, колкото я има в злото».

И Ути-ефенди предостави всичко на жена си, сам си изми ръцете.

А Садбер-ханъм (ханъма – съпруга; валиде-ханъм – главна съпруга) тръгна по пътека, по който никой не беше ходил досега. Тя така нареди всичко, че Сеид на Зейнел-бей видя Шерифà, дъщерята на Лютви-бей, без да знае, чия е тази девойка, и тя без да знае, кой е този момък.

А Шерифà беше красива както цъфтяща ябълка, и Сеид момък, какъвто рядко се среща.

Садбер-ханъм лесно уреди всичко, защото Шерифà идваше при нея когато поиска, а Сеид беше приятел на брата на ханъмата Сали. Той и го доведе на гости. От този ден Сеид си изгуби главата, и молеше Сали да узнае от сестра си, чия е срещнатата от него девойка. Ханъмата отговори:

— Не е тукашна, но е от добра и богата къща, от каквато не би се засрамил и Зейнел-бей. И предай на Сеид, че момичето съхне по него.

И наистина, Шерифà не остана равнодушна към Сеид, също питаше:

— Ханъм, кажи, кой е той.

— А защо задаваш такъв безсмислен въпрос? Вярно, момъкът е влюбен в теб безпаметно, но е от чужд край!

— Още веднъж го видях отдалеч, вървеше по нашата улица, — каза Шерифà.

— От далечен край е дошъл тук.

Не се разбира скоро, кога и как двама млади се влюбват един в друг. Садбер-ханъм правеше всичко по силите си чувствата им да укрепват. Веднъж така подреди нещата, че те да останат насаме – да могат да си поговорят и да се целунат. Работите можеха да се обърнат на зле, но всичко мина гладко.

Те се срещнаха в покоите на Садбер-ханъм. Там нямаше никой, ханъмата шеташе в кухнята. Сеид и Шерифà приседнаха на широкия миндер и един през друг си говореха сладки думи, така и потече любовния разговор. Това им беше първата среща, дотогава се бяха виждали само два-три пъти.

— Пощади ме, ти ми открадна и сърцето и душата, подари ми в замяна поне името си!

Но щом тя каза коя е и чия е дъщеря, той веднага отхвърли ръката й като нажежено желязо. В гърлото му заседна буца, сякаш душата му се запъна там. Лицето му се изкриви от ярост, ръцете му се разтрепериха, челото му се изкриви от бръчки, а над очите му сякаш падна непрогледна черна нощ. Подът се раздвижи под краката му, и сякаш тавана заедно с покрива рухнаха върху главата му. Колко, колко му е тежко! Струваше му се, че няма да издържи на тежестта и ще пропадне с все пода под себе си.

Нещастното момиче, виждайки какво става с него и не разбирайки нищо, затрепера, застена, хвърли се по лице върху възглавницата и даде воля на сълзите, не разбирайки защо я наказва съдбата. Когато уплахът й попремина, тя скочи и се хвърли към вратата – по-скоро да избяга от този страшен човек, когото допреди секунди обичаше повече от всичко на света. Но той я хвана за ръката, и като злодей я хвърли обратно на миндера. Върху нежната бяла ръка остана следа като от нажежена гривна, от прекрасните й черни очи сълзите отново рукнаха в буен поток.

— Аллах да е над теб, заклевам те във всичко, което ти е свято — кой си ти и какво искаш от мен?

— Кой съм аз ли?! — едва продума той, — Затова и те държа, за да ти кажа кой съм. Аз съм Сеид... синът на Зейнел-бей!

Лицето й пламна, огън плъзна навсякъде по нея. Тя затрепера, опита се да извика, но от потрес беше изгубила глас и само устните й трепереха, без да може да промълви дума. От ужас и сълзите пресъхнаха. Накрая гласа й се възвърна, и тя с треперещ глас извика:

— Надалеч... махни се от мен... вън! Проклет да е този, който ни излъга. И мен, и теб!

Той се запъти към вратата.

— И още!— прошепна тя, с приведена глава като ранена кошута.

Сеид се спря.

— Станалото не може да се върне... нас ни излъгаха... но в името на всичко свято... Не казвай на никого. Нали няма да кажеш?

— Не, но... мълчи и ти, за теб ще е по-добре.

Той пак се отправи към вратата без да се обръща. Хвана дръжката, натисна я, и се огледа. Не за сбогом, а си извърна главата и сам без да знае защо.

Шерифà, тежко дишайки, търкаше разплаканите си очи с широкия ръкав на ризата. Докато изтрие една сълза, вече блестеше друга, и миглите й бяха сякаш украсени с елмази. Дългите й черни коси бяха разпилени по възглавницата, и елмазите върху миглите й сияеха като ярки звезди върху черно нощно небе.

Сеид се разтрепери цял, ръката му изпусна дръжката на вратата. Той замръзна. Краката му натежаха сякаш с олово и станаха толкова тежки, че той не успя да прекрачи прага. Като прикован към пода, той не беше в състояние да направи ни една стъпка. Сеид се мъчеше по-бързо да излезе; само да се измъкне на чист въздух, всичко да мине и да забрави, но... нищо не се получи. Старае се, старае се, но... не може. Той се опита още веднъж, събра всички сили, и ръката му се опря на дръжката – но не успя да я натисне. Отслабна, напълно му отслабна ръката и се разтрепери...

А когда он сделал шаг назад, ноги показались ему не только не прикованными, но легче перышка. Теперь тяжелым стал язык — хочет что-то сказать, а шевельнуть им не может. Он сделал еще один шаг, и язык стал легким, и с глаз слетела тьма...

Когато направи крачка назад, краката му изведнъж станаха не приковани, а по-леки от перо. Сега му натежа с олово езика — иска нещо да каже, но не може. Той направи още крачка назад, езика му олекна, и от очите му падна пелена...

А Шерифà цялата трепереше като простреляна кошута, и сълзите се лееха по лицето й. Седеше с наведена глава, и не смееше да вдигне очи.

— Ти не ми каза, Шерифà... ще мълчиш ли? На никого не разказвай...

— Ще мълча, — отговори тя едва чуто.

— Аз се нахвърлих върху теб... — продължи той, — а ти не си виновна... както и аз не съм.

Тя мълчеше. Сълзите, блестящи върху миглите й, капеха върху ръката, оттам на възглавницата, и все нови се появяваха.

— Ако съм виновна пред теб... прости ми! — едва прошепна тя.

— Ти ми прости, — бързо каза Сеид. Езика му си възвърна дар-слово, но сега започна да му отказва ума: мислеше едно, а говореше друго.

— Бащите ни са кръвни врагове,— продължи той,— но ти... ти все пак си жена...

Сълзите й рукнаха още по-бързо, а думите, които искаше да каже, застинаха върху устните й. На Сеид разумът въобще отказа да му служи, пак му пламна сърцето и му блесна погледа, бръчките по челото му се изгладиха, той вдигна ръце и прегърна стройната фигура на Шерифà.

III

Ути-ефенди беше прав, когато казваше: «Жената е зло, но и злото има разум». Така е, и така би било, ако жената нямаше бърз език.

Жената всичко разбира, за всичко се досеща, всичко е готова да направи, но има само една голяма беда — обича клюките. Не може да си удържи езика, нито да опази тайна, която й е известна. А когато тайната я знаят две жени? Нали Ути-ефенди има две жени, а не една.

Излезе ли тайната на Шерифà от къщата на Садбер-ханъм, тя ще тръгне из махалата, и от там като всяка новина ще стигне до чаршията. Лошо й се пише тогава на Шерифà! Ако Лютви-бей чуе за този позор, ще я убие и ще я хвърли в реката.