А какво би направил Зейнел-бей?! Ще разсече Сеид на парчета, и ще подпали къщата в която е роден. Даже не може да се помисли какво би станало, ако бейовете бяха разбрали! Сърцата на Сеид и Шерифà изстинаха, когато по чаршията се понесоха клюки за това, което те считаха, че никой освен тях не знае и няма да узнае. Решиха да не чакат съдбоносната минута.

Новината така и не стигна до ушите на Зейнел-бей и Лютви бей (може би никой не посмя да им каже). Една сутрин на чаршията до тях долетя още по-страшен слух.

Сякаш падна гръм, и мълвата мигом мина през града от единия до другия край: «Шерифà на Лютви-бей избягала със Сеид на Зейнел-бей!» Градът бе като пометен от пожар, така всички бяха разтревожени и възбудени. А в махалата само се чуваше, как хлопат портите и съседките тичат една към друга за да чуят или сами да кажат нещо ново. И в кафенетата за нищо друго не се говореше. Всеки искаше да знае какво е станало, как е могло да се случи. Ахмед обущаря даже разказваше, че децата му чули от някакви християнски деца (а те видели с очите си) следното:

— Сутринта на разсъмване, Сеид очаквал Шерифà зад текето (мюсюлмански манастир). Тя носела вързоп, а той пушка и торба. При Куру-чешма ги чакал закрит файтон, който минал през долната махала.

— Не, — твърдеше пазача Алил,— аз сам видях файтона, но той отиваше към мелницата, не към долната махала.

А писарят Тефик-ефенди твърдеше,че файтонът минал под прозореца му (което го и събудило), така, че не е отивал нито към долната махала, нито към мелницата.

Мненията се разделиха. Едни казваха: «Добре стана!» Други се сърдеха: «Нищо хубаво, просто срам!» Приятелите на Лютви-бей защитаваха неговия дом: «Момичето си е момиче, ни ум, ни опит, той я е подмамил!» А приятелите на Зейнел-бей твърдяха: «Тя го е омагьосала, такъв момък!»

На чаршията е лесно да се сипят празни приказки, за клюки данък не се плаща. А какво им е на Зейнел-бей и Лютви-бей на душите!

Когато Зейнел-бей чу на чаршията тази новина, краката му изтръпнаха и очите му се премрежиха, сякаш черна птица му закри погледа с крилете си. Иска да помръдне крак и да се прибере вкъщи — и няма сили да направи крачка. Седна като прикован на пейката, без да може да си поеме дъх. Нещо му тежи в гърдите, и му се струва, че ще умре без последна благословия. Слугата му донесе чаша с вода. Той отпи, посъвзе се и едва пристъпвайки с наведена глава, си тръгна. Нищо не виждаше пред себе си. Стигна вкъщи и падна изнемощял в леглото. В гърдите му сякаш камък тежи, краката студени, ръцете му се тресат, съвсем изгуби глас. Погледът му мътен, а в главата му сякаш гори огън. Гледа го ханъмата и се мъчи да го утеши, но тя сама плаче и сипе проклятия. А той дума не продумва, само притиска начесто ръка към сърцето, сякаш се оплаква — нещо там се е пречупило.

Веднага се стекоха приятелите на Зейнел-бей, къщата му е пълна, но той не приема никой. Заключил се е в стаята си, само ханъмата седи до него и го наглежда.

А Лютви-бей? Като чу какво е станало сутринта, затрепера като звяр, когато го дамгосват с нажежено желязо. Прехапа устни, чак кръв му потече по брадата, и хукна от чаршията вкъщи. Изби с крак врата, дори стълба падна, и влетя вътре. Мина като вихър през коридора и събори скарата, жарта се пръсна по гладкия жълт под. Когато му попадна самата ханъм, засъска като змия, хвана я за плитките, свали я на пода и почна яростно да я рита. Колко дълги години са живели в мир и сговор, даже мълва се носеше за техния сговорен живот, а сега и вдигна ръка. Но всичко това му беше малко, и докато ханъм се извиваше на пода, той се затича по стълбите към стаята си. Взе револвера, но за щастие, ханъм успя да избяга при съседите. А когато остана сам вкъщи, съвсем побесня, и счупи с ръка стъклото на прозореца — цялата му ръка стана в кръв. Хвърли табуретката по шкафа, пода се посипа със стъкла. Нито жената, нито прозореца, нито шкафа му бяха виновни – просто трябваше да излее върху нещо безкрайната си мъка. И продължи да крещи и да стреля. Не произнасяше нито дума, само ръмжеше като ранен звяр с кръвясал поглед и тракащи зъби, сякаш в лют мраз.

Слава на Аллах, дойдоха приятелите му и почнаха да го успокояват. Хванаха го за ръцете и го заведоха в гостната. Тук той утихна, но не защото се успокои. Изтощен, той остави да правят с него каквото намерят за добре.

Сложиха го на миндера, и той седеше; донесоха меден таз, измиха му устните и ръката, и той мълчеше; свиха му цигара, запалиха я, и той, слава богу, я изпуши. Така донякъде се успокои.

Какво чувстваше той, какво Зейнел-бей, никой не можеше да каже. И на двамата им беше тежко.

И оттогава Зейнел-бей, вече почти цяла година, нито веднъж не излезе извън къщата си. Приятелите му идваха при него, той ги приемаше, но извън дома си нито крачка.

Лютви-бей излизаше, но с никой не говореше, гости приемаше един-двама. Не ги гонеше, но почти винаги мълчеше, и те постепенно престанаха да ходят. Веднъж му хрумна да си продаде къщата и да напусне града, но приятелите му го вразумиха. От съдбата не можеш да избягаш, а къщата и градът тук вина нямат. При нещастие човек трябва да живее там, където освен врагове има и приятели. А къде в чужд град ще намери такива?

И той се покори.

IV

Няма по-добро лекарство от времето. Върху прясна рана, каквито и лекарства да слагаш, тя ще зарасне само след нужното време. И каквито и беди да се случват, времето всичко заличава, всичко се забравя.

Така стана и с нещастието, постигнало двата бейски рода. Накрая и Зейнел-бей излезе на чаршията. Какво да се прави, и той е човек, нужно му е общуване. Старото няма да се върне, имаше син, вече няма – това е всичко! Така е наредила съдбата, така се е случило. И все пак (така веднъж Зейнел-бей призна на Ути-ефенди) и сега обича сина си, не се отрича от него и отново би го приел вкъщи, само без «тази». Тази кръв той в своята къща няма да допусне.

Ути-ефенди разказа всичко това в кафенето, и много хора говореха, че и Лютви-бей е станал по-мек, не страни от хората, ходи на гости, и сам приема. Вярно, не желае да му напомнят за дъщерята, не иска да я вижда.

Когато веднъж му казаха нещо за нея, побесня:

— И сега да я видя — ще я убия!

И оттогава пред него никой не я споменаваше по име.

А Сеид и Шерифà живееха мирно и тихо в далечен град. Нямаше го охолството като под бащиния покрив, преследваха ги бедност и нищета, но те се обичаха и бяха щастливи. Сеид се нае на работа при един чужденец, получаваше по шестстотин гроша на година и някак се справяха.

Те не знаеха какво се е случило вкъщи след бягството им, и добре, че не знаеха. Но минаха няколко месеца, и Сеид написа писмо до един от приятелите си, който в отговор му разказа всичко подробно.

След това Сеид прати писмо на ходжата Ути-ефенди, в което пишеше: «Да те благослови Аллах! Направи каквото можеш, баща ми да ми прости, но и Шерифà да приеме в къщата си. Без нея не мога и не искам да живея. Аз не искам от баща си помирение с Лютви-бей, и Шерифà не очаква същото, но така повече не може да продължава... Ние живеем с шестстотин гроша, а Аллах скоро ще ни благослови».

За още много неща написа той, при това особено цветисто – не напразно за съчиняване на писмото заплати десет гроша на най-добрия писар! Но Ути-ефенди не бързаше с отговора.

Сеид отпусна ръце и повече на никой не писа. Често по време на акшам (вечерна молитва) обикаляше хановете да намери земляк, от който да научи новини.

Веднъж след такава обиколка той срещна земляк в двора на един от хановете, и му олекна, като разбра, че баща му е омекнал, излиза от вкъщи и се среща с хора. Сеид отиде да зарадва Шерифà. Застанал до прозореца, той чу от нейната стая някакви говор и шум. Мина през портата, и едва я затвори, когато дочу детски плач.

Той се просълзи и спря в тъмнината на двора да изтрие очите си с кърпа, за да не се показва пред хората разплакан. Порови се в джобовете си и намери там бешлик (дребна монета) за подарък. И даде целия бешлик, оставен за храна на следващия ден.