Вълчето сърце не отговаря, но Елса вижда в очите му, че като се прибере, ще трябва целият да се изкъпе с алкогел.

Тя се оглежда. Вълчето сърце търка ръце и поклаща глава, щом забелязва блуждаещия ѝ поглед.

– Сега далеч – успокоява я той.

Елса кима.

– Откъде знаеше, че съм тук?

Вълчето сърце забива поглед в асфалта.

– Пазя те. Баба ти каза... да те пазя.

Елса кима.

– Дори и невинаги да знам, че си наблизо?

Качулката помръдва нагоре-надолу.

– Той дракон ли е? Мъжът, който ме преследваше. В смисъл, сещаш се, сянка ли е? От Страната-на-Почти-Будните? – пита Елса.

Гърдите на Вълчето сърце потрепват, въпреки овладяното му дишане.

– Много опасен. Много опасен за теб. За всички. Никога не тича сама!

Елса кима и усеща, че краката ѝ са на път да поддадат. Затваря очи и дълго време не ги отваря.

– Защо изчезна? Защо ме остави сама при психоложката? – прошепва тя обвинително.

Лицето на Вълчето сърце изчезва под качулката.

– Психолози искат да говори. Винаги говори. За война. Винаги. Аз... не искам.

– Може би ще се почувстваш по-добре, ако говориш?

Вълчето сърце търка ръце мълчаливо. Заглежда се в края на улицата, все едно очаква да види някого.

Елса обвива ръце около себе си и осъзнава, че е оставила якето си и шала на Грифиндор в църквата. Никога преди не се е случвало да забрави шала на Грифиндор.

Кой, по дяволите, би постъпил така с шал на Грифиндор?

Тя също се заглежда в края на улицата, без да знае защо. Усеща нещо върху раменете си, обръща се и вижда, че Вълчето сърце я е загърнал с якето си. То се влачи по земята в краката ѝ. Мирише на перилен препарат. Елса за пръв път вижда Вълчето сърце без качулка. Странно, но без нея той изглежда още по-голям. Дългата коса и черната брада се развяват на вятъра, а белегът проблясва, щом слънцето за миг погъделичква облачните животни в небето.

– Каза, че „Миамас“ означава „обичам“ на езика на майка ти, нали? – пита Елса и опитва да не гледа право в белега му, защото като го прави, Вълчето сърце като че ли почва да търка ръце по-силно.

Той кима. Поглежда към края на улицата.

– Какво означава „Миплорис“? – пита Елса.

Той първоначално не отговаря и Елса решава, че не разбира въпроса, затова пояснява:

– Едно от шестте кралства в Страната-на-Почти-Будните се казва „Миплорис“. Там се съхранява всичката мъка. Баба никога не иск...

Вълчето сърце я прекъсва, но съвсем не от неучтивост.

– „Скърбя“. Миплорис. Скърбя.

Елса кима.

– А Миревас?

– Сънувам.

– А Миаудакас?

– Осмелявам се.

– А Мимовас?

– Танцувам. Аз танцувам.

Елса оставя думите да попият в съзнанието ѝ, преди да попита за последното кралство. Мисли си за това, което баба винаги казваше за Вълчето сърце, че той бил непобедимият воин, който надвил сенките и че само той можел да го направи, защото имал сърце на воин и душа на разказвач. Защото бил роден в Миамас, но израснал в Мибаталос.

– Какво означава Мибаталос? – пита тя.

Този път той поглежда право към нея. Големите му тъмни очи са широко отворени и пълни с онова, което се съхранява в Миплорис.

– Мибаталос. „Бия се“. Мибаталос... свършено. Вече няма Мибаталос.

– Знам! Сенките са го унищожили във Войната-Без-Край и всички мибаталосци освен теб са умрели, защото ти си последният от своя народ и т... – започва Елса, но Вълчето сърце започва да търка ръце толкова силно една в друга, че тя се спира.

Косата му пада пред лицето. Той отстъпва крачка назад.

– Мибаталос го няма. Аз не се бия. Никога повече.

И Елса разбира – защото човек винаги разбира тези неща, щом погледне в очите на онзи, който ги казва – че Вълчето сърце не се е крил в най-далечните гори в Страната-на-Почти-Будните, защото се е страхувал от сенките. А защото се е страхувал от себе си. Страхувал се е от това, в което са го превърнали в Мибаталос. Ужасявало го е това да бъде непобедим.

Или поне тя си мисли, че това вижда в очите му. Защото има и такива приказки.

Елса вижда, че той вижда някой да се задава по улицата. Чува гласа на Алф. Щом се обръща, вижда Такси да стои до тротоара със запален двигател. Подметките на Алф се влачат през снега. Жената полицай остава до Такси и със зелените си очи оглежда парка от край до край като ястреб. Алф вдига Елса, която все още е омотана в якето на Вълчето сърце, и казва спокойно:

– Сега се прибираме, не можеш да стоиш тук и да мръзнеш, по дяволите!

Но Елса познава по гласа му, че е изплашен. По онзи начин, по който може да бъде изплашен само ако знае кой е преследвал Елса в гробището. А по бдителния поглед в зелените очи на жената полицай Елса се досеща, че тя също знае. Всички знаят много повече, отколкото се преструват. Елса не се оглежда, докато Алф я отнася към Такси. Знае, че Вълчето сърце вече си е тръгнал. Щом се връщат при църквата, тя се хвърля в прегръдките на мама. И знае, че мама също знае повече, отколкото се преструва. Винаги е знаела повече.

Елса си мисли за приказката за братята с лъвски сърца. Мисли си за змеицата Катла, която не може да бъде победена от никой човек. Мисли си и за змея Карм, който накрая се оказва единственият, който може да унищожи Катла. Защото понякога в приказките единственото, което може да унищожи един ужасяващ дракон, е някое още по-ужасяващо същество.

Някое чудовище.

22

О’бой

Елса и преди е била преследвана. Стотици пъти. Случвало се е на всеки, който е различен от другите деца в училищния двор. Но никога не са я преследвали така, както в гробището. Страхът, който изпитва сега, също е друг. Като трѐска, обхванала сърцето ѝ, страхът я капсулира, държи я в плен, отеква в черепа ѝ дълго след като сянката е изчезнала. Защото преди да побегне, Елса погледна мъжа в очите. Той изглеждаше сякаш е готов да я убие. Трудно е да се възстановиш, ако си почти на осем и видиш това в очите на някой човек.

Или друго същество.

Докато баба бе жива, Елса се опитваше никога да не се страхува. Или поне никога да не го показва. Защото баба мразеше страховете. В Страната-на-Почти-Будните те са малки злобни същества с груба козина, която по някаква случайност прилича на син мъх от сушилня, и дадеш ли им и най-малка възможност, те ти се нахвърлят и почват да те хапят и да се опитват да ти издерат очите. Страховете са като цигарите, казваше баба: не е трудно да спреш проклетниците, трудно е да не почнеш пак.

В една от приказките на баба се казва, че Сегато занесло страховете в Страната-на-Почти-Будните преди повече вечности, отколкото някой може да преброи. Случило се толкова отдавна, че по онова време още имало само пет кралства, а не шест.

Сегато е праисторическо чудовището, което иска всичко да се случва незабавно. Всеки път, когато някое дете каже „след малко“, „после“ или „само да...“, Сегато изревава с бясна сила: „Неее! ЩЕ ГО НАПРАВИШ СЕГАААА!“. Сегато мрази деца, защото те отказват да приемат лъжите му, че времето е линейно. Децата знаят, че времето е просто чувство, така че за тях „сега“ е безсмислена дума, точно както беше и за баба. Джордж казваше, че баба закъснява не защото е оптимист по отношение на времето, а защото е атеист по отношение на времето и единствената религия, която изповядва, е дзен непукизъм.

Елса винаги му се ядосваше, когато го кажеше, защото бе много смешно, а е адски трудно да не харесваш някого, който е забавен. Чувството за хумор е един от най-изнервящите недостатъци на Джордж.

Сегато занесло страховете в Страната-на-Почти-Будните, за да лови деца с тях. А щом улови някое дете, Сегато изсмуква бъдещето му. След това безпомощната жертва трябва до края на живота си да яде сега, да спи сега и да разтребва сега, на мига. Детето вече не може да отлага досадните задължения за по-късно и да се забавлява. Остава му единствено „сега“. Съдба, много по-лоша от смъртта, смяташе баба. Приказката за Сегато започва с това, че то мрази приказки. Защото нищо не кара децата да отлагат задълженията си така, както приказките. Така че една нощ Сегато пропълзяло до връх Разказ, най-високия връх в Страната-на-Почти-Будните, и причинило голямо срутване, което унищожило целия връх. После Сегато се излегнало в една дълбока пещера и зачакало. Защото връх Разказ е мястото, където енфантите трябва да застанат, за да пуснат приказките и те да се понесат към истинския свят. Ако приказките не могат да отлетят от върха, кралство Миамас започва да се задушава, а след него се задушава и Страната-на-Почти-Будните. Защото приказките не могат да живеят, ако децата не ги слушат.