Щом настъпила зората, всички най-смели воини от Мибаталос опитали да изкачат планината и да надвият Сегато, но никой не успял. Защото дълбоко в пещерата Сегато отглеждало страхове. За целта малките яйца със страховете трябва да се засадят. Но не се отглеждат лесно, защото растат единствено чрез чуждите заплахи. Всеки път, когато някой родител заплаши дете, това действа на страховете като наторяване. „След малко“, казва детето, а родителят се разкрещява: „Не, сегааа! Че ИНАЧЕ...“. И прас, в пещерата на Сегато се излюпва страх.

Когато воините от Мибаталос изкачили планината, Сегато пуснало страховете на свобода и те веднага се превърнали в най-големите кошмари на всеки един от воините. Защото всички същества имат по един смъртен страх, дори воините от Мибаталос. И така, въздухът в Страната-на-Почти-Будните започнал бързо да оредява. На разказвачите на приказки им ставало все по-трудно да дишат.

Но, разбира се, веднага щом баба ѝ разказа това, Елса крайно раздразнено я прекъсна и отбеляза, че това със страховете, които се превръщат в най-големия ти кошмар, всъщност е откраднато от Хари Потър, защото същото правят богъртите. Тогава баба изсумтя и отвърна, че „може пък онзи мъпет Хари да го е откраднал от мен, помисли ли за т-о-в-а, а?“, при което Елса избухна: „Хари Потър не краде!“. После двете дълго се караха и накрая баба се предаде и измърмори: „Оф, добре! Майната му! Страховете не се превръщат в нищо! Просто хапят и опитват да ти издерат очите, сега ДОВОЛНА ли си?“. Елса се съгласи на този вариант и баба продължи с историята.

И така, казано накратко, или може би съвсем не толкова накратко: тогава се появили златните рицари. Всички опитали да ги предупредят да не изкачват планината, но те, естествено, не се вслушали в съветите. Рицарите все пак са големи инати. Но когато стигнали до пещерата и всички страхове ги връхлетели, златните рицари не влезли в битка. Не започнали да крещят и да ругаят като другите воини. Вместо това направили единственото, което може да стори човек срещу един страх: засмели се. Със силен, предизвикателен смях. И тогава страховете един по един се превърнали в камък.

Баба малко попрекаляваше с нещата, които се превръщат в камък в края, защото краищата винаги бяха онази част от приказките, която я затрудняваше най-много, но този път Елса си замълча. Сегато, разбира се, било хвърлено в затвора за неопределено време, което адски го ядосало. Най-висшият съвет в Страната-на-Почти-Будните решил да назначи малка група жители от всяко кралство, воини от Мибаталос, ловци на сънища от Миревас, съхранители на тъга от Миплорис, музиканти от Мимовас и разказвачи на приказки от Миамас, които да пазят връх Разказ. С камъните от страховете върхът бил издигнат наново, по-висок от всякога, а в подножието му било издигнато шестото кралство: Миаудакас. А в полетата около Миаудакас се отглеждал кураж, така че никой никога повече да не се страхува от страховете.

Е, или поне беше така, докато един път баба разказа на Елса, че след жътвата всички зърна кураж се събирали и от тях се произвеждало специално питие, което те прави много смел. Тогава Елса се поразтърси в Гугъл и после каза на баба, че всъщност не е мега отговорно да използва тази метафора пред едно дете. Баба изпъшка и каза: „Аха, о’кей, тогава куража просто го има! Не го отглеждат и не го пият, просто го ИМА, о’кей!?“. Та така. Това е цялата приказка за двамата златни рицари, които победили страховете. Баба я разказваше всеки път, когато Елса се страхуваше от нещо, и макар Елса да имаше някои доста остри възражения към разказваческия подход на баба, приказката всъщност действаше безотказно и Елса вече съвсем не се страхуваше толкова често.

Приказката обаче не помагаше на баба срещу собствения ѝ страх от смъртта. А вече не помага и на Елса. Защото дори приказките не могат да надвият една сянка.

– Страх ли те е? – пита мама.

– Да – кима Елса.

Мама също кима. Не казва на Елса да не се страхува и не се опитва да я залъже, че няма причина за притеснения. Елса я обича заради това.

Намират се в гаража. Облегалката на Рено е свалена, а воршът изпълва цялото пространство между тях. Мама го чеше нехайно по козината. Не се ядоса, когато Елса призна, че е крила ворша в мазето. И не се изплаши, когато Елса ѝ го показа. Нито дори мъничко. Просто се приближи и започна да го чеше зад ушите, все едно беше коте.

Елса протяга ръка и докосва корема на мама. Усеща сърцето на Половинката, което тупти спокойно. Половинката също не се страхува. Защото е изцяло дете на мама, а Елса е наполовина дете на татко, а таткото на Елса се страхува от всичко. Така че Елса се страхува горе-долу от половината на всичко.

Най-вече от сенки.

– Знаеш ли кой е? Онзи, който ме подгони? – пита тя.

Воршът я побутва с глава. Мама я погалва нежно по бузата.

– Да. Знаем кой е.

– Кои сте вие?

Мама диша през носа.

– Ленарт и Мод. И Алф. И аз.

Звучи сякаш смята да изброи още имена, но се въздържа.

– Ленарт и Мод? – възкликва Елса.

Мама кима.

– Да, миличка. Боя се, че те го познават най-добре.

– Защо никога не си ми разказвала за него? – настоява да знае Елса.

– Не исках да те плаша – отговаря мама.

– Да, адски добре се получи! – сопва се Елса, ни най-малко неизплашена.

Мама въздъхва. Почесва ворша зад ухото. Воршът на свой ред облизва Елса по лицето. Все още мирише на пандишпаново тесто. За съжаление е много трудно да се ядосваш, когато някой, който мирише на пандишпаново тесто, ближе лицето ти.

– Той е сянка – прошепва Елса.

– Знам – прошепва мама.

– Така ли?

Мама вдишва толкова дълбоко, че въздухът стига чак до краката ѝ.

– Баба ти опитваше да ми разказва приказки, миличка. За Страната-на-Почти-Будните и за сенките.

– За Миамас? – пита Елса.

Мама поклаща глава.

– Не. Знам, че вие двете сте ходили на места, които никога не ми е показвала. Все пак това беше много отдавна. Бях на твоята възраст. По онова време Страната-на-Почти-Будните беше много малка. Кралствата още си нямаха имена.

Елса я прекъсва нетърпеливо:

– Знам! Получили са имена, когато баба е срещнала Вълчето сърце. Кръстила ги е с думи от езика на майка му. И взела собствения му език и го нарекла тайния език, така че той да я научи на него, за да могат да разговарят. Но защо тогава баба не те е завела обратно? Защо не ти е показала цялата Страна-на-Почти-Будните?

Мама прехапва устни.

– Искаше да го направи, миличка. Много пъти. Но аз не исках да отида.

– Защо?

– Пораснах. Вече бях в пубертета. Бях ядосана. И не исках майка ми да ми разказва приказки по телефона, исках да бъде тук. Да бъде с мен в реалността.

Елса почти никога не я е чувала да се изразява така. „Майка ми.“ Винаги казва „баба ти“. Мама опитва да се усмихне. Не ѝ се получава твърде добре.

– Аз не бях лесно дете, миличка. Много се карах. Казвах не на всичко. Баба ти все ме наричаше „момичето, което казва не“.

Елса се ококорва. Мама въздъхва и се усмихва едновременно, сякаш едната емоция опитва да погълне другата.

– Да, аз бях много различни неща в приказките на баба ти. Както момичето, така и кралицата, струва ми се. Накрая вече не знаех къде свършват фантазиите и къде започва реалността. Понякога си мисля, че баба ти сама не знаеше. Беше ми трудно да живея така, когато пораснах. Все още ми е трудно. Имам остра нужда от действителност.

Елса лежи мълчаливо и гледа в тавана, усещайки дъха на ворша в ухото си. Мисли си за Вълчето сърце и морския ангел, които толкова години са живели във входа, без никой да знае кои са. Без никой да ги попита. Ако някой пробие дупки в стените и пода на блока, съседите биха могли да протегнат ръце и да се докоснат, толкова близо живееха, но въпреки това не знаеха нищо едни за други. А годините просто си минаваха така.

– Намери ли ключа? – пита Елса и посочва таблото на Рено.

Мама поклаща глава.

– Мисля, че баба ти го е скрила. Вероятно за да дразни Брит-Мари. Неслучайно колата е паркирана на нейното място...