А Елса има хиляди въпроси, но не задава нито един. Просто завива мама и я целува по бузата и си налага да бъде смела. Защото трябва да прави това, което баба я накара да обещае: да защитава замъка, да защитава семейството си, да защитава приятелите си.

Щом Елса се изправя, мама протяга ръка след нея и прошепва почти будна:

– Хората никога не биха казали, че дядо ти е лош баща, ако не баба ти бе заминала да спасява животи, а той...

– Аз бих! Аз бих го казала! – отсича Елса.

– Знам, затова ти си бъдещето – усмихва се мама и се обръща тежко.

Елса вече е стигнала до вратата, когато мама казва сънено:

– Всички снимки на тавана в спалнята на баба ти, миличка. Всички деца от снимките. Днес те бяха на погребението. Вече са пораснали. Могли са да пораснат, защото баба ти е спасила живота им...

После мама отново заспива. Елса не е сигурна дали изобщо се е будила.

– Noshit, Sherlock. Не съм глупава – прошепва Елса и загася лампата.

Не беше чак толкова трудно да се досети кои са непознатите хора в църквата. Трудно е само да им прости за това.

Мама спи с усмивка на устните. Елса затваря вратата внимателно.

Апартаментът мирише на кърпа за съдове. Джордж прибира кафените чаши. Непознатите дойдоха тук след погребението и пиха кафе. Всички се усмихваха съчувствено на Елса и тя ги мрази заради това. Мрази ги, защото са познавали баба преди нея. Отива в апартамента на баба и ляга на леглото ѝ. Светлината от уличните лампи си играе със снимките на тавана като куче с пръскачка. Елса все още не знае дали може да прости на баба, задето е оставила мама сама, за да спаси всички други деца. Не знае също дали мама може да ѝ прости. Макар да изглежда, че се опитва.

Излиза обратно на стълбите. Мисли да слезе в гаража при ворша. Но вместо това се свива изтощена на пода. Седи там завинаги. Опитва да разсъждава, но на мястото на мислите си открива само пустота и тишина.

Чува изкачването на далечни стъпки. Това е от онези блокове, където можеш да чуеш някого през няколко етажа. Стъпките са меки и колебливи, сякаш са се изгубили. Съвсем не като уверените, стресирани крачки, с които вървеше жената с черната пола, когато още миришеше на мента и говореше по бялата слушалка. Сега носи дънки. И няма слушалка. Спира на десетина стъпала под Елса.

– Здравей – казва жената.

Изглежда малка. Звучи изморено, но с различна умора от обикновено. По-добра умора, този път. И не мирише нито на мента, нито на вино. Само на шампоан.

– Здрасти – казва Елса.

– Днес ходих до гробището – казва жената бавно.

– Не те видях на погребението – казва Елса, но жената поклаща извинително глава.

– Не бях там. Съжалявам. Аз... не можах. Но...

Тя преглъща думите. Поглежда надолу към нещо в ръцете си.

– Ходих до... до гроба на момчетата ми. Не съм била там от много отдавна.

– Това помогна ли? – пита Елса.

Устните на жената изчезват.

– Не знам.

Елса кима. Лампите във входа изгасват. Тя изчаква очите ѝ да свикнат с мрака. Накрая жената като че събира всичките си сили, за да се усмихне, а кожата около ъгълчетата на устата ѝ сякаш вече не се напуква толкова много.

– Как мина погребението? – пита тя.

Елса свива рамене.

– Като обикновено погребение. Имаше адски много хора.

Жената кима тежко, сякаш за главата ѝ е закачена гира.

– Понякога е трудно да споделиш тъгата си с непознати. Но мисля, че... че има много хора, които наистина харесваха твоята... твоята баба.

Елса оставя косата си да падне пред лицето ѝ. Жената се почесва по врата.

– Аз... имам в предвид... разбирам, че е трудно. Да знаеш, че баба ти е оставила всичко тук, за да помага на непознати някъде другаде... да помага... на такива като мен.

Елса издиша през носа шумно и с подозрение, защото има чувството, че жената е прочела мислите ѝ. Това всъщност никак не ѝ се нрави. Освен това се казва „предвид“, а не „в предвид“.

Жената изглежда засрамена.

– Аз... значи... извинявай. Това се нарича the trolley problem. В етиката. Имам предвид... когато учиш. В университета. Значи, това е... дискусия дали е морално оправдано да жертваш един човек, за да спасиш много.

Елса си мисли да каже нещо, но не знае какво може да е то. Жената кима извинително.

– Сигурно можеш да прочетеш за това в Уикипедия.

Елса свива рамене. Жената сякаш се измъчва.

– Изглеждаш ядосана – отбелязва тя.

Елса издиша шумно и преценява на кое точно е ядосана най-много. Списъкът е дълъг.

– Не на теб. Просто се ядосвам на мъпета Брит-Мари – решава тя накрая.

Жената кима объркано.

– Разбирам.

Елса не разчита, че това е така, затова пояснява:

– Просто Брит-Мари е пълен мъпет! Такъв страшен мъпет, че направо е като мъпетски вирус и ако човек стои около нея твърде дълго, накрая се заразява и също се превръща в пълен мъпет!

Жената наблюдава нещото, което държи в ръце, каквото и да е то. Барабани с пръсти по него.

– „Не се бори с чудовища, защото сам можеш да се превърнеш в такова. Ако се вгледаш в бездната твърде дълго, бездната ще се вгледа в теб.“

– За какво говориш? – избухва Елса, но все пак харесва жената, задето не говори с нея като с дете.

Децата обикновено одобряват това качество.

– Извинявай, това е... това беше Ницше – казва жената смутено.

Пак се почесва по врата.

– Той е немски философ. Това е... ох, сигурно го цитирам грешно. Но мисля, че това може би означава, че ако изпитваш омраза към някого, който изпитва омраза, рискуваш да станеш като него.

Раменете на Елса подскачат нагоре.

– Баба винаги казваше: „Не ритай лайна, миришат!“.

Елса за пръв път чува жената с черната пола да се смее с глас. Макар и днес да носи дънки.

– Да, разбира се, тя може би го е казала по-добре.

Красива е, когато се смее. Отива ѝ. После тя прави две крачки към Елса и се протяга колкото може. Достатъчно, за да ѝ подаде плика, който държи в ръце, без да се налага да се приближава твърде много. Думите ѝ отново почват да потъват в черни дупки.

– Това беше оставено на... на... беше оставено на надгробната плоча на момчетата ми. Не знам... не знам кой го е сложил там. Но баба ти... може би се е досетила, че ще отида...

Елса го взима. Жената с дънките изчезва надолу по стълбите, преди Елса да успее да вдигне поглед от плика. На него пише: „ЗА ЕЛСА! ДАИ НА ЛЕНАР И МОТ!“.

Ето как Елса намира третото писмо от баба.

Ленарт държи чаша кафе в ръка, когато отваря вратата. Мод и Саманта стоят зад него и изглеждат мили. Миришат на сладки.

– Имам писмо за вас – заявява Елса.

Ленарт го взима и тъкмо се кани да каже нещо, когато Елса продължава:

– От баба ми е! Вероятно праща поздрави и се извинява, защото така прави във всички писма!

Ленарт кима мило. Мод кима още по-мило.

– Безкрайно съжаляваме за баба ти, мила малка Елса. Но погребението беше много красиво. Така се радваме, че бяхме поканени.

– Имаше много вкусно кафе! – кима Ленарт одобрително и махва на Елса да влезе вътре.

– Да! Влез, влез, има сънища! – моли я Мод.

– Да! Ще сложа още кафе! – виква Ленарт.

– Има и „О’бой“, Алф дойде и го донесе – обяснява Мод ентусиазирано.

Саманта излайва. Дори лаят ѝ е мил. Подават ѝ буркан, пълен до ръба със сънища, и Елса си взима една, след което се усмихва хрисимо на Мод.

– Имам приятел, който много обича сънища. И е бил сам цял ден. Дали ще е о’кей да го доведа тук?

Мод и Ленарт кимат по онзи начин, който казва „ама разбира се“ и който владеят само хората, които дори не знаят как да поклатят глава в отрицание.

– Ама разбира се, че може, любимо дете! – възкликва Мод.

– Ще сложа още кафе! – казва Ленарт въодушевено.

Мод потупва Елса по рамото и повтаря енергично:

– Разбира се, че можеш да доведеш приятеля си! РАЗБИРА се!

Малко по-късно, когато воршът сяда на кухненския килим, лицето на Мод вече не изразява „ама разбира се“ чак толкова уверено.