Но да види подобен саркофаг тук, в този влажен трюм, бе нещо съвсем различно. В пълен контраст с красотата на сандъка бяха непоносимата, всепроникваща воня на човешки екскременти и торбичките с мирта, които бяха завързани на определени разстояния по стените наоколо – билка, която Фейра моментално позна заради силата ѝ да отблъсква смрадта. В "Хагия София" лицето на султана се виждаше съвсем ясно през прозорче от кристал. Тук кристалът беше счупен и заменен от парче тъмен муселин, но достатъчно хлабав, че да позволи преминаването на въздух през него. Муселинът се издуваше и отпускаше, издуваше и отпускаше и леко вибрираше подобно на кожа на барабан.

Нещо все още дишаше. Въпреки името си нещото вътре беше живо. Откъм саркофага се разнесе въздишка и муселинът се издигна и изду като платно.

– Не исках да те уплаша. Просто исках приятел, другар в пътя. Затворен съм вече от четири дена. Самотен съм – гласът беше мъжки и басов и леко дрезгав като на човек, който точно като баща ѝ беше женен за наргилето си. Фейра се поотпусна мъничко. – Чух те да говориш и да пееш. Помислих си, че си една от сирените, за които разказват, че се срещат покрай бреговете на Гърция – защото вече трябва да сме ги стигнали – значи Смърт бе доста наясно с морските маршрути. – Но сега вече знам, че си смъртна. Чух те да страдаш така, както страдах и аз. Съжалявам за теб, за това, че си тук, но пък се радвам заради себе си.

Фейра протегна ръка и я постави върху оловото в неволен жест на съжаление. Очакваше металът да бъде хладен, но той се оказа изненадващо топъл, сякаш и той страдаше от треска.

– Разкажи ми историята си – подкани тя сандъка.

– Но първо трябва да ти задам един въпрос. Вярна ли си на нашия любим султан Мурад?

Фейра имаше хиляди отговори на този въпрос. Той е убиец. Той е мой брат. Той ме искаше за своя жена. Но вместо това предпочете традиционната формула.

– Той е светлина за очите ми и радост за душата ми – отговори предпазливо.

– Да, но вярна ли си му? Защото не мога да ти кажа онова, което искам да ти кажа, ако не знам това.

Смъртта се опитваше да сключи с нея сделка. Фейра бе чела персийски приказки и отлично разбираше процеса – героят се сдобива с голяма тайна в замяна на клетва за вярност. Или пленената принцеса трябва да води пазарлък със своя мрачен пазител за свободата си. Бе разглеждала достатъчно цветните илюстрации в полетата на текстовете в библиотеката на Топкапъ сарай – мургава девица, кръстосала обутите си в огромни шалвари крака, разговаря с някаква чудовищна химера, вдигнала високо ръце, разперила пръсти като ветрило.

И макар че досега не бе чела за жена, играеща си със Смъртта, Фейра бе напълно наясно какво се изисква от нея. Налагаше се първо да каже своята тайна, преди да чуе неговата. И така, сякаш всичко това беше част от тази нереалност, тя кръстоса крака в обичайния стил на османските разказвачи на приказки и започна:

На двайсет и първия ден от месец дхулкадах от годината 982 стана така, че бях назначена за кира на майката на нашия любим султан Нурбану. Когато бащата на нашия любим султан, султан Селим почина – нека се разхожда в светлината на рая – стана така, че нашият султан Мурад беше далеч от двореца, в провинция Маниса, където тогава беше управител. Моята господарка Нурбану, съзнаваща, че завистливите му братя ще се опитат да му отнемат трона, се изпълни с идеята да скрие смъртта на съпруга си. Натовари с тази задача мен и аз накарах главната кухня да направи леден ковчег на външен вид точно като твоя и по този начин, макар и насред лято, успяхме да съхраним за по-дълго мъртвата му плът. През следящите няколко дена го водехме на молитва, за да бъде виждан в носилката от народа, и дори на хиподрума по време на надбягванията, където го слагахме прав на златния му трон. По този начин успяхме да съхраним илюзията, че е жив. В продължение на дванадесет дена Селим живя в този леден ковчег, дванадесет дена повече, отколкото Бог му бе отредил на тази земя, докато Мурад не се завърна в Константинопол. Когато Мурад се качи на престола на Османската империя, Нурбану се сдоби с титлата валиде султан, а Селим бе поставен с ковчег от сребро и изложен в "Хагия София", за да могат всички да го видят и да му се поклонят. И така, може да се каже, че за мен беше чест и привилегия да помогна за подсигуряването на трона на нашия любим султан. Всичко това до момента не съм споделяла с нито една жива душа.

Фейра зачака края на последвалата тишина. Според традицията на приказките на този етап девицата или беше отвеждана в подземния свят, или следваше нова приказка.

– На седмия ден от този месец сибтамбир от тази година 983 – чу тя с облекчение да започва гласът от саркофага – по Божията воля се разболях на път към дома, на връщане от дълго пътешествие. Нямаше кой друг да ми помогне освен един овчар. Той ме метна на носилка от плетени клони и ме завлече на върха на хълма до един храм, където имамите били вещи в медицината. Те ми хвърлиха само един поглед и веднага след това ме отделиха в самостоятелна стая, за да умра. Но когато се събудих от треската си, установих, че за мен се грижи самият лекар на султана – Хаджи Муса – при споменаване на името на учителя ѝ Фейра подскочи леко. Освен това от вниманието ѝ не убягна задоволството на Смърт – както изглежда, той все още можеше да бъде горд. – Той се приближи до мен и попита дали бих поел на една много важна мисия за султана. Но се страхуваше, виждах го в очите му. Първо си помислих, че се страхува от султана, но после се оказа, че се страхувал от мен. От онова, от което бях болен. Оказа се чумата.

Фейра се вцепени. Беше чувала, разбира се, за кошмарната епидемия в Константинопол през 747 османска година, когато бяха загинали хиляди невинни души. Но ето че болестта, която бе спала столетия, отново се бе събудила.

– Черната смърт ли? – прошепна момичето.

– Чумата, Черната смърт – има си много имена. Въпреки че от столетия не е навлизала в града, аз бях чувал достатъчно за нея. И тогава разбрах, че с мен е свършено. Докторът също го знаеше. Обеща ми много неща – злато за жена ми, преференции за синовете ми, добър брак за дъщеря ми. Той като че ли знаеше всичко за мен. Знаеше, че съм се бил при Лепанто.

Фейра се приведе леко напред. Значи вече ставаше ясно защо Смърт познава моретата точно като баща ѝ.

– Докторът каза, че ако се съглася с плана на султана, бих могъл собственоръчно да победя нашия стар враг. Изложи ми нещата по следния начин: можех или да умра на онзи забравен от Бога хълм, или да се превърна в герой като онези в приказките, а семейството ми да заживее в охолство. Както разбираш, изборът не беше особено труден.

Фейра дочу прошумоляване и тъп звук откъм ковчега и разбра, че Смърт се помества вътре.

– Би ли ми дала малко вода? Устата ми пресъхна от говоренето. Там, до теб, има канче. Понякога моряците се сещат и ми дават, друг път забравят.

Фейра сведе очи в краката си и видя сребърно канче за вода с чучурче като тънка тръбичка, като онези, с които жените от харема се пречистваха. Приближи канчето към парчето муселин и започна да излива тънка струйка през него. Можеше само да си представя чудовищните черти, криещи се отдолу, но после чу мляскането на уста – очевидно Смърт бе доволен.

– Свалиха ме от хълма с носилка и ме заведоха в една работилница за лед на крайбрежието. Мина доста време, защото избраха заобиколен маршрут, далече от градските стени. Никога повече не видях доктора, но бях придружаван от хора на султана, облечени в черни одежди, с черни тюрбани и маски на лицето. Така и не разбрах дали бяха войници или свещеници, защото те говореха колкото за мисията си и за войната, толкова и за рая и своята саможертва.

На Фейра веднага ѝ стана ясно, че мъжете са били еничари – облеченият в черно, фанатизиран елит на султанската армия. Отвличани от християнските им домове като малки момчета и обръщани в истинската вяра, те бяха по-отдадени на наложения си Бог и от онези, родени в лоното на Пророка. Но тя предпочете да си мълчи и да слуша разказа на Смърт.