– Та същите тези Божии войници ме сложиха в този ковчег. Под бедрата ми сложиха вълнено кече за човешките ми нужди, в ръцете ми дадоха изсушено месо за хранене, а после ми казаха, че вода ще ми бъде давана от време на време. Както виждаш, сандъкът е доста голям, така че мога да се движа и обръщам, но не мога да ти опиша какъв ужас изживях в първия момент, след като заковаха капака над главата ми! Помислих си, че никога няма да мога да избягам от гробницата си, в която бях затворен жив, но те ми казаха, че трябва да изляза от нея за един последен път. Ако все още съм жив в края на пътуването ни, трябва да се надигна от ковчега си, да се смеся с народа и да му дам своя безценен дар. Във Венеция – изрече името с огромна неохота, като че ли самото му споменаване му причиняваше непоносима болка.

Фейра слушаше и лицето ѝ се смръщваше все повече и повече. Тази информация потвърждаваше напълно онова, което Нурбану се бе опитвала да ѝ каже. Султанът очевидно бе чудовище, щом бе в състояние да измисли подобен пъклен план. Стомахът ѝ се преобърна и ѝ стана толкова лошо, че в друг момент би си помислила, че болестта ѝ се завръща. Но тя бе наясно, че онова, от което всъщност ѝ се гадеше, бе моралното отвращение от злината, която едно човешко същество възнамеряваше да стори на цял един град. Стараейки се да не издава възмущението си, тя изрече:

– Ами ако не доживееш дотогава?

– Войниците ми казаха, че ако умра, тялото ми ще бъде изхвърлено в морето – дойде веднага отговорът. – А после онзи човек собственоръчно ще легне в ковчега ми, ще бъде увит в моя покров, ще диша от моите миазми и ще поеме сам заразата.

Осъзнавайки какво казва човекът от саркофага, Фейра изтръпна.

– Значи онзи, за когото говориш, е на кораба?

– Така е. Ако умре и той, друг войник на султана ще заеме мястото му Всеки човек на този кораб се е заклел да отнесе заразата във Венеция. Всички сме обречени, момиче, ти също!

Страхът на Фейра отстъпи пред любопитството ѝ.

– Но защо е тази безсмислена поредица от саможертви? Защо трябва заразата да бъде пренесена от друг, ако се наложи?

– Добрият доктор ми разказа, че в дните на Юстиниан чумата била донесена в бала коприна от Пелузиум. Султанът мислел да постъпи точно така, но лекарят му обяснил, че най-добрият начин за пренасяне на зараза е чрез тялото на вече заразен. Затова, когато ти казах, че съм Смърт, говорех истината. Не мога да ти кажа истинското си име, защото дадох обещание в името на султана, светлината за очите ми и радостта за душата ми. Независимо дали планът ще протече както трябва, или ще се провали, източникът на заразата задължително трябва да си остане тайна. Войникът ми каза, че ако държавите на неверника Христос разберат какво" е станало, с нашата държава ще бъде свършено, защото те автоматично ще тръгнат на кръстоносен поход срещу Константинопол, точно както в старите времена.

Едва сега на Фейра ѝ стана ясно защо Хаджи Муса беше толкова силно уплашен в Залата на Фонтана на пречистването, че почти не обърна внимание на вестта за кончината на Нурбану. Вече разбираше смисъла на предупрежденията му. Лекарят, който бе дал клетва да спасява човешки живот, не бе в състояние да понесе позора на един план, който щеше да обрече на смърт хиляди. И сега, неспособна да крие повече възмущението от гласа си, тя озвучи ужаса си:

– Ами народът на Венеция, обикновените граждани?!

– Какво за тях? – дойде веднага отговорът. – Докторът бе съвсем прав за мен. Аз съм бил при Лепанто. Венецианските псета запалиха корабите ни. С очите си ги видях как изгарят, момиче. Заедно с всичките моряци на борда им! Там беше същински ад! Не, аз приветствам онова, което трябва да сторя! Приемам го доброволно. Това ме удовлетворява напълно.

През следващите два дена Фейра постепенно възвърна силите си и започна да мисли, че се е случило чудо и че тя някак си е оздравяла от тази най-страшна от всички болести. Не каза за това на Смърт, защото се въздържаше да му дава надежда за изцеление. Но през тези дни приятелството им укрепна и нощем, след като кормчията минеше на задължителната си обиколка из трюма, тя дръпваше бялата завеса и започваше да си говори със Смърт.

По негласно споразумение никога повече не заговориха за мисията и за заразата, която той носеше. Говореха си за дома, за места и неща, които познаваха и които им липсваха – покритият пазар, панаирът в Пера, регатата по Босфора. Когато имаше сили, човекът в саркофага разказваше за своите пътешествия и това ѝ напомняше още повече за баща ѝ. Макар и по заобиколен начин, Фейра се осмели да го попита дали е чувал за някакъв легендарен черен кон или въобще за кон със странна окраска, но той не беше чувал. Попита го дори дали е чувал за мъж на име Събота – пробва името и на турски, и на венециански. Но при звука на венецианско име го чуваше да се опитва да изплюе и малкото му останала слюнка, за да изрази презрението си – муселинът пред лицето му потъмняваше като рана и тя разбираше, че няма смисъл да говори повече по този въпрос.

Единствената тема, която тя старателно избягваше, беше темата за семейството му. Фейра знаеше, че по един или друг начин той ще умре, затова нямаше да понесе да разбере, че той има дъщеря, която му е пеела, докато е предяла, или син, с когото са се шегували, докато са впрягали вола си за оран, или пък съпруга, която е разрошвала с обич брадата му и го е целувала, когато го е изпращала сутрин до джамията за утринната молитва. Просто се опитваше да облекчи последните му дни, колкото можеше, защото не искаше да си представя ужаса на това да бъдеш затворен в ковчег в компанията само на собствените си изпражнения, докато болестта бавно, но сигурно те разяжда.

Сега вече разбираше защо преди една седмица, по време на вечеря, баща ѝ я беше питал за изолацията на заразен пациент на борда на кораб. И именно тя бе човекът, който му бе дал съвет за завесата, тя му бе казала за муселиновото покритие на дупката, тя бе препоръчала закрито и оградено пространство, пълно с мирта.

Именно тя бе поставила Смърт в този сандък.

– Момиче?

– Да, Смърт?

– Мислила ли си някога за джанна. Как изглежда според теб?

Фейра се замисли. Бяха ѝ задавали този въпрос и преди, в харема – умиращите винаги насочваха мислите си към отвъдното. Джанна – раят, бе посоката, обещана на този човек в саркофага, и тя изобщо не бе изненадана, че той искаше да възвиси ума си от този ужасен затвор до великия безкрай.

Но не знаеше какво да му каже. Можеше да му каже, че ще живее на тучни поляни, ще пие сладък мед и ще се облича в одежди, инкрустирани със скъпоценни камъни. Ала тя вярваше в доброто и злото, както и в един Пророк и един Бог, които също вярваха в тези неща, затова съвестта не ѝ позволи да съобщи на Смърт, че ще получи награда, задето е покосил цял град. Бе спасена от изричането било на поносима лъжа или на непоносима истина от силен вик над главите им, вик откъм палубата, платната, а може би дори от върха на мачтата.

– Земя на хоризонта!

– Смърт?

– Да, момиче?

– Спряхме ли?

– Да. Хвърлиха котва. Трябва да сме наблизо.

– Защо спряхме?

– Чакат буря. Войникът ми каза и това. Едва тогава ще се приближим до града и аз ще изпълня мисията си.

Фейра се изпълни с ужас от появата на бурята заради изпитанието, на което щеше да я подложи тя. Цялата тази мисия бе достатъчно кошмарна за всеки, но за нея тя влизаше в противоречие с всичко, в което вярваше – не само защото човекът в сандъка бе вече неин приятел, а и защото като лекар тя се бе заклела да лекува, а не да убива. Копнееше да излезе на палубата и да потърси баща си, но заради него не можеше, не и докато мисията не приключи. В крайна сметка животът на един беше нищо в сравнение с десетте хиляди, които можеха да бъдат спасени.