Когато вратите зад нея се затвориха, Фейра се отпусна на колене пред леглото. Дори не чу завъртането на ключа в ключалката.

Люлката на капитана, висяща на въжета, завързани за халки в гредите горе, едва не събори Фейра, когато тя клекна. Тази люлка беше символ на статус, по-голяма версия на обичайния моряшки хамак, но с плътен матрак отдолу и дървени страни, които да поддържат формата ѝ, и завеси, които да предоставят допълнително уединение. Но сега, докато тя се люлееше, баща ѝ заприлича на малко дете. Тимурхан ѝ се стори смален, докато лежеше превит одве върху финия чаршаф на леглото – за момент тя се превърна в майката, а той – в детето.

Фейра пое почернялата му ръка и събра сили да погледне баща си с професионално око. Той беше блед, кожата му гореше, дишането му бе накъсано. Тя плъзна ръка под камизолата му и веднага откри издайническите бубони[12] под мишниците му. Той очевидно я позна по докосването, защото очите му за миг се разшириха и напуканите му устни наподобиха усмивка, опитвайки се да изрекат името ѝ. Но после той като че ли осъзна какво означава присъствието ѝ, защото усмивката му се превърна в паника. Този проблясък на болка я разтърси от дън душа и тя побърза да го прегърне и да го целуне по горещата буза.

– Не се ядосвай! – прошепна в ухото му. – Аз също имах тази болест, но тя ме напусна! Ти също ще оздравееш!

Изричайки тези думи, тя се насили да ги повярва. Ето защо не я хвърлиха във вълните, ето защо "в крайна сметка се свежда до същото" – за еничарите беше все едно дали тя ще загине в морето или в тази заразна каюта. Е, обаче тя ще надвие чумата още веднъж, този път заради баща си.

Изправи се с известно затруднение заради силното люлеене на кораба. Подът беше покрит с корабно платно, изрисувано така, че да наподобява плочки, а върху него имаше килими. По стените имаше картини, а в ъгъла се виждаше дори печка на въглища, за да осигурява топлина през зимата. Но ароматът на лазаркиня и ливан, които подслаждаха въздуха, за съжаление не бяха достатъчни да потиснат напълно вонята на миазми и разложение. Очевидно целият този лукс вече нямаше никакъв смисъл за баща ѝ.

На бюрото в предната част на каютата Фейра намери кристална кана с вода и оловна кана с вино. С умела ръка тя изля малко от виното във водата, за да я пречисти от нечистотии, уверявайки се, че виното помътнява, налято в кристала. След това грабна гъбата за попиване на мастило от поставката ѝ, откъсна измърсената част и я натопи във водата. Поднесе я към баща си и лекичко навлажни устните му, след което стисна гъбата, насочвайки тънка струйка от тази смес от вино и вода към полуотворените му устни. Това го накара да се закашля, което беше добър знак. Накрая натопи отново гъбата и я прокара по бузите и челото му. Това като че ли го пооблекчи мъничко и на Фейра ѝ се стори, че цветът му се пооправя.

За разлика от предишния ѝ затвор тази стая бе доста добре осветена – от илюминаторите встрани, от решетките на палубата отгоре и от прозорчетата откъм щирборда. Стъклата на тези прозорчета бяха толкова добре запечатани, че бурята отвън почти не се чуваше. Иначе силният дъжд барабанеше върху тях, превръщайки ги в малки войскови барабанчета.

Фейра погледна към баща си – в тотално неведение относно бурята навън и приклещен в собствената си битка с треската той бе заспал от изтощение. На този етап не можеше да стори нищо друго, освен да чака.

Глобусът върху капитанското бюро се въртеше лудо на оста си, като че ли всички небесни сили и четирите ветрове се бяха събрали в едно, за да властват в този ден. Празна бутилка от вино се люшкаше напред-назад по пода, следвайки посоката на вълните. Накрая Фейра не издържа, вдигна бутилката и я сложи на бюрото.

Седна на стола на капитана и се вторачи през прозорчето, изтривайки го от парите на дъха си. Онова, което видя, я накара да се запита за втори път през днешния ден дали не е умряла и не е отишла в отвъдното. Защото там, над валмата гъста мъгла пред нея и над водите, се издигаше бляскава цитадела с тънки кули, извисяващи се чак до небето, и палати от слонова кост, скупчили се на брега. Даже плющящият дъжд не бе в състояние да отнеме от красотата на това странно място. Мащабите му бяха огромни, а пристанището се отваряше към широк площад, обграден от каменни арки и колони. Над всичко това се извисяваше възхитителна кула, а в ъгъла беше приклекнала прегърбена златна църква, чиито невероятни цветове проблясваха като скъпоценни камъни под дъжда.

Докато Фейра съзерцаваше тази гледка, корабът мина покрай две огромни мраморни колони, издигащи се високо в небето, и после се чу отново дрънченето на веригата – пак спускаха котва. Тя присви очи през дъждовната пелена. Върху една от колоните се виждаше някакъв светец на неверниците, а върху другата имаше създание, от което бе учена да се страхува още от детството си – крилат лъв с книга.

Тя беше във Венеция.

Откъм люлката зад гърба ѝ се разнесе някакъв звук. Фейра се обърна и зърна баща си, опитващ се да се подпре на лакти. Моряк до мозъка на костите си, дори и в това си безпомощно състояние той също бе чул хвърлянето на котвата и знаеше, че часът е настъпил.

– Фейра – изгъгна с усилие той, – смъртта приближава Тя схвана бълнуването му много по-добре, отколкото той можеше да си представи. Кимна и се обърна отново към прозорчето, за да види свалянето на трапа. Гледката ѝ беше ограничена, но тя се взря директно пред себе си, към двете колони и широкия площад между тях, превърнат в огледало от водата. Въпреки наводнението на този обширен площад из него щъкаха множество граждани – газеха през собствените си отражения безгрижно, сякаш такива потопи бяха нещо обичайно за тях.

Тя се премести към съседното прозорче и се вторачи към палубата и трапа. После дочу трясъка и скърцането на саркофага – очевидно го изкарваха на трапа. Фейра проследи с ужас как еничарите разхлабиха пантите на капака – вятърът подхвана листата от мирта, останали върху него, и ги отвя нанякъде. После еничарите застанаха в полукръг. Бяха свалили тюрбаните си и бяха скрили униформите си под виненочервени мантии. Макар и ужасени, те не можеха да откъснат очи от съществото в сандъка, което се надигна с огромно усилие, треперещо като току-що родено жребче.

Първо седна в сандъка, а после се измъкна бавно от него, с отпуснати покрай тялото треперещи ръце. Представляваше страховита гледка. Дрехите му бяха станали на дрипи и се вееха подобно на бинтове на мумия – впрочем то наистина приличаше на съсухрена, оживяла мумия. Някой му подхвърли мантия, която се разви във въздуха и хвърли върху него тъмна сянка като от облак. Съществото си метна мантията на гърба и вдигна качулката над бинтованата си глава. Върху гърба на мантията се виждаше крилат лъв, избродиран със златна нишка. Звярът като че ли се задвижи в синхрон с накъсаното дишане на съществото под себе си, почти оголените кости на нещастника сякаш му помогнаха да размаха крила.

Ето че най-сетне Смърт беше облечен подобаващо – в черно. Той застина за момент на трапа, а после потегли надолу, подпомогнат от наклона и ветровете зад гърба си. На пристана обаче падна на колене. Опита се да се изправи, но не можа.

Докато наблюдаваше всичко това от капитанската каюта, на Фейра ѝ се прииска да се обърне и да не гледа тази жалка картина, но не можеше да откъсне очи. Беше раздирана от жалост към нещастника и от надежда прииждащите вълни, които посребряваха и напояваха обилно мантията му, да го повлекат към дълбините на морето.

Но после, с нечовешко усилие той се надигна и с клатушкане премина между двете колони. Благодарение на някаква странна игра на тъканта на мантията той като че ли изглеждаше единственият на този площад, който няма сянка. Този факт, както и обемистата мантия, развявана от ветровете, придаваха на умиращия човек зловещ, сатанински вид. Той беше самото въплъщение на Жътваря.