Едва тогава Фейра разбра, че и галерата, и мантията с този страховит знак на крилатия лъв са все част от великия план на султана. Гражданите на площада щяха да видят единствено венециански кораб и нестабилен човек в адмиралска мантия и ще се втурнат да му помогнат. Ето че вече няколко от тях газеха през водите към турското си проклятие.

Фейра започна да удря бясно по стъклото на илюминатора и да крещи, но стъклото беше здраво и добре запечатано. Предназначено да устои на бури и на битки, то дори не се напука. Кокалчетата ѝ се зачервиха, гласът ѝ прегракна – но напразно. Тя се втурна отчаяно към вратата, хвана я за дръжката и я разтърси, но вече знаеше, че няма да постигне нищичко. Вдигна очи към решетката над главата си, хвана и разтърси и нея – отново без никакъв резултат. Раздирана от безсилие, тя грабна празната бутилка от вино и я разби в стъклото на илюминатора, но счупена бе единствено бутилката, а зелените парчета стъкло разрязаха пръстите ѝ.

Докато изсмукваше кръвта си, Фейра зърна на площада жена с малко момченце, държащо се за полите ѝ. Майката отдръпна детето от себе си, оправи тривърхата му шапчица и я наклони напред, за да го предпази от дъжда. Но момченцето пак сграбчи полите ѝ, отказвайки да бъде оставено само, така че двамата заедно поеха към фигурата с качулката.

Фейра вече не крещеше, само говореше мислено на жената: "Моля те, обърни се, обърни се назад и си върви! Отведи надалече детето си! Върви си по пътя!". Ала жената и детето застанаха точно пред Смърт. Жената му подаде ръка. И времето изведнъж забави своя ход. Фейра видя как Смърт бавно протяга напред черната си ръка и я сключва здраво около бялата ръка на жената.

Край. Пъкленото дело беше извършено.

После момичето видя как жената се дръпва уплашено от лицето, което прозираше под качулката, видя как бялата ръка също се дръпва и после се увива около лицето на момченцето, притискайки го до полите си. Същата ръка, която бе докоснала ръката на Смърт. Към тях вече прииждаха още хора, газещи смело през наводнения площад. Зад тях идваха и други.

Фейра се обърна отново към баща си. Нямаше нужда да му разказва поредицата от току-що произтеклите събития, нито да му обяснява какво се е случило. Той прочете всичко по изражението ѝ и се отпусна отчаяно обратно в люлката си. Корабът отново се заклати. Вдигаха котва. Голямата галера обръщаше бавно, ветровете издуваха платната ѝ и пристанището се отдалечи.

От рамката на илюминатора Фейра не бе в състояние да откъсне очи от смаляващия се площад с колоните пазачи. Обречената тълпа от хора се събираше бързо около Смърт. Момичето продължи да ги гледа, докато не се превърнаха в точици, не по-големи от спорите на дървото на свети Вартоломей.

Фейра се върна при баща си – сега той беше единствената ѝ грижа. Останалите си чувства потисна. Беше възпитана в омраза към народа на Венеция, но сега тя не чувстваше нищо друго освен жалост към онази млада майка и детето ѝ и към останалите, които се бяха притекли на помощ на Смърт. А тя бе предала собствената си майка, като не бе успяла да предупреди дожа за предстоящата злочестина, която ще се стовари върху неговия град. Но щеше да има предостатъчно време да се разкайва. В момента най-важната ѝ задача бе да излекува баща си и да го отведе у дома.

След като достави смъртоносния си товар, корабът се бе обърнал и се отдалечаваше бързо от града, колкото можеха да го носят платната му Фейра приклекна до леглото на баща си, за да го успокои с тези новини. За момент си помисли, че той вече я бе оставил завинаги, но когато хвана ръката му, той се събуди и се закашля. Това я окрили духом – кашлянето беше начинът, по който тялото се освобождаваше от мръсния въздух от белите дробове – и тя му се усмихна.

– Радвай се, татко! Отиваме си у дома! Съвсем скоро пак ще видим Босфора и Топкапъ сарай, и златния купол на "Хагия София" под слънцето!

Но макар и съвсем леко, той поклати глава.

– Джудека!– прошепна с глас, дрезгав като на гарван.

Това беше дума, която тя не знаеше, но пък знаеше, че чумата често караше хората да бълнуват. Потупа ръката му, но той сграбчи нейната, стисна я изненадващо силно и продължи все така продрано:

– Убежище! Султанът обеща.

Тя кимна, широко усмихната, макар всъщност да не бе в състояние да повярва, че султанът ще си направи труда да уреди подобно нещо за моряците си. За нея нямаше никакво съмнение, че мъжете на борда на "Ил Кавалиере" за него са точно толкова заменими, колкото беше и Смърт, затова всяка следваща секунда, която прекарваха в тези води, ги излагаше на допълнителна опасност.

Фейра отнесе тези свои злощастни размисли обратно до прозорчето на илюминатора. Искаше да се увери, че Венеция се смалява пред очите ѝ, за да е сигурна, че скоро ще се махнат оттук. За нея градът не съдържаше никаква красота – ролята ѝ в съдбата, която го очакваше, го превръщаше в съзнанието ѝ в истински ад. Закле се, че щом се прибере отново у дома, никога повече да не напусне Константинопол. И никога повече нямаше да се върне тук – дори самата дума "Венеция" ѝ беше вече омразна, с нейните остри срички, които разрязваха като нож и съскаха като змия. Никога повече не желаеше да вижда онзи крилат лъв. Той беше чудовище, така че всяка морска левга, която я отдалечаваше от него, беше благословия.

Но вместо да се насочи към открито море, корабът приближаваше към една плюнка земя северно от града. Там имаше няколко къщи, равностойни по вид с разкоша на видяното преди малко, но като цяло общият вид на домовете тук бе по-простичък и по-груб, стените бяха предимно кафяви или на точици, подобно на кокоше яйце. Тук-там се виждаха и руини, образуващи на хоризонта пролуки, които приличаха на уста с липсващи зъби, пролуки, запълнени предимно с избуяла трева. До една такава полянка корабът спря.

Фейра вече се бе научила да разпознава пускането на котвата, поклащането и спирането на кораба, но въпреки това продължаваше да се озърта сащисано. Но защо изобщо спираха? Защо да не се върнат у дома колкото бе възможно по-бързо? Каква друга работа имаха още тук?

Тя се върна при баща си, приседна до него и хвана ръката му. Дъждът бе утихнал и наоколо цареше тишина. Подозрителна тишина. Но достатъчна, за да може момичето да чуе завъртането на малкия меден ключ в ключалката на капитанската каюта.

Тя се изправи уплашено, когато вратата се отвори и при тях нахлуха шестима еничари, облечени отново в обичайното си черно, с черните си маски. Никой не говореше. Но един от тях я хвана за ръката и я дръпна настрани. Четирима други се разположиха около четирите въжета на хамака на баща ѝ и вдигнаха ятаганите си. За един кошмарен момент тя си помисли, че ще го екзекутират на място, но после всеки от тях замахна право към въжето, което държеше, и го сряза. След това четиримата отнесоха леглото до вратата като носилка.

Фейра си наложи да се успокои – те все пак бяха лоялни мъже, които следваха моряшкия закон. Макар и болен, Тимурхан все така си оставаше техен капитан. Човекът, който я държеше, я дръпна след носилката.

– Но къде водите баща ми? – запита тя.

Изпод маската не дойде никакъв отговор. След като се озоваха на сушата, тя бързо разпозна позицията им – намираха се откъм подветрената страна на този остров, далече от ветровете, които блъскаха морето. Корабът се оказа вече наполовина скрит от каменните руини, до които стигнаха. Пред тях имаше стена, набраздена от дъговидни прозорци, а отвъд нея – пустош от останки от стени с кладенец по средата, населявана само от кани и чавки, пищящи изпод стрехите. Над вратата се виждаха избелели позлатени букви, но от цялата група единствено Фейра бе в състояние да ги разчете.

Санта Кроче.

Над всичко това върху архитрава над вратата бе забит каменен кръст, нащърбен и почти разрушен от стихиите. Когато видяха този символ, всички се скупчиха плътно един до друг. Фейра се приближи до облечената в черно група, която не смееше да помръдне.