– Все ми е едно – сви рамене младият му колега. – Аз просто изпълнявам човешкия си и професионален дълг.

Валнети изсумтя презрително изпод маската си и подхвърли:

– И откога?

Анибале дори и не помисли, преди да отговори.

– Отсега! – отсече, протегна крак и отблъсна лодката от кея.

Начело на малката си флотилия, Анибале бе взел при себе си в голямата лодка най-тежките случаи. Когато стигнаха Лазарето Ново, той със задоволство забеляза, че Бока бе изпълнил старателно всички инструкции, които му бе дал миналата седмица. Червеният кръст, който доскоро стоеше на вратата на портиерската къщичка, бе изтрит – Анибале не желаеше хората да бъдат допълнително обременявани от подобни мрачни знаци. На вълнолома бе поставен мангал – ако гореше, лодките можеха да спират тук, ако беше студен, нищо не трябваше да се приближава до острова. Точно пред големите порти Бока бе изкопал плитък ров и по заповед на Анибале го бе напълнил с поташ, така че всеки посетител да може да пречисти краката си както на влизане, така и на излизане.

Анибале заръча на останалите лодки да изчакат, след което той лично преведе малката си група от тежко болни през портите – някои бяха на носилки, носени от не толкова болните, други все още успяваха да вървят, трети се препъваха на патерици или се подпираха на другарите си. Анибале ги поведе към тедзона, настани ги на приготвените легла и даде на всеки от тях вода. След това големите порти бяха затворени.

Той се върна при останалите лодки и придружи семействата едно по едно до малките къщички, като им даде строги указания за нищо на света да не припарват до тедзона, независимо колко много им се иска да видят близките и приятелите си. Само две от къщичките останаха незаети – развалината до църквата и къщичката на ъгъла до торезините, която докторът бе отделил за себе си. Остави децата да си играят весело в красивата алея между белите черници, а самият той се запъти към тедзона.

Но първо се отби в малката църквица. Там вече имаше една фигура, приклекнала пред олтара. Анибале отстъпи, за да не нарушава молитвите ѝ, но абатесата се обърна и се изправи.

– Заповядайте! – покани го тя.

Той се приближи малко неуверено и свали широкополата шапка от главата си. Маската с клюна остана самотна.

– Простете за маската – каза той на възрастната жена. – Но тя е повече за ваша безопасност, отколкото за моя – и се поклони непохватно в опит да смекчи проявата си на неуважение, но не към олтара, а към нея. – Не желая да ви притеснявам!

Тя разпери разкривените си от артрита ръце и изрече:

– Не говорех нищо, което да не може да бъде продължено по-късно – посочи към олтара. – Разговорът ни ще продължи цял живот, няма да бъде завършен днес – приглади расото над пищната си талия и попита: – А вие какво правите тук, доторе?

Анибале се заигра с една треска, стърчаща от близката пейка, усмихна се тъжно под маската и ѝ рече:

– Честно? Не знам.

Тя също се усмихна и отбеляза:

– А аз знам. Предстои ви да се заемете с нещо велико! – приседна на близката пейка и го прикани да стори същото. – Когато вчера дойдохте при мен и се погрижихте за горкия отец Орландо, ми напомнихте, че нашият Орден на сестрите на чудесата е бил създаден някога заради инкурабили – нелечимите случаи, които Господ е поразил с проказа и други нелечими заболявания по време на кръстоносните походи. Онези първи пациенти са знаели, че няма цяр за техните болести. Първите наши сестри също са го знаели. Но те са вярвали в Чудото! – загледа се в него и продължи: – Затова, когато дойдохте при мен с това ваше предложение, почувствах в душата си велико смирение и преклонение. Именно затова аз и сестрите ми дойдохме с вас. Нашите първи посестрими са се посветили на чудесата, сега е наш ред да го направим.

Анибале я слушаше, но мълчеше. Абатесата посочи простичкия дървен кръст, който висеше над олтара.

– Синко, чух цялата история на Валнети. Някои смятат, че е истина. Николас и децата кръстоносци си седели на брега и чакали да се случи чудо. Но не забравяй, че има друга история, много по-велика от тази, част от най-великата история на света. Някога един мъж повел народа си към обетованата земя и по пътя си срещнал море. Обаче той не си седял на брега, за да чака чудо, а ударил е тоягата си по земята и изискал от водите да се разделят! – абатесата се изправи и цветното стъкло на единствения красив прозорец превърна белия ѝ вимпел в пъстроцветна дъга. – И те се разделили, доторе, наистина се разделили!

С течение на времето малкият остров зажужа от активност като същински пчелен кошер. Сестрите от Ордена на чудесата свършиха прекрасна работа, затваряйки арките на тедзона с плет и кал. Момчето Салве въпреки състоянието си очевидно разбираше по-простички указания и се оказа неоценим помощник, даже много по-добър от баща си Бока. Сред семействата, настанени по къщичките, имаше един майстор на плетища, който ръководеше цялата операция, а сестрите от ордена, добре познати с практичността си, нямаха нищо против да поокалят малко ръцете си.

Анибале изпрати някои от сестрите да купят хубаво ленено платно от пазара отсреща в Трепорти, където чумата все още не беше стигнала. Бока и Салве получиха указания всяка сутрин да вадят чиста вода от кладенеца и да ходят на риболов в лагуната, за да заредят езерцата с пъстърва и стриди. Една от монахините – червенобузеста жена на име сестра Ана, която се оказа специалист по отглеждане на птици, купи два кафеза кокошки – носачки и един петел, и ги постави в малко заграждение към края на острова. Анибале бе убеден, че ако успеят да се изхранват с неща, отгледани само на острова, ще успеят да ограничат заразата.

В едно от семействата имаше учител, който само след няколко дена започна да преподава на момченцата в малката църквица, а монахините се редуваха, за да провеждат редовните литургии в съответните часове и въобще да поддържат ежедневно службите, на които Бока бе най-редовният посетител, а Анибале – най-нередовният. Бока бе дарил с огромна гордост на абатесата бокала, подарен му от Анибале, за да служи за светото причастие. Така една простичка бронзова чаша от вече затворена градска изба се превърна в най-голямата реликва на църквата "Сан Бартоломео".

Анибале надзираваше всеки дребен детайл от своята малка утопия. Монахините започнаха да превръщат в градина за билки и подправки добре напояваната земя зад кладенеца, а Анибале им направи чертеж на Ботаническите градини в Падуа, за да могат да му отглеждат билки за лекарствата и мазилата.

Жените шиеха тънки дюшеци за любимите си хора и ги пълнеха със седефче и пирен според указанията на доктора, който пък покри с тях целия под на болницата. Болните трябваше да си стоят в тедзона, а семействата им – в къщичките, и едните никога не трябваше да се срещат с другите. Никой не можеше да преминава от тедзона към къщичките с изключение на Анибале, който имаше защитно облекло. И всичко това беше финансирано от съкровището на фамилията Казон – ковчежето, охранявано зорко от каменния лъв на кладенеца, което бързо се изпразваше.

Всеки ден Анибале отделяше време да се качи на наблюдателната кула в югоизточния ъгъл на стената и да огледа водите по посока на Венеция. Когато вятърът духаше в подходящата посока, той чуваше скръбния звук на чумните камбани, жалеещи душите на починалите. Шестимата чумни доктори на кварталите очевидно губеха битката срещу Черната смърт. През бинокъла му Венеция изглеждаше като обхваната от пожар.

Анибале съзнаваше много добре нестабилността на положението си. Даваше си сметка, че бе завладял остров, който беше собственост на Републиката, и единствената му надежда бе, че ако методите му се окажат успешни, Съветът ще му позволи да живее. Валнети не бе от хората, които обичат да им се противоречи, така че със сигурност вече бе изприпкал от Консилио делла санита, за да докладва за нечуваната наглост на младия си колега. Затова всеки ден, докато съзерцаваше обагреното от червените лещи на маската му в розово море, той очакваше някой да се появи и да сложи край на благородното му начинание.