– А как е името на господарят ви?

Стълбата беше стръмна и виеща се, затова Дзабато не се обърна, а отговори през рамо:

– Името му е Андреа Паладио.

Някъде в дълбините на двореца на дожа двамата стражи, които бяха погнали Фейра, но я бяха изпуснали, стояха в стаичка без прозорци. На бюрото от тъмно дърво пред тях седеше русокос мъж, който задаваше много въпроси. Но тъй като тонът му беше тъй любезен, те започнаха да се надяват, че може и да се разминат с ударите с камшици. В другия край на бюрото седеше по-дребен мъж с перо в ръка и четиривърхата шапка на писар върху главата. Писарят дращеше по хартията си, докато по-старшият от двамата стражи описваше бегълката.

– Беше тъмна.

– Кожата или косата?

– И двете, синьоре,

– По-тъмна от венецианка?

– По-тъмна от някои, в това няма съмнение, господине – обади се по-младият. – Но иначе спокойно би могла да мине за южнячка, ако не бяха дрехите ѝ.

– Някакви отличителни белези?

Двамата стражи се спогледаха.

– Нещо по-различно по нея. Имам предвид, освен облеклото. Вече разполагаме с вашето описание на жълтите пантофки.

– Ами, синьоре… тя беше… тъй да се каже… когато тълпата дръпна воалите й

– Беше хубава – изтърси внезапно вторият.

– Настъпи кратка, напрегната тишина. После:

– Искате да ми кажете, че е била красива?

– Да, господине.

– Искате да ми кажете, че търсим красива туркиня?

Първият страж, който бе по-старшият и по-умният от двамата, усети в себе си страх. В тона на този човек имаше нещо особено, което го караше да си мисли за жилото на камшика.

– Всъщност като се замисля, кожата ѝ беше доста мургава, даже смугла, ако питате мен. Нали така? – и погледна многозначително другаря си.

– Точно така! – побърза да се съгласи вторият. – И носът ѝ беше някак си доста голям

– Като човка! – довърши триумфално първият. – Извиваше се надолу почти толкова, колкото неверническите ѝ обувки се извиваха нагоре!

Русият мъж кимна одобрително, а писарят удвои скоростта си на драскане – оказа се, че рисува. Когато приключи, разпитващият обърна рисунката с лице към стражите.

– Бихте ли казали – изрече с отново сладък като мед гласец, – че това тук прилича на нея?

Стражите се вторачиха в рисунката. Върху листа се мъдреше грозна вещица с гърбав нос, черна кожа и покрита цялата с воали и издути гащи. Извивката на носа ѝ стигаше до върха на пантофките ѝ. И двамата закимаха ентусиазирано. Разпитващият вдигна рисунката с обсипаната си с пръстени ръка, връчи я на по-възрастния страж и отсече:

– Занесете това лично на рисуваните на памфлети на кампо "Сан Вио"! А до залез-слънце по една такава рисунка да има на ъгъла на всеки сестиере!

Първите лъчи на зората завариха по уличките на Квартала на чудесата да крачи един мъж с птича маска и огромна, развяващата се след него черна пелерина, която метеше паветата.

Човекът спря пред врата с червен кръст върху нея и почука с бастуна си. Едно семейство, облечено в мантии с ниско спуснати качулки и носещо съвсем малко покъщнина, се изниза безшумно от вратата и тръгна след него. Човекът с птичата маска отиде до следващата врата с червен кръст и там стори същото. Не след дълго след него вече вървеше малка тълпа, която с всеки следващ завой набъбваше все повече и повече.

Пред Църквата на чудесата Анибале даде знак с вдигнат бастун и процесията спря. Той влезе в църквата, в която беше кръстен, но нито коленичи, нито се вторачи в мраморните чудеса на интериора. Вместо това се изкачи по малката стълба до покритата каменна арка, която се извиваше през улицата като бяла дъга и отвеждаше до малкия манастир, свързан с църквата. От решетъчните прозорци виждаше добре очакващите го семейства, скупчени долу на улицата. През сърцето му премина лека паника. Но след като именно той бе поставил началото на всичко това, сега беше длъжен да го доведе до край.

Мина по извитото като дъга покрито мостче над улицата и стигна до вратичката, която се намираше на другата му страна. Почука с бастуна си колкото му бе възможно по-почтително. Вратичката бе отворена от възрастна монахиня с черно расо и бял вимпел. Ла бадеса – абатесата на Ордена на чудесата, с която вчера бе провел дълъг и пространен разговор.

– Готови ли сте, дама бадеса?

– Да – кимна тя с напълно сериозна физиономия. – Всички сме готови!

– Сигурна ли сте?

По устните на абатесата пробяга лека усмивка и тя отвърна:

– Ние сме орден на паството, доторе. И щом паството ни заминава, значи и ние заминаваме с него!

Анибале се обърна и абатесата заедно със сестрите го последваха по стълбите. Той изчака, докато възрастната жена приклекна пред мраморния олтар, прекръсти се, а после прибра набора с нафората. След като се поклони веднъж пред светия параклис, тя изгори два тампона светено масло пред златния кръст и постави кръста внимателно върху мраморния под. После тръгна към сестрите, които стояха почтително на пътеката, без да се обърне нито веднъж към положения на земята кръст. Предишната нощ бе починал свещеникът на тази църква и на този етап тя вече бе престанала да бъде свещен храм – в момента не беше нищо друго освен красив мраморен мавзолей. Господ си бе "заминал от това място, затова сега и сестрите на Църквата на чудесата трябваше да си заминат.

Излязоха навън и Анибале поведе вече порядъчно набъбналата група, подобно на свирача, който бе примамил всички малки деца. Бяха толкова много, че съвсем естествено привлякоха вниманието на минувачите. Впрочем минувачът беше само един – доктор Валнети, който дърпаше количката си с фалшиви бутилирани надежди, зяпна изумено, пусна дръжката на количката и се втурна след Анибале. Младият лекар стисна зъби под маската. Знаеше, че този момент рано или късно ще настъпи.

– Анибале, къде водиш тези хора?

– В моята нова болница.

– Какво по… Къде е тази болница? – запелтечи Валнети.

Анибале мълчеше.

– Но тези пациенти са мои! – изписка Валнети.

– Също така и мои.

– Не можеш да постъпваш така, Казон!

Но ето, че го правя.

– Ама защо?

– Защото методите ни на работа се различават. Пробвах вашите, а сега смятам да пробвам моите.

Валнети направи опит да го придума:

– Виж сега, ако кажеш, можеш да постигнем някакъв компромис

– Не мисля, че е възможно! – отсече е леден глас Анибале и мина пред Валнети, но той вдигна ръка пред него.

– Нали знаеш, че аз произхождам от Генуа? – заяви изненадващо.

– Е, ѝ?

– Ами там има една легенда – заговори бързо, опитвайки се да не изостава от Анибале. – Овчарче на име Николас получило видение от Бога и повело хиляди деца през Алпите на кръстоносен поход срещу мюсюлманските неверници – тук вече започна да подтичва. – И всичките тези деца стигнали до Генуа. Николас вярвал, че морето ще се раздели, за да минат, и децата кръстоносци приседнали на брега, за да чакат чудото – пак постави ръка пред Анибале, но този път го сграбчи за мантията. Човката му се сблъска с човката на младия му колега. – Казон, този Николас не е бил никакъв пророк, а само едно глупаво дете!

Анибале го изблъска от пътя си и продължи мълчаливо напред. Валнети се оказа насред потока от хора, напускащи неговия квартал, които започнаха безцеремонно да го избутват от пътя си. Той се опита да ги накара да спрат и да се върнат, но не получи никакъв отговор. И тъй като нямаше никакъв друг избор, освен да се затътри след множеството на Анибале, ги последва до Фондамента Нуове.

Докато Анибале разпределяше семействата по вече чакащите ги лодки, Валнети нямаше какво друго да стори, освен да гледа. Но когато младият лекар скочи в най-голямата лодка, той изстреля:

– Ще те изключа от Консилио медико, добре да знаеш!