Най-често за покупки ходеше Корона Кучина, защото ѝ беше трудно да се довери на друг човек за безценните си съставки, но от време на време краката я боляха толкова много, че ѝ се налагаше да приседне на единия стол, а на другия – да ги вдигне. Веднъж Фейра успя да ги мерне – ходилата на готвачката бяха подути като самуни и обезобразени при палците, с огромни подутини от двете страни. Освен това кръвоносните съдове в долната част на прасците изпъкваха като черносини въжета. Фейра бе виждала достатъчно подобни вени в харема, но се питаше дали някога ще събере куража да предложи на жената от своите лекарства в замяна на безкрайната ѝ доброта.

Медицинската практика ѝ липсваше ужасно – не само заради статуса, но и заради начина, по който хората търсеха мнението ѝ и тя имаше възможност да прилага уменията си в практиката. Тук обаче тя беше най-низшата от цялата прислуга и задълженията ѝ се свеждаха само до чистене, носене и отнасяне на разни неща и до стъкване на огъня в стаята на господаря.

Първият ѝ работен ден в тази къща ѝ бе напълно достатъчен, за да я накара да свали кристалния пръстен с четирите коня от ръката си. Работата ѝ беше физическа и много трудна и тя бързо разбра, че ако продължи да го носи, той или ще се издраска, или направо ще се счупи. Сцепи тънка ивица плат от една от многобройните си фусти и завърза пръстена на врата си, скрит в пазвата ѝ. Това ѝ напомни за османската традиция на носене на амулети за здраве – някой стих от Корана, изписан дребно и навит като мъничък ръкопис, името на Бога върху листче хартия, носено в кесийка, или медальон като например петопръстата ръка на Фатима. Амулетите бяха тайни и много лични, те се носеха под дрехите и имаха значение само за онзи, който ги носеше. Е, сега пръстенът щеше да бъде нейният амулет, защото той беше единственото нещо от миналото ѝ, което бе изминало целия път от Константинопол дотук и бе оцеляло. Понякога се изумяваше колко много неща бе започнала да научава за майка си след смъртта ѝ – вече ѝ беше ясно какъв изискан живот бе водила майка ѝ, щом е можела да си позволи да носи подобен пръстен.

Постепенно Фейра разбра, че във Венеция жените бяха най-пренебрегвани, особено прислугата. За образование не можеше да си помисли никоя от тях. А когато вечер мъжете се събираха в кухнята да играят карти, жените бяха длъжни да се оттеглят в стаите си. Фейра беше сигурна, че в този град никоя жена не би могла дори да си мечтае да стане лекар, просто защото никой няма да ѝ позволи.

А други неща бяха същите като в родината ѝ. Корона Кучина приличаше много на готвачките от Топкапъ сарай, които Фейра познаваше – мила, шумна, нахакана и с мръсен език. Не спираше да бърбори – дотолкова, че на моменти Фейра бе принудена съзнателно да си запушва ушите за историите на готвачката от младините ѝ или за различните любовни афери, които прислугата въртеше в къщата.

И въпреки всичко Фейра не можа да не се изпълни с топлота към врага. Никога нямаше да забрави младата майка, която бе подала ръка на Смърт, лодкаря, който бе отказал да приеме монетата ѝ, и Дзабато Дзабатини, който я бе приел като дъщеря в тази къща. В мигове, когато през главата ѝ минаваха подобни мисли, тя стреснато си припомняше, че всъщност е наполовина венецианка. Беше стъпила с по един крак в двете враждуващи държави, независимо колко огромно беше морето между тях.

Фейра щеше да се гордее, че пасна толкова лесно в домакинството на Андреа Паладио, ако не беше фактът, че не само двамата лакеи бяха забелязали присъствието ѝ. Новините за красивата нова прислужница нямаше как да не се разнесат бързо из квартала, особено в град, напълно откъснат от света. Така тя отново трябваше да привиква с мъжките погледи. Няколкото ѝ разходки до пазара бяха събудили силно интереса на неколцина от търговците, а ако знаеше, Фейра щеше да се ужаси, когато разбере, че е повод за вдигане на тостове в не една и две кръчми. Вече привикнала към венецианската си рокля, тя имаше чувството, че воалите и плътно увилите се около тялото ѝ дрехи са от друг живот. Но един ден, докато преминаваше бързо през пазара, нещо жълто, закачено на стената, привлече вниманието ѝ и тя се закова на място.

Приближи се с разтуптяно сърце и прихвана леко развявания от вятъра лист с навлажнените си от притеснение пръсти. Фигурата, изобразена върху листа, беше гротескна – жена, при това туркиня, облечена е воал, огромни шалвари и извити нагоре жълти пантофки. От шапката на главата ѝ стърчаха черни къдрици, подобни на върви, а над яшмака се извиваше дълъг, клюнест нос. Фейра не четеше венециански така добре, както го говореше, но с малкото си познания все пак успя да разчете думата муселмана. Беше сигурна, че тази рисунка би трябвало да изобразява нея. Дръпна листа от стената, смачка го и го скри в кошницата си. Оглеждайки се наляво и надясно, за да се увери, че никой не я е видял, тя изобщо не забеляза високата фигура с мантията, която я наблюдаваше откъм края на площада.

Спокойствието на Анибале на острова продължи само седем дена и седем нощи. На осмия към него се втурна Бока, тичащ задъхано откъм къщичката си. Верен до зъби на Анибале, откакто той му бе подарил свещения бокал, той го уведомяваше за всяка преминаваща баржа или лодчица, независимо дали имаха значение за тях или не.

Ала днес от треперещите ръце на стареца и изражението на лицето му, докато повтаряше: "Кораб на хоризонта, доторе, кораб на хоризонта!", Анибале веднага разбра, че въпросният морски съд е заплаха за тях. Разбра го още преди да беше чул подробностите:

– Голяма лодка, докторе, с четирийсет гребла! Идва право от "Сан Марко"!

Анибале се втурна през портата, но колкото и да бе притеснен, все пак не забрави да топне краката си в поташа в плитката яма. Забеляза на хоризонта някаква точица и не можа да не се удиви на острото зрение на пазача – неговото бе доста ограничено от опушените стъкла на маската. Когато баржата наближи, той забеляза диамантените лопатки на греблата – те се вдигаха и гмуркаха във водата, четирийсетте заедно, в пълен синхрон, отразявайки лъчите на слънцето. Самата лодка очевидно бе направена от някакво светло дърво, защото приумиците на светлината я правеха да изглежда така, сякаш е позлатена. Когато наближи съвсем, Анибале разбра, че това изобщо не са приумици на светлината – баржата действително бе изработена от злато. И веднага щом зърна лицето на лъва на носа на кораба – лъва с грива като слънчеви лъчи, разбра, че с него е свършено.

– Това беше Бучинторо – баржата на дожа.

На носа стоеше един мъж. Тъмнопурпурната му мантия се ветрееше като платно, морският бриз рошеше късата му руса коса. Не беше нито особено висок, нито мускулест, но излъчваше невероятна власт.

– Вие ли сте Анибале Казон, доторе делла necmel

– Аз съм.

– Аз съм камерленго на Себастиано Вениер, Негово пресветло височество дожът на Венеция!

В този момент, много повече от всички останали досега, Анибале бе невероятно благодарен на съдбата, че носи маска. Погледна към камерленго. Под тъмнопурпурната си мантия той бе облечен в черно, в костюм, който изглеждаше изработен от някаква мека черна кожа. Беше доста по-млад, отколкото Анибале бе очаквал, с русата коса и сините очи на северняк. Беше гладко избръснат, косата му беше подстригана ниско, като на тевтонски рицар, а гласът му беше културен и басов. В него нямаше нищо заплашително и същевременно всичко в него беше заплашително. И изведнъж младият лекар се изпълни със страх.

– Има ли място, където бихме могли да поговорим насаме? – попита височайшият гост.

– Разбира се – отговори Анибале, огледа охраната, застанала в полукръг зад камерленго и допълни: – Всичките ли?

– Не, само аз – усмихна се любезно гостът.

Анибале се поотпусна мъничко, събра кураж и изрече: