– Ако нямате нищо против, камерленго, бихте ли минали през тази яма, моля?

Камерленго повдигна виненочервената си мантия и мина послушно през поташа. Анибале го последва и двамата се изгубиха зад стената. Оттам Анибале поведе госта си през моравите, заобикаляйки съзнателно тедзона. Опита се да си представи какво ли си мисли сега управителят на двореца на дожа и да види мястото през неговите очи. Беше ясен есенен ден, слънцето грееше весело, но под сенките се усещаше хлад, а във въздуха – уханието на наближаваща зима. Видя, че децата тичат около училището и чу звъна на малката камбана на "Сан Бартоломео", призоваваща монахините за обедна молитва. Богатата зеленина на перфектно подредената билкова градина е нейните ботанически сектори в кръгове и квадрати контрастираше рязко с буйната растителност наоколо, а онази част от пущинака, която той бе почистил лично и подготвил за гробища, все още очакваше първото си погребение. Засега нещата вървяха добре. Анибале посочи с бастуна си и изрече:

– Моята къща… – спря се сам, защото това звучеше твърде собственически. Поправи се: – Мястото, където тук съм отседнал.

Камерленго спря и си пое с видима наслада от чистия въздух на това място.

– Прекрасен ден, нали? Какво ще кажете да поседнем някъде тук, а? Прекарвам твърде много време във великите зали на държавното управление и имам нужда от свеж въздух. – изрече това без никакво самохвалство, каза го просто като факт – толкова неограничена беше властта му. – Впрочем навсякъде, където отида, приемам чистия въздух по този начин. А тук със сигурност е много по-добър, отколкото в нашия чумав град. В такъв хубав ден е по-добре да си тук, отколкото там, не мислите ли?

И с тези думи той седна спокойно върху Старата паднала колона край алеята с черниците. Анибале приседна неуверено до него. Не мислеше, че този въпрос изисква отговор, но гостът му очевидно мислеше по различен начин.

– Не мислите ли така, Казон?

В този иначе невинен въпрос се усети намек за заплаха. Анибале се обърна към него и слънцето освети ледения отблясък на сините му очи. Камерленго очакваше този въпрос, тази нищо незначеща разговорна вметка, да получи обмислен отговор – а по подразбиране и всички останали негови въпроси. Анибале не можа да не се запита дали довереникът на дожа не напуска понякога огромните изрисувани салони на двореца, за да слезе долу в тъмниците и да приложи своите умения за разпит по много по-настоятелен начин, нищо чудно подпомаган от нажежени ръжени. Погледът му се плъзна към охраната от другата страна на портите. Те си стояха все така подредени в кръг, скръстили ръце пред гърди. Не бяха започнали да си пускат майтапи, както обикновено правят мъжете в униформи, когато го няма началникът им. Защото това бяха прочутите леони[21] – елитната гвардия на дожа и на неговия дворец. Така Анибале зачака следващия въпрос, съзнавайки, че е напълно безсилен.

– Нали знаете, че във Венеция има Консилио делла санита?

Анибале знаеше много добре, че във Венеция има Здравен съвет и дори бе влизал не веднъж в огромната бяла сграда, разположена точно до Дзека – Монетния двор в квартал "Сан Марко", който служеше и за централа на този съвет.

– Наскоро бях там – продължи камерленго, – изпратен от моя господар дожа в търсене на ун веро доторе. Знаете ли какво имаше предвид той под това?

Анибале знаеше много добре какво има предвид той под израза "истински доктор", ала нямаше никаква представа дали дожът споделя мнението му или не. На този етап обаче арогантността му взе превес и той дръзко отговори:

– Да. Мен.

По устните на камерленго заигра загадъчна усмивка и той отбеляза:

– Интересно е, че точно вие го казвате. Защото, когато бях в Здравния съвет, срещнах един доктор на име Валнети, който започна да се оплаква много гръмко от вас. Познавате ли този човек?

– Разбира се – кимна Анибале. Постепенно започваше да разбира госта си. Този човек беше невероятно интелигентен, но почти никога не се издаваше пред събеседниците си. Вместо това продължаваше да задава въпроси, оставяйки обектите си сами да се разкрият. Затова младият лекар избра подхода на абсолютната честност. – Той е глупак – довърши.

Камерленго се подсмихна и отбеляза:

– И моето впечатление беше същото: Както и, длъжен съм да призная, това на дожа. – И така… – добави и бръсна някаква невидима прашинка от дългата си мантия. – Този ваш остров. Как сработва? Заразените са в онази голямата сграда там, нали?

– Точно така – отговори Анибале, силно окуражен от този неочакван интерес. – А семействата им са в малките къщички.

– Довели сте тук и семействата им? – възкликна гостът толкова сащисано, че бледите му вежди скочиха към челото му. – По сантиментални причини?

– Ни най-малко! – отсече бързо младият лекар. – Доведох ги, защото те също са били изложени на зловредните въздействия и миазмите и е много вероятно да развият вторично болестта. Когато изрязваш бучка, се налага да вземеш всичко – и тумора, и здравата плът, която я обгражда.

Камерленго бе толкова изумен от това сравнение, че тихичко подсвирна.

– Разбирам – кимна. – И някои от тях развиха ли болестта?

– Засега не.

Безсъмнено силно впечатлен, камерленго продължи да пита:

– А как лекувате заразените? Да разбирам ли, че не одобрявате церовете на Валнети?

– Кое, Оцета на четиримата крадци ли? Разбира се, че не! Намирам го за малко… старомоден. Аз лекувам пациентите си с най-новите хирургични интервенции, научени в Падуа, където съвсем скоро имах удоволствието да завърша! – камерленго кимна – очевидно това вече му бе известно. – Например уважавам доказаните теории на Гален, които всички знаем, че са в основата на медицината – четирите телесни течности и необходимостта от балансирането им. Затова пускам кръв на пациентите, за да изтегля от тях вредните течности, а съвсем наскоро започнах да правя срезове на бубоните, които се появяват в слабините и под мишниците. Както се вижда, методът е доста ефективен.

По изражението на госта си разбра, че му е дал твърде много информация.

– Има ли смъртни случаи? – попита накрая русият мъж.

– Засега не.

– А семействата? Вземате ли някакви мерки, за да ги защитите от заразата?

– Разбира се! Засега успяхме да овладеем заразата и вземаме определени мерки да не допуснем миазмите да излязат от района на изолация. Например има една димна стаичка, през която минавам винаги, когато влизам или излизам. А както сам видяхте, на входа имаме яма с поташ.

– А смятате ли, че би било възможно да приложите същите тези мерки в къщата на определен индивид?

– Разбира се – Анибале започна да се пита накъде клонят всички тези въпроси и като че ли се почувства достатъчно смел, за да зададе и той един въпрос: – Това ли е вашето желание? Искам да кажа, да не би да искате да стана лекар на дожа?

– Не, не става въпрос за това. Дожът изобщо не се страхува за здравето си. Но в града има един човек, който е много важен за него, човек, който той държи на всяка цена да запази по-дълго жив!

"Но кой ще да е този човек, чийто живот да има по-голяма стойност от живота на дожа на Венеция?" – помисли си Анибале.

– Чудите ли се кой е този човек? – озвучи мислите му камерленго, неспособен да се отърве от навика си да задава въпроси.

– Да.

– Казва се Андреа Паладио.

Името изплува от мъглите на паметта на младия човек и той възкликна:

– Архитектът? Но защо?

– Моят господар дожът го нае да построи църква на мястото на стария манастир на остров Джудека – една развалина, откъдето някога, по време на предишната чума, са се вършели чудеса чрез кладенеца, който е там. Синьор Паладио се съгласи да построи църква, която да е толкова голяма, че да успокои нашия Господ Бог и да го накара да прекрати наказанието, което стовари върху нашия град.