– Връщам се при корените си. Мисля, че просто трябва да намерите корените си, да се върнете в самото начало.

– Да се върна в самото начало – повтори на глас той и остана неподвижен толкова дълго, че момичето се зачуди дали да не си излезе. Огледа се. Погледът ѝ падна върху една рисунка на стената, милостиво спасена от огъня. Изправи се и се приближи.

Беше рисунка на мъж с буйна коса и огнени очи. Без да се усети, тя се изчерви. Мъжът беше гол, в разцвета на силите си, с очи като пламъци и коса като слънчевите лъчи. Имаше двойно повече крайници от останалите мъже – всичките протегнати като крайниците на паяк, единият чифт описващ кръг, а другият – квадрат. Мъж в кръг, поставен в квадрат.

– Защо сте запазили това?

Архитектът излезе от мечтанието си и бавно вдигна глава.

– Защото не е моя. Рисунката е на човек, наречен Леонардо, от Винчи, близо до Флоренция. Това е рисунката, от която започна всичко за мен. Това е… – той се изправи, постепенно осъзнавайки казаното – това е моето начало!

Внезапно сдобил се със съвсем нови сили, Андреа Паладио грабна свещ от най-близкия свещник и с накуцване се изкачи по малката стълба към мецанина. Кръгът от шафране на светлина се разпростря по гръбнака на книгите и освети буквите така, както мастилото от собствените му рисунки се бе позлатило в пламъците на камината. Извади оттам някакъв стар том и издуха прахта от страниците.

– Ето го старият ми приятел! – изрече доволно и свали книгата при нея, хвърляйки я на масата. От книгата избликна облак прах. Тя се опита да прочете дългата дума на корицата.

Първоначално си помисли, че там пише "Венеция", но после се концентрира върху останалите букви и прочете: "Витрувиус"[22].

– Четете латински?

Фейра бе преглеждала няколко монашески книги за билки в библиотеката на Топкапъ сарай, но от тях бе успяла да схване само няколко думи. Затова сега отговори:

– Не.

– Той е бил най-добрият майстор архитект. Някога, когато са властвали римляните – усмихна ѝ се сконфузено. – Когато вашата страна и моята са били една империя.

Фейра се загледа в него, докато обръщаше страниците, загледа се по-скоро в ръцете му, които нежно отгръщаха страница след страница. Бяха точно толкова изцапани с мастило, колкото и тези на Дзабато, силни и квадратни, с късо изрязани нокти и втвърдени от мазоли възглавнички. Това бяха ръце на работник, а не на благородник и въпреки това неговата реч бе за нея доста по-разбираема от речта на останалите в къщата. Нещо ѝ подсказваше, че този човек не е бил роден като благородник. Надникна през рамото към книгата и попита:

– Къде точно започва?

Той почука с показалец по първата рисунка и рече:

– Оттук, с кръга, вписан в квадрат.

– Това ли е отговорът? – смръщи се тя.

Господарят ѝ въздъхна и поясни:

– Витрувий е моето начало и моят край, моята алфа и омега. Неговите геометрични правила управляват всичко, което правя. И не само него, а и цялата вселена над нас! – протегна ръката си към прозореца с жест, който обгръщаше космоса, насочвайки вниманието ѝ към нощта навън, към кадифеното, обсипано със звезди небе. – Построил съм "живота си върху раменете на Витрувий. Той е моето вдъхновение!

Фейра се вгледа в звездите – същите звезди, които светеха и над Константинопол. Замисли се за минаретата и куполите на Мимар Синан. Спомни си как Нурбану работеше върху плановете за своята джамия с този пламенен човек с голям тюрбан, правейки предложения за стълба тук, фалшива арка там или просто орнаментален екран.

Сега Фейра насочи отново погледа си към книгата за Витрувий. Кръгът, вписан в квадрат. Но този път формата беше различна, придобиваше три измерения, трансформираше се пред очите ѝ. И това не беше плод на въображението ѝ. Беше купол.

– Може би… вашият бог вече не иска същите храмове като преди. Може би иска нещо различно – изрече предпазливо. – Човекът, за когото ви разказах. Името му е Мимар Синан.

– Неверник!

– Архитект – поправи го меко тя.

Паладио наклони глава и рече:

– Късно е. Елате утре. По обяд ще дойде онзи досаден доктор, обаче вие елате преди него. Бих искал да чуя повече неща за този Синан.

Когато тя се поклони и напусна заднишком стаята, забеляза, че Паладио вече бе забравил за нея – под светлината на свещите той обръщаше бавно страниците на своята книга с втвърдените си от камъка ръце, потънал в пълен захлас. Бе грабнал чист лист хартия и парче въглен и рисуваше ли, рисуваше кръг, вписан в квадрат.

Когато на следващата сутрин Фейра отиде в студиото на Паладио, завари стаята в съвсем различен от снощния вид.

Стените бяха изтъркани и единственото доказателство за снощния пожар беше петното от сажди върху гоблена, който висеше над полицата на камината. Плановете бяха сгънати и прибрани и единственият видим чертожен материал – ако изобщо можеше да се нарече така – беше книгата за Витрувий, отворена на кръга и квадрата, както и рисунката на мъжа с многото крайници, който съзерцаваше обстановката от своя геометричен затвор, върнат обратно на стената. Големият стол бе преместен в средата на стаята. Андреа Паладио я покани да седне на него, а самият той остана прав. Фейра послушно се настани и така започна тяхната въображаема разходка из Константинопол.

Архитектът я помоли да стои неподвижно на стола с ръце в скута и да затвори очи. После я подкани да си представи, че е отново в Константинопол, и да опише пътя от къщата си. Докато тя говореше, той куцукаше около нея, изстрелвайки въпрос след въпрос подобно на стрелец, изпращащ стрелите си в мишена. Крайно заинтригувана, Фейра с готовност му угоди.

Във въображението си тя прекоси прага на малката си къщица в "Султанахмет", в която я бе отгледал баща ѝ, и пое по износения топъл калдъръм.

– Заведи ме някъде! – чу в далечината ниския глас на Паладио. И тя зави наляво към квартала на пазара, и пое покрай сергиите е подправките. Бе дотолкова потопена в спомена, че почти усети специфичните аромати на подправките и мекотата на падналите по земята листа под жълтите си пантофки. Продължи да върви, докато не стигна до портата Имарет.

– Къде си сега? – попита гласът.

Намирам се пред джамията "Сюлейманийе", най-великата сграда, строена някога от Синан, за да приюти гробниците на султан Сюлейман и неговата любима жена Хюрем. После премина под огромната сянка на прохода Мувакитане и се почувства твърде дребна под масивната мраморна конструкция на страничната врата:

– А сега съм в авлу – големият вътрешен двор от западната страна. Има дълга редица от арки

– Перистил с околовръстна колонада – вметна гласът. – Продължавай!

Така, с инцидентно прекъсване за въпроси от страна на архитекта, Фейра се разходи мислено из целия комплекс, описвайки колоните, вътрешните дворове и минаретата в най-дребни детайли.

– А самата църква? – дойде следващият въпрос.

– Основният купол е висок сякаш до небето и отвътре е позлатен, като че ли някой е успял да улови светкавица и да я постави там. Иначе вътрешността е почти квадратна.

– Кръг, вписан в квадрат – изрече тихо гласът, по-мек от преди. – Продължавай!

– Двете фигури заедно образуват общо, обширно пространство. От двете страни на купола има полукуполи, а към северната и южната арка има прозорци с триъгълници над тях, циментирани с пъстроцветна дъга от миниатюрни плочки.

– А на какво се крепят куполите?

Фейра започна да се върти под купола и заобяснява:

– Има поддържащи колони, вградени в стената, но те са скрити от арките на галериите.

– Хммм. Замаскирал е контрафорсите, за да придаде по-хармоничен вид на интериора. Умно решение! – отбеляза с възхищение гласът на архитекта.

– Има една единична серифе… галерия… вътре в структурата и една галерия на два етажа навън. Вътрешността е облицована с дискретни плочки от Изник, а дървото е украсено е простички инкрустации от седеф и слонова кост. Но бижуто на джамията – гробницата на Сюлейман – е облицовано е бял мрамор.