– Едната е в свещника между колоната на главната врата и рамката ѝ. Други две са върху архитрава над полицата на камината. Има една и в нишата между втория и третия прозорец и три над фриза, под корниза. Запалете първо само една от тях и така ще виждате останалите.

Това бяха все думи, на които Нурбану никога не я беше учила.

– Не разбрах какво ми казахте.

– Намерете ми подпалка и аз ще свърша всичко.

Фейра откри лист хартия, който бе пощаден от пламъците, и го нави като пръчка. Господарят ѝ стана от стола си и се затътри покрай нея. Взе огън от все още тлеещите въглени в камината и тръгна из стаята, насочвайки свитата на пръчка хартия към всяка от свещите. И когато стаята най-сетне се освети, тя веднага го разпозна – това беше същият старец, който бе дошъл онзи ден на руините в Джудека, минути след като баща ѝ беше починал; същият, който обикаляше, мереше и записваше нещо на плочиците си.

Тя го проследи как се връща на стола си със своята тътреща се от подаграта походка. Отпусна се тежко, като че ли носеше на плещите си товара на целия свят. Тя се запъти отново към огъня и разбърка с ръжена почти изгорелите листи. Те бяха покрити с чертежи и диаграми и почти всички бяха напълно унищожени. Фейра се втренчи в тях и вдигна един все още тлеещ къс хартия. Преди да бъде изгорен, чертежът бе изцяло надраскан, като че ли архитектът бе решил да обрече на забрава целия си труд. Тя вдигна очи към него, все така с късчето лист в ръка, и попита:

– Защо изгорихте всичко това?

Той въздъхна – толкова тежко, че дъхът му вдигна пепелта от камината.

– Не мога да го направя.

– Какво не можете да направите?

– Да построя църква.

Тя замръзна, все така държаща парченцето от чертежа. В ума ѝ се събуди спомен за нещо, което ѝ бе споменал Дзабато Дзабатини.

– За дожа ли? – попита колкото и бе възможно по-небрежно.

– Не за него. Ако беше само за Себастиано Вениер, щях да го направя лесно. Не, това е за по-взискателен господар – за самия Господ Бог!

Фейра пусна листчето обратно в камината, изпъна гръб и изтри пръсти в полите си. Не беше напълно сигурна дали да го остави сам с мислите му, но тъй като така и така му се бе разкрила, крещейки, прецени, че вече няма връщане назад. Освен това той изглеждаше склонен да говори, а и беше единственият ѝ начин за връзка с дожа. Пое си дълбоко дъх и попита:

– Докъде сте стигнали на този етап?

– Измерих терена – започна той, махвайки тъжно с ръка към камината, – а после начертах линии, напълно достатъчни да ме отведат и до Йерусалим, ако ги наредиш една след друга. А после измъчих горкия си чертожник да ги повтори на чисто. Но всяка една от тях се оказа напълно безполезна.

Фейра си представи чертожника на име Събота и онези негови пропити с мастило пръсти, които бе разранил от чесане, и с безкомпромисен глас попита:

– А какво според вас ще каже той за стореното от вас?

– Той вече ме познава предостатъчно. Познавате ли Дзабато Дзабатини?

– Аз съм негова племенница – изрече предпазливо Фейра.

Паладио я погледна право в очите и тя зърна в неговите игриви пламъчета, когато отбеляза:

– Това може да мине пред всеки, но не и пред мен! Първо, сестра му е неомъжена. Второ, току-що бъбрехте нещо неразбрано като същински неверник. Каква сте – мавърка? Или може би рускиня?

Не изглеждаше ядосан. По-скоро му беше весело. Фейра изпъна рамене и се приготви да му каже истината.

– Аз съм от Константинопол – започна и си пое дъх, за да разкаже историята си за пореден път. Но впримчен в собствената си творческа немощ, Паладио очевидно не се интересуваше от личната ѝ история.

– О, Константинопол значи! Казвали са ми, че там има много прекрасни храмове!

И часове да бе мислил, пак нямаше да измисли толкова бърз и ефективен начин да си осигури уважението и вниманието ѝ. Тя се приближи със светнали очи до стола му и ентусиазирано заговори:

– О, наистина е така! Има множество джамии! Освен чудесата на "Хагия София" си имаме и "Сюлейманийе", която се възправя на хълма точно над Златния рог – това е най-голямата джамия на Константинопол, с четири минарета! После идва и джамията "Фатих", която включва медресета, приюти, бани, болница и библиотека – и изведнъж като че ли отново се озова там, разхождаща се по затоплените от слънцето плочи. Джамията "Фатих" повече от всички останали сгради олицетворяваше за нея идеята за мизан, защото той включваше грижа не само за душата, но и за тялото. – После идва джамията на Баязид в центъра на огромен комплекс. Има си голям купол, поддържан от четири колони – описа купола с ръце, вдигайки ги високо към тавана. – Не можете да си представите каква майсторска изработка! – не бе в състояние да спре, погълната внезапно от непоносима носталгия. – След това идва "Еюп Султан", най-старата от всички джамии. Намира се извън стените на града, близо до Златния рог, на мястото, където се предполага, че е бил погребан най-близкият приятел и знаменосец на пророка Мохамед Еюп ел Енсари. Толкова е величествена, че вярващите се стичат там векове наред – в този момент Фейра си помисли, че великият Синан за нищо на света не би седял в стаята си, изпълнен със самосъжаление, изгарящ плодовете на своя труд. – В Константинопол архитектите са вманиачени от идеите си – заяви. – Познавам един, който по време на работа не слага залък в устата си от зори до мрак. Едва след като слънцето се скрие и той не може повече да строи, си позволява да яде.

– Де да можех и аз да имам такава страст, защото моята като че ли си е отишла! . – въздъхна тъжно Паладио, погълнат от нещастието си. Изправи се и започна нервно да върти дръжката на близкия прозорец. – На всеки един от тези храмове, които ми описахте, мога да отговаря с по един от моите. Ей сега… – и внезапно хукна към бюрото си и започна да вади чекмеджетата под нея, измъквайки от дълбините им свитъци с планове. Ето! – и зачете надписите: – Портал за църквата "Санта Мария деи Серви". Фасада на базиликата "Сан Пиетро ди Кастело". А това тук е трапезарията на манастира "Сан Джорджо Маджоре". Манастирът "Санта Мария делла Карита". Фасадата на църквата "Сан Франческо делла Виня". Мога да продължавам още дълго. А сега, точно сега, когато получавам първата си поръчка от самата Венецианска република, не мога да начертая и една смислена линия! – и с тези думи удари отчаяно е юмрук върху масата.

Фейра огледа разпръснатите по масата планове и попита:

– И защо точно тази поръчка трябва да бъде по-различна?

Паладио вдигна безпомощно ръце във въздуха, после се хвана за побелялата глава и простена:

– Защото това трябва да бъде приношение! Приклещен съм от договор, печатите са сложени, всичко е подписано и не мога да се отметна – отпусна се все така тежко на стола си и ръцете му паднаха в скута. – Дожът смята, че ако изградя архитектурно чудо, достойно за Божията слава, Господ ще пощади нашия град. Убеден е, че венецианците са големи грешници и че Бог им е изпратил чумата като наказание!

Крайно заинтригувана от този нов поглед към бедствието, Фейра предпочете да не разкрива пред архитекта, че ужасната епидемия е стигнала до Венеция благодарение на пъкления замисъл на един смъртен човек, населяващ двореца Топкапъ. Вместо това се сети за предишната си професия.

– Ами лекарите? Все трябва да има такива, нали?

Дожът ми изпраща един утре, за да ме държи в добро здраве. Мисли си, че един лекар може да спаси мен, но истината е, че само Бог може да спаси нас! – възкликна с болка Паладио и притисна ръце пред гърди, сякаш за молитва. – Но всъщност няма никакво значение. Аз имам договора си и трябва да го изпълня. Обаче не мога! – погледна я умолително. – Какво правите, когато не можете да направите нещо както трябва?

Фейра се замисли за множеството случаи в харема, когато лекарствата ѝ не можеха да подействат. И накрая простичко отговори: