– Не съм се доверил на друг лекар – заговори Паладио успокоително. Но погледът му се плъзна от лекаря към прислужницата, която стоеше край долната табла на леглото.

Анибале се завъртя на пети и веднага зърна издайническото изчервяване по бузите на момичето. Покри разстоянието между тях с две крачки, зарови клюна си в лицето ѝ и изсъска:

– Кой те е учил да шиеш плът по този начин? – наклони глава настрани и допълни: – Откъде си всъщност?

Прислужницата започна да отстъпва към вратата.

– Почакай! Остани!

Но момичето не остана. Обърна се и избяга от стаята.

Андреа Паладио отсъстваше все по-често от дома си. Вече бе наел зидарите си, както и огромна група строители и църквата му израстваше с всеки изминал ден.

Двамата с Фейра си бяха разменили ролите. Сега той ѝ описваше своята църква – как е положил основите, къде са сложени колоните, къде са контрафорсите. Покани я на терена, за да види строежа, ала тя нямаше сили да се върне обратно на мястото, където щеше да остане завинаги гробът на баща ѝ. Ужаси се, когато разбра от Паладио, че строителите му си имат големи проблеми с поклонниците, които започнали да се тълпят всеки божи ден, въоръжени с кофи, стомни и всякакви други съдове, за да си вадят вода от чудодейния кладенец. Легендата била породена от историята за свети Себастиан, която дожът бе разказал на Паладио, и архитектът бил принуден да наеме охрана на строежа, за да сложи край на тези глупости.

Фейра долови презрението му към тези суеверия и рязко попита:

– Какво смятате да правите с кладенеца?

– Ще го зазидам! – отсече твърдо Паладио.

Така Фейра разбра, че костите на баща ѝ щяха да останат завинаги погребани в сърцето на една християнска църква. Но вкоравеното ѝ като камък сърце не трепна.

– Не вярвате ли в чудеса? – попита.

Паладио се замисли за миг и отговори:

– Не.

Тя се замисли за майка си и за баща си и накрая отсече:

– Аз също.

Новината за съдбата на кладенеца разстрои много Фейра. Опасността, в която се намираше на Джудека, и отчаяното ѝ бягство оттам я бяха принудили да потисне скръбта по баща си – и сега тя се втурна към нея като внезапно отприщен порой, заплашващ да я събори на земята. Усещаше загубата му като реална, физическа болка, разположена точно под сърцето. Все по-нарастващата ѝ печал се подсилваше двойно повече от напрежението, в което се намираше. Защото с отминаването на седмицата и наближаването на деня на следващото посещение на Човека птица тя започна да се страхува от отмъщението му. А сега, когато и Паладио, и Дзабато отсъстваха от къщата, тя не разполагаше със защитник. А беше повече от ясно, че Човекът птица се радва на благоволението на дожа.

Все пак, когато настъпи петъкът, Паладио остана вкъщи за срещата с лекаря си, колкото и да не му беше приятно – нямаше търпение да се върне на строежа. В ранни зори Фейра се промъкна безшумно надолу по стълбите, с очи, мъртви като на скумрията, която Корона Кучина приготвяше в кухнята за закуска. Момичето дишаше на пресекулки. Обикновено петъкът, в който в къщата се ядеше риба на всяко хранене, представляваше за нея отдих от миризмите на нечестива плът, с която венецианците много обичаха да се угощават. Ала днес ароматът на море ѝ причини само гадене. Към обяд се замота из къщата, надявайки се някой друг да отвори вратата на доктора, а когато чу тропането на вратата и раздвижването във външното антре, се скри. Човекът птица отново бе връхлетял в къщата. Почти присвита надве от нерви, тя се опита да регулира дишането си, но сърцето ѝ едва не изскочи от страх, когато надникна изпод сенките под стълбите и зърна малката групичка хора в антрето.

Не беше Човекът птица. Беше някакъв непознат, с много къса коса с цвят на жито. И непознатият не беше сам, а придружен от група стражи в полуброните, които ѝ бяха познати от двореца на дожа. Непознатият бе с гръб към нея, но много по-страховит от придружителите му беше знакът на гърба му – крилатият лъв със зейнала паст, който бе впил поглед в нея. Когато мъжът се обърна, Фейра забеляза усмивка на устата му, но усмивката му не стигаше до леденосините му очи. Самият той се оказа не по-малко страховит от лъва.

– Добра госпожо – тъкмо казваше на Корона Кучина, която бе отворила вратата, – бихте ли била така добра да съберете цялото домакинство в стаята на господаря си?

Това не беше въпрос. Беше заповед.

Фейра се радваше, че не е сама. Двете с Корона трябваше да се скупчат в студиото заедно с целия останал персонал – от кухненските прислужници през боклукчиите до лакеите. Седнал в обичайния си дъбов стол, господарят ѝ гладеше замислено бялата си брада. Дзабато стоеше зад него и пристъпваше нервно. Външно Паладио изглеждаше спокоен, но Фейра го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той едва сдържа напрежението си. Фактът, че Паладио бе приел този човек по това време на деня, при това в период, когато работата му бе в разгара си, ѝ подсказваше, че човекът не е случаен. Момичето постепенно бе схванало, че всички в този град прекланяха глави пред Лъва.

Скрита зад обилната снага на Корона, Фейра престана да се страхува, че тази среща има нещо общо с нея. Непознатият изчака вратата да се затвори, а след това заговори:

– Предполагам повечето от вас знаете, че аз съм камерленго на Републиката, личният съветник на дожа и управител на двореца му? – никой не отговори. Нито пък се очакваше от някого да отговори. – Получих информация – продължи гостът с нисък, напевен глас, – че сред вас има беглец.

Сърцето на Фейра се разтуптя.

– Една туркиня и неверница е забелязана да бяга в тази посока преди известно време. Претърсването ни се оказа безплодно, но през последните дни получихме донос през Устата на Лъва от неизвестна ръка, който ни съобщава самоличността на въпросната туркиня, както и факта, че тя се крие тук.

Сърцето на Фейра заудря в ребрата ѝ, а в синхрон с него се чуха удари и по вратата на студиото, намираща се зад гърба ѝ. Тя огледа набързо присъстващите. Всички бяха тук. Сигурно непознатият бе оставил пред вратата други стражи. Тя беше в капан.

– Няма да си играя с търпението ви, като разпитвам всички ви – изрече меко камерленго. – Всички мъже могат да се изтеглят към камината.

Тълпата около Фейра оредя, когато мъжете се изтеглиха в лявата част на стаята.

– А сега всяка прислужница, която е влязла в това домакинство през последния месец, нека остане на мястото си. Останалите също могат да се преместят към камината.

Фейра стоеше като закована на мястото си, неспособна да помръдне, когато всички останали около нея се изпариха. Сега всички очи на прислугата бяха върху нея, но единствените, които я пронизваха, бяха сините очи на камерленго. Усещаше го как оглежда одобрително кехлибарените ѝ очи, кожата ѝ, кестенявите ѝ къдрици, които се бяха измъкнали изпод шапчицата ѝ.

Няма нужда да се страхуваш – изрече меко той, но по начин, който подсказваше точно обратното. – Само ми кажи името си и откъде идваш.

Фейра стоеше като онемяла. След времето, прекарано в тази къща, вече говореше венецианския диалект относително добре, но акцентът ѝ по никакъв начин не би могъл да заблуди местен жител. Освен това все така внимаваше да не говори пред никого другиго, освен пред господаря и Дзабато, без да се броят няколкото думи, които бе изрекла пред Корона Кучина. Сега тя погледна отчаяно към двамата възрастни мъже, които я бяха приютили – единият, който знаеше историята ѝ, и другият, който не я знаеше, но и двамата бяха наясно с произхода ѝ. Паладио си стоеше все така неподвижно и спокойно, но в очите му се четеше предупреждение. Дзабато пристъпваше нервно и кършеше ръце.

Камерленго направи няколко крачки към нея и тя усети аромата на лазаркиня, който се излъчваше от него.

– Хайде, няма ли да кажеш нещо? – подкани я той.