Дзабато пристъпи напред. Спъна се, но се изправи и изрече е писклив, леко панически тон:

– Тя е моя племенница! Постъпи на работа при нас, когато напусна прислужницата ни, уплашена от чумата!

Но камерленго нито за миг не откъсна очи от лицето на Фейра. Сякаш изобщо не бе чул Дзабато и въпреки това очевидно беше чул всичко, защото попита:

– Вярно ли е?

Фейра тъкмо бе отворила уста със съзнанието, че ще се издаде, когато почувства в гърба си болезнено блъскане – вратата се отвори с трясък и вътре влетя Човекът птица. Той нахлу в стаята с авторитет, почти равняващ се на този на камерленго.

– Какво значи това? – извика той с тон, звучащ двойно по-страховито заради зловещата маска.

– Просто разпит, Казон. Успокойте се!

– Да се успокоя ли? Аз? – извика възмутено лекарят, бръкна в черната си мантия и извади оттам кръгла плочка, която проблесна под слънчевите лъчи. Изглеждаше изкована от някакъв жълт метал. – Какво е това?

– Хайде сега, Казон, знаете много добре какво е! – усмихна се камерленго. – Това е печатът на дожа. Дадох ви го собственоръчно.

Клюнът кимна, описвайки широка дъга.

– И защо по-точно ми го дадохте?

Камерленго мълчеше. Човекът птица сам отговори на въпроса си:

– За да мога да защитавам този мъж тук от чумата! – и посочи към Паладио с облечената си в черна ръкавица ръка. – Вие сам дойдохте на моя остров, нали така? Дойдохте, за да ми кажете, че самият дож желае аз да посещавам този архитект всеки божи ден и да държа чумата далече от дома му, така ли беше?

Камерленго наклони леко глава.

– Тогава как да си върша работата, когато вие сте довлекли половината град в студиото на същия този човек, пренасяйки кой знае какви зловония и зарази с обувките, дрехите и дъха си?! Дожът, нашият господар, ми е дал позволение да лекувам архитекта. И аз избрах да го поставя в изолация. Затова сега се налага да ви помоля да напуснете! – червените очи се втренчиха безмилостно в управителя на двореца. – Веднага!

– Ама Човекът птица вдигна високо печата на дожа. Камерленго отвори уста, за да възрази, но в крайна сметка направи само едно леко движение с русата си глава, при което всичките гвардейци леони се изнесоха от стаята. Прислугата ги последва. На излизане всички поглеждаха към Фейра с очи, пълни с въпроси.

Камерленго спря за момент, като че ли се канеше да каже още нещо, но накрая и той напусна студиото. Не погледна нито веднъж повече към лекаря, но погледът му откри Фейра в сенките и я дари с един последен, леденостуден блясък.

– Той знае!

– Разбира се, че знае! – тросна се презрително Човекът птица на архитекта. – Такава му е работата – да знае всичко.

Дзабато крачеше напред-назад, треперейки, а ръцете му се тресяха покрай тялото му като пречупени крила.

– Не можете ли да му кажете да се спре на едно място? – обърна се лекарят към Паладио, сякаш чертожникът не можеше да ги чуе.

– Оставете го на мира – махна с ръка Паладио. – Дожът може и да е набожен и мил човек, но неговото куче пазач не е. Нищо чудно, че хората се страхуват толкова много от него. И той ще се върне!

Неспособна да спре треперенето си, Фейра се облегна на стената, опитвайки се да проумее случилото се преди малко. Миг преди отварянето на вратата би се обзаложила, че именно докторът я е издал, но ето че той всъщност я беше спасил.

– Сега трябва да скрием Фейра! – изрече внезапно Дзабато Дзабатини.

– Коя е Фейра? – погледна го сащисано Паладио, все така седнал на стола си.

– Тя – посочи Дзабато към сенките. – Прислужницата, която познавате като Сесилия Дзабатини.

Паладио я погледна с виновно изражение. И този негов поглед ѝ бе напълно достатъчен, за да я увери, че той се тревожи за нея, че съзнава колко много ѝ дължи и че се срамува от това, че така и не си бе направил труда да научи повече за нея.

– Разбира се, че ще я скрием – рече.

– Но къде? – зъбите на Дзабато вече тракаха от страх. – Тази къща има много скривалища, но камерленго ще я открие навсякъде. Освен това сред прислугата има хора, които ще откажат да я крият, когато разберат, че е туркиня. Това важи дори за Корона Кучина – нали си спомняте, че съпругът ѝ бе убит при Лепанто?

Фейра преглътна тежко. Дори Корона Кучина, нейната приятелка и защитничка?

– Може би бих могъл да я закарам във Виченца – промърмори Паладио.

– В никакъв случай! – отсече Дзабато. – Вече са установили връзката ѝ с вас. И ако после я открият във вашата къща, присъствието ѝ ще застраши живота на цялото ви семейство!

Човекът птица запази мълчание. Не бе взел никакво участие в дискусията – това нямаше нищо общо с него.

– Така. Аз трябва да потеглям към моя остров – изрече накрая.

Двамата възрастни мъже погледнаха едновременно към човека с птичата маска. Лекарят отстъпи две крачки назад и вдигна ръце.

– А, не! Аз не мога да я приема! Нося отговорността за цяла болница хора! Болница на чумен остров, където никой не смее да пристъпи. За какво ми е прислужница?

– Тя разбира и от медицина. Сам го установихте и признахте.

– Не, категорично отказвам! – отсече неумолимо Човекът птица. – Извинете, трябва да тръгвам. Ще се видим след седмица.

Андреа Паладио се изправи бавно.

– След седмица значи – изрече спокойно, натъртвайки на всяка дума. Приближи се до лекаря дотолкова, че носът му докосна човката на маската. – В присъствието на камерленго казахте, че идвате тук всеки ден. Но това не е вярно. Идвахте всяка седмица!

Настъпи напрегната тишина.

– Дали ще му бъде приятно да научи истината? – заразсъждава на глас архитектът с изнервящо равен тон. – Как ли ще измисли да ви накаже?

Докторът бе замръзнал на мястото си.

– От друга страна – продължи домакинът, – ако вземете Фейра – изрече името много внимателно, – то тогава ще се съглася да идвате само по пълнолуние, веднъж на четири седмици, и дожът никога няма да разбере. Поне не от мен.

Внезапно Човекът птица се раздвижи. Грабна бастуна си и отсече:

– Много добре! Но ще трябва да тръгне веднага!

– Сигурно вече наблюдават къщата – предупреди Паладио.

– Водният вход! – извика възторжено Дзабато. – Ще намеря гондола с фелзе, каквато използвате винаги, господарю! – после се обърна към Фейра и допълни: – Бързо! Събери си багажа!

Фейра хукна към тавана тотално объркана. Но всъщност нямаше какво друго да стори, трябваше да замине. Не разполагаше с почти никакъв багаж – имаше си само дрехите на гърба, пръстена, който висеше на парче плат на врата ѝ, монетата в пазвата ѝ и жълтата пантофка под леглото, със секвините, които бе спечелила до този момент, подрънкващи в предната ѝ част. Затова само след миг бе обратно долу.

Следвайки тихо Дзабато Дзабатини в тишината, нарушавана само от пращенето на факлата, Паладио, Човекът птица и Фейра поеха надолу по мрачната виеща се стълба, отвеждаща до място, където момичето никога не беше стъпвало – защото никога не беше напускало къщата с лодка.

Тя застана на влажния вълнолом. От двете му страни се виждаше мокър док – кристалночист квадрат от зелена вода, където някога са стояли закотвени семейните гондоли и баржи.

Дзабато отвори вратичката на дока и четиримата проследиха как една мастиленочерна гондола, покрита с черен балдахин, се плъзна към тях, разминавайки се умело с гондолите и трагетите, кръстосващи яркия венециански канал. Плещестият мъж при румпела вдигна ръка и доближи гондолата, за да прибере пътниците си. Докторът стъпи първи на борда и с едно завъртане на огромната си човка огледа водите наоколо за шпиони.

Дзабато се усмихна тъжно на Фейра, неспокоен както винаги, и тя разбра, че щеше да му бъде мъчно да се раздели с нея. Паладио я дръпна настрани и нежно пое ръката ѝ.

– Надявам се някой ден пак да се видим, както и че някой ден ще видите църквата ми, защото тя е родена колкото от моя ум, толкова и от вашия!