Месеци наред Фейра продължаваше да спори с Човека птица относно методите му на работа. Тя знаеше, че в Падуа на мода е хирургията и че уменията за работа с билките са минали на заден план, но не можеше да разбере как това непрекъснато кръвопускане чрез пиявици или рязане на бубони би могло да помогне на пациентите. Той пък не можеше да разбере как разнасянето на писма между къщичките и тедзона или пеенето на детски песнички би могло да повдигне духа на болните. Фейра не му каза откъде знае със сигурност, че рязането на чумните възпаления е неефективно – бе го използвала като последно средство за спасението на баща ѝ, но то не бе помогнало с нищо. Тя знаеше, че Човекът птица базира цялата си медицинска философия върху принципите на Гален, прочутия гръцки езичник, но за нея те бяха нищо повече от къщичка от карти. Бе се опитала да го накара да си даде сметка, че смъртността сред онези, които той режеше, бе значително по-голяма от смъртността при останалите, които не закачаше, но той упорито отказваше да я чуе.

Той изтъкваше, че ставало въпрос за баланс – че пускането на кръв и рязането на подутините възстановявало естественото равновесие на човешките течности. Усетила общото между тях, тя се опита да му обясни понятието за мизан, за баланса между тялото, ума и душата, но много бързо двамата пак се оказаха на противоположни мнения. Каквото и да му кажеше тя, той ѝ възразяваше неизменно с идеята за хирургичната интервенция.

Но за едно нещо бяха принудени да се съгласят – че нито едно от лекарствата, препоръчвани от Здравния съвет, не е ефективно срещу чумата. Човекът птица ѝ разказа историята за лекар на име Валнети и за неговия Оцет на четиримата крадци, при което тя се разсмя саркастично заедно с него. Но докато се смееше, ѝ хрумна една мисъл – че ако човек вярва, че получава цяр за болестта си, силата на тази негова вяра може би ще подсили физическия ефект на лекарството. Така, докато се смееше презрително, тя тайничко се възхити на този шарлатанин Валнети, практикуващ логическото заключение на мизан – на медицинската победа на мисълта над материята.

Поради различията им и защото Човекът птица бе убеден, че акушерството е под нивото му, когато дойде време Валентина Трианини да ражда, Фейра се зае да се бори сама с израждането на бебето в къщичката до кладенеца, с един-единствен помощник – майката на родилката.

Дребната съпруга се въртеше в леглото и крещеше, огромният ѝ корем се гънеше страховито, а съпругът ѝ се бе прегърбил пред огнището на долния етаж, опитвайки се да не обръща внимание на ужасяващите писъци. Родилните мъки бяха започнали от обяд предишния ден, а вече наближаваше полунощ. Валентина ту губеше съзнание, ту идваше на себе си, а синьо-черната ѝ коса се бе разстлала върху възглавницата като лъчите на мрачно слънце.

Фейра се бореше е раждането под светлината на едничката свещ, а собствената ѝ уголемена сянка ѝ се присмиваше откъм грубата варосана стена – сянка на некомпетентен лекар. Тя си знаеше, че проблемът е в дребния таз на момичето – костите там бяха тесни, а бебето беше голямо. Тук, на остров Лазарето Нуово, жителите се хранеха добре – защото Фейра знаеше, че доброто хранене е. Най-доброто лекарство на този свят, а освен това дишаха чист морски въздух. Ако Валентина трябваше да ражда в някой от бордеите на града, досега плодът щеше да се изхлузи като покрито със слуз яре, ала тук бебето беше надскочило стените на първия си дом. Затова, когато камбаната на църквата удари полунощ, Фейра изтри ръце и съобщи на майката на Валентина, че отива да доведе доктора.

Забеляза облекчението в очите на възрастната жена, но не се обиди – напротив, зарадва се, защото знаеше, че е била права, когато спореше с Човека птица, убедена, че ръката, която лекува, е почти толкова ефикасно лекарство като самото лекарство, че самият лекар често играе ролята на плацебо. И въпреки всичко ѝ струваше не малко да отиде при Човека птица и да си признае, че след трийсет и шест часа родилни мъки има огромна вероятност да изгуби и майката, и детето и че в дадения случай операцията е единственият възможен изход.

Изпълнена е нов прилив на енергия, тя хукна през студената нощ. Осветеният прозорец на доктора я водеше като Полярната звезда. Почука на дървената врата – един, два пъти. Никакъв отговор. Пое си дълбоко дъх, вдигна резето и влезе в къщичката.

Пред камината седеше прегърбен млад мъж. Буйните му тъмни къдрици бяха паднали пред лицето му и почти го закриваха, тук-там проблясващи в медено под отблясъците на огъня. Беше се вторачил в пламъците толкова силно, че изобщо не бе чул почукването. Но когато тя влезе, той скочи толкова внезапно, че събори и стола си.

– Къде е докторът? – попита Фейра.

Младият мъж пипна неволно бузата си, сякаш е бил изловен гол. Осъзнавайки ситуацията, промърмори:

– Аз съм докторът.

Фейра отстъпи крачка назад. Гласът му беше същият, но по-мек, не толкова дрезгав, като че ли със свалянето на маската бе обелил и твърдата му черупка.

– Вие сте докторът? Ама вие изглеждате… – запелтечи Фейра, незнаеща как да довърши изречението си. Млад? Красив? Изненадан? Виновен? А може би хванат натясно?

Ръката му отскочи по навик към маската, която висеше на куката си над камината, и тя се зачуди дали и той не се крие зад маската си, както тя се криеше зад своята.

– Какво искаш? Какво е станало? – сряза я той и тогава тя позна своя Човек птица – груб, безцеремонен, рязък.

– Валентина Трианини – изрече Фейра. – Настъпи моментът за раждане, но бебето не може да се роди!

Без нито дума повече той протегна ръка за мантията си. И за маската.

Фейра го наблюдаваше как преглежда Валентина, привеждайки се над нея с огромния си клюн като лешояд над плячката си. Но Фейра вече не виждаше маската – виждаше само незабравимото му лице, което се бе запечатало завинаги в съзнанието ѝ. И знаеше какво ще каже той.

– Бебето трябва да бъде освободено!

Значи бе права. Но освен това не пропусна да отбележи, че именно затова го бе довела.

– Биндусара – изрече автоматично, без да се замисля.

– Император на индийците, изваден с нож от утробата на майка си – довърши Човекът птица и очите им се срещнаха над движещия се огромен корем на родилката. – Както и свети Реймон Нонатус, получил името си от процедурата. Но и в двата случая… – започна той, но не довърши. И тя отново вече знаеше онова, което той предпочете да премълчи.

– И в двата случая майката не бе оцеляла.

– Но нямаха никакъв друг избор. Бебето Трианини се намираше седалищно в утробата и отказваше да се обърне. Валентина действително можеше да умре, но ако не действаха веднага, тя и без това щеше да си умре, но с нея и детето ѝ щеше да си замине. Анибале излая на майката на родилката да напусне стаята, но тя отказа да остави дъщеря си, докато Фейра не я увери, че ще се грижи добре за Валентина, допълвайки, че ако възрастната жена остане в стаята, би могла да изложи дъщеря си на голяма опасност. След като жената излезе послушно, Човекът птица свали маската си.

За първи път Фейра бе доволна просто да асистира. Даде на Валентина максимално допустимата доза макова отвара, но горкото момиче беше в такава агония, че отказваше да стои мирно и да погълне напитката, така че голяма част от черната течност се разля по бузата му. Примирена, Фейра почисти разпънатия корем с розова вода, преварена с мента и пореч, но после отстъпи назад, докато Човекът птица правеше дългия разрез над срамната кост. Тъмната кръв, която бликна, бе във възхитително права линия. Миг след това, сякаш чакало точно този момент, бебето изскочи само. Фейра пое малкото телце и видя как, докато Човекът птица реже пъпната връв, две очички се отварят към нея и малката устица се приготвя да заплаче. Фейра почисти бебето с чисто ленено платно и бръкна с пръст в устата му, за да изчисти и нея от залепени по родилния път неща. Бебето моментално засука. В момента на разреза Валентина бе загубила съзнание. Затова Фейра просто постави малкото вързопче до тъмната глава на майката и се зае със своята част от работата. Почисти разреза и пое напоения в греяно вино конец, за да я зашие. Приведе глава и започна да шие колкото ѝ бе възможно по-прецизно под бледата светлина на свещта. После обаче се сети за Паладио, постави стъклената купа с розовата вода пред свещта и светлината моментално се разля из стаята благодарение на тези импровизирани лещи. Шиеше и премяташе конеца през всеки бод, за да закрепи шева, както я бе учил Хаджи Муса. Усещаше как Човекът птица не откъсва очи от ръцете ѝ. Накрая сложи лапа от канела и розмарин над шева, за да изтегли евентуалните инфекции, и метна нежно завивката над измъченото момиче. И тогава нямаше какво друго да прави, освен да чака.