И музиката, която се носеше, невинаги бе свещена. Фейра разпитваше пациентите за любимите им песни. Измъкваше информация за предпочитаните от тях народни напеви, ако бяха по-възрастни, приспивни песнички, ако бяха все още доста млади, или по-груби моряшки закачки, ако бяха морски ветерани, и после организираше семействата им отвън, за да им ги пеят на безопасно разстояние от тедзона. Напяваше и самата тя, докато мереше пулса на пациентите – странни, монотонни, но приятни звуци, чийто ритъм ставаше все по-бавен и по-бавен. Запитана от него, обясняваше, че тези напеви регулират сърдечния ритъм на болните.

За Анибале всичко това бяха пълни глупости, но дори и той бе принуден да си признае, че когато човек слушаше как островът се оглася от песни насред цялата тази смърт, със сигурност му ставаше по-леко на душата, а и самият той определено не желаеше да се лишава от красивия ѝ глас из тедзона. Освен това той автоматично би сложил точка на опитите ѝ за промени, ако бе установил, че вредят на работата. Всъщност беше точно обратното.

За Анибале всичко това бяха пълни глупости, но дори и той бе принуден да си признае, че когато човек слушаше как островът се оглася от песни насред цялата тази смърт, със сигурност му ставаше по-леко на душата, а и самият той определено не желаеше да се лишава от красивия ѝ глас из тедзона. Освен това той автоматично би сложил точка на опитите ѝ за промени, ако бе установил, че вредят на работата. Всъщност беше точно обратното. Макар че за нищо на света не би си признал пред нея, младият лекар бе длъжен да бъде честен поне пред себе си – истината бе, че откакто тя се бе появила на острова, броят на смъртните актове, които той бе длъжен да пише всяка вечер пред самотното си огнище, бе значително намалял.

Но сред цялата тази смърт имаше и живот. Малко след пристигането на Фейра на острова, Валентина – една съвсем млада булка, бе започнала да повръща и да припада. Човекът птица нямаше време да се занимава с женски проблеми, но Фейра, която бе виждала признаците многократно в харема, веднага разбра, че момичето е бременно. Венецианката с гарвановочерна коса бе твърде млада, за да става майка, особено с това нейно кръстче на невестулка и не по-широка талия, така че Фейра предвиждаше големи проблеми с раждането. Но това беше в бъдеще. Надеждата трябваше да бъде по-силна от притесненията.

Понякога Фейра се питаше как ли изглежда всъщност Човекът птица, защото нито веднъж не го бе виждала без маската му. В дадени моменти виждаше самата маска, оставена пред вратата на хирургичната стая, която тя бе отделила и обособила в тедзона, и така разбираше, че той изпълнява поредната си операция – клюнът определено би пречил при подобна прецизна работа.

При един такъв случай тя наложи една от множеството си промени, без да иска разрешение от доктора. Пъхна ръката си в човката и измъкна оттам прашните, много стари и по нейно мнение напълно неефективни вече билки. После извади медицинския си колан и измъкна оттам всички билки, които ѝ трябваха. Напъха ги тайничко в клюна, заедно с обилно количество лимонов балсам близо до носа, сякаш винаги си е било така. Балсамът нито щеше да му помогне, нито да му навреди – просто щеше да потисне миризмата на другите растения, които тя бе напъхала в клюна. Накрая върна маската на мястото ѝ, оставяйки я точно така, както я намери, и побягна навън.

Фейра предполагаше, че той сваля маската поне когато се прибере в къщичката си, намираща се точно срещу нейната през малкия тревен площад след тедзона. Понякога виждаше осветения му прозорец през нощта – златист квадрат, сякаш увиснал насред кадифения мрак. Предполагаше, че Човекът птица чете някакви медицински книги и му завиждаше – ръцете я бяха засърбели да хване книга, толкова отдавна не го беше правила. Питаше се дали той спи с клюна си и от мисълта за това се изкискваше тихичко. Чудеше се на колко ли години е той. Понякога ѝ говореше като опитен старец, но някои други неща, които изричаше, я караха да предположи, че всъщност е доста млад, вероятно наскоро завършил медицинския университет. По принцип той не разговаряше много – говореше само за да даде кратките си разпореждания, и не проявяваше към нея никакъв интерес освен чисто професионален. В този смисъл ѝ напомняше много на Андреа Паладио.

Чудеше се какво ли правят архитектът и Дзабато, и когато Човекът птица се връщаше от месечните си посещения при тях, тя нетърпеливо го чакаше за новини. Той не бе прекъснал връзките си с Паладио и ходеше при него на всяко пълнолуние и запитан от Фейра, винаги ѝ съобщаваше как му се е сторил старецът. Но по принцип не обясняваше нищо повече.

Питаше се дали те все още си спомнят за нея. Паладио я бе уважавал заради познанията ѝ за Константинопол, а на Дзабато тя бе напомняла за жената, която някога бе обичал и изгубил. А сега Човекът птица я искаше заради медицинските ѝ умения. Толкова много превъплъщения на Фейра, толкова много лица на съществуването ѝ. Понякога си позволяваше да се запита дали някога ще срещне човек, който би искал да опознае цялата Фейра.

Фейра се стараеше да не се поддава на чувството за безопасност. Беше се чувствала в безопасност в дома си в Константинопол, но бе прогонена далече оттам. После се бе чувствала в безопасност в дома на Андреа Паладио, но бе принудена да си плюе на петите. Този остров бе последното място на света, където би могла да очаква да се чувства като у дома си, но ето че някак си стана точно така. Тук си имаше дом, имаше си работа, с която беше полезна, имаше си и Човека птица.

Монахините бяха преминали от търпимост през любезност към искрено приятелство. Абатесата бе се пречупила към нея дотолкова, че да ѝ разказва за детството си в Отранто. Името на този италиански крайбрежен град бе добре известно на Фейра – всички турци го знаеха, защото това бе място, което османската флота някога бе поставила под обсада, а след това бе избила цялото население. Нито една от двете жени не спомена за тази касапница, а и тя се бе случила много години преди раждането на абатесата, но докато се връщаше в тедзона след краткия им разговор, Фейра не можеше да се отърве от впечатлението, че по-възрастната жена се опитваше да ѝ се извини за нещо.

Джуджето Салве също бе станало неин верен приятел. Вечер тихото чувствително момче понякога ѝ идваше на гости и демонстрираше житейска мъдрост, която обаче ограничената му реч му пречеше да изрази докрай. Малко по малко тя започна да го учи да облича в думи онова, което иска да каже. Някои от нещата, които Салве ѝ казваше, я стряскаха – бе свикнала да говори с него като с дете, но той очевидно не беше дете. Тя го харесваше много повече от баща му Бока, който от време на време я гледаше по начини, които никак не ѝ харесваха. Знаеше, че пазачът на острова е много набожен, но се питаше дали притежава и толерантността на монахините, за да пренебрегне вярата ѝ.

Понякога Фейра се сещаше за екипажа на "Ил Кавалиере" и за Такат Туран, който беше неин защитник. Сигурно чумата вече го е отнесла, мислеше си тя и оплакваше храбростта му. Но сега всички те, включително и баща ѝ, като че ли идваха от друг свят, незначителни като призраци или като силуетите на театъра карагьоз, който някога бе гледала в Бейоглу. Продължаваше да спестява секвините си и всяка седмица да допълва нова монета в жълтата си пантофка, но се сещаше все по-рядко за Константинопол. И докато нарастващият корем на младата бременна булка Валентина Трианини отбелязваше търкалянето на месеците, тя си даде сметка, че хората от Лазарето Нуово са вече нейният живот.

Особено един от тях.

Човекът птица беше неин постоянен опонент и дразнител. Беше осилът в дрехите ѝ и мухата, попаднала случайно в мехлема ѝ. Но споровете ѝ с него и битката между тях за власт над тедзона насред всичките тези мъртви и умиращи я караха да се чувства много по-жива от всякога. Двамата като че ли бяха организирали обсада на болницата – тя беше Саладин, той – Ричард Лъвското сърце, а тедзонът беше техният Свещен град. Но нито Изтокът, нито Западът бе в състояние да се сдобие с постоянно надмощие и превъзходството разменяше местата си почти ежедневно, поставяйки ги в постоянна патова ситуация.