– Сигурен ли си?

– Така сигурен, както това, че сега стоя пред вас, ваша чест! Козимо, така му е името, и работи на моста "Тре Арки".

– Казва, че било четвъртък, когато взел някаква жена от адреса, за който питахте вие. Спомняше си много добре таксата, защото човекът, който го повикал, изрично настоял за фелзе! – човекът погледна към височайшия сановник и се почувства длъжен да поясни: – Покрита гондола.

Камерленго бе свикнал да го мислят за чужденец. Затова просто попита:

– Пътувал ли е някой друг с нея?

– Козимо не каза – сви рамене гондолиерът.

– Но въпреки това ти е казал толкова много? – повдигна вежди камерленго.

– Хвалеше се с този курс в кръчмата. Разправяше, че щял да стане много богат.

Камерленго опря пръстите на ръцете си едни о други и се замисли. Гондолиерите бяха пословично алчни и продажни, нямаха никакво чувство за лоялност към събратята си. Затова, след като обяви тази награда преди десетина дни, той бе повече от сигурен, че рано или късно някой от тях ще се появи на прага му с информация. И въпреки това нещо в тези сведения не пасваше.

– Защо, според теб, той самият не дойде, за да си поиска наградата? – попита накрая човека пред себе си.

– Това вече не мога да знам, ваша чест – промърмори гондолиерът и се помести неловко от крак на крак. – Вече мога ли да си получа дукатите?

Камерленго го изгледа с присвити очи, после се изправи и рече:

– Защо не вземеш първо да ме заведеш при него, а?

Управителят на двореца можеше да си вземе свита за охрана от гвардейците леони. Но не го стори. Вместо това се спря на двамата стражи, които първи бяха изпуснали момичето. Избра ги съвсем съзнателно, защото и той, и те знаеха, че му дължат живота си. Не изчака за мантията и шапката, а заслиза надолу по каменните стъпала така, както си беше – в черните си кожени дрехи, със стражите по петите си и гондолиерът пред себе си.

Гондолиерът насочи лодката си през тайни и непознати канали, чиито застояли води бяха толкова тесни, че слънцето ги огряваше само по пладне. Пътят, който човекът избра, бе значително по-кратък от обичайния, но седнал на носа, камерленго едва сдържаше нетърпението си.

При моста Тре Арки той тръгна след гондолиера, без да отрони и думица, газейки през чумния дим. Под един малък сотопортего[25] в най-бедната част на куартиере[26] той видя как гондолиерът започва да брои вратите до къщата на своя колега дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет Гласът на човека заглъхна. Вратата на номер петнайсет беше закована с груба дървена дъска, а на нея бе изрисуван неравен червен кръст.

Гласът на човека заглъхна. Вратата на номер петнайсет беше закована с груба дървена дъска, а на нея бе изрисуван неравен червен кръст. За момент камерленго не каза нищо. После с абсолютно спокоен глас изкомандва стражите:

– Разпитайте съседите! Ти – обърна се към първия страж, вземи номер шестнайсет! А ти – обърна се към втория – номер четиринайсет!

Само след няколко секунди двамата стражи се върнаха.

– Починал е – рече първият.

– Снощи – рече вторият.

Гондолиерът започна да отстъпва назад от яростта, която лумна в очите на камерленго, но облечената в черна ръкавица ръка на управителя се стрелна като змия и сграбчи нещастника за яката. Само с едно движение той вдигна резето, ритна вратата на номер петнайсет и хвърли гондолиера през гредата в чумавата къща, след което залости вратата зад гърба му.

От този ден нататък Анибале и Фейра станаха приятели. Вечер, след последната визитация в болницата, двамата се почистваха, напускаха тедзона и отиваха в къщата на Анибале.

Фейра забелязваше все повече неща за него, например как гласът му се извисяваше, когато беше възбуден, и как ноздрите му леко потрепваха, докато говореше. Забеляза също така, че той носи на врата си нещо, окачено на верижка, точно както тя носеше на врата си панделката с пръстена на майка си, което я накара да се запита дали и той не пази някакъв спомен от майка си. Сутрин тя започна да се появява все по-често сънена на работа, прозявайки се под воала си, защото всяка вечер се прибираше все по-късно и по-късно в къщата си – понякога прекосяваше моравата в часа, когато хоризонтът вече се обагряше от настъпването на утрото, незабелязана от никого, освен от един чифт очи – старите очи на абатесата, която отваряше църквата за молитвата в три през нощта.

На Анибале изобщо не му минаваше през ума, че срещите им компрометират Фейра. За него вечерите, прекарани заедно, бяха професионални срещи, затова, когато абатесата го предупреди, че като седят заедно, нарушават благоприличието, той ѝ се ядоса.

– Но ние работим! Говорим по медицински проблеми. Приготвяме отварите и мазилата си! Кога по друго време да правим тези неща, когато по цял ден сме заети с болните? За мен няма никаква разлика, все едно тя е мъж!

Но той си вярваше точно толкова, колкото му повярва и абатесата. Истината бе, че вечерите с Фейра бяха за него най-приятната част от целия ден.

Фейра обикновено приготвяше някаква проста вечеря. Продуктите бяха само онези, които можеха да се купят в Трепорти или да се отгледат на острова, но начинът, по който тя ги съчетаваше, и ароматите, които им добавяше, бяха съвсем нови за Анибале. След това той си наливаше чаша вино и двамата присядаха край огъня. По негласно споразумение никой от тях не слагаше маската си – Фейра сваляше воала си, както някога бе правила в къщата на баща си, а Анибале окачваше маската си до вратата. Оттам нататък подхващаха разговори на медицински теми или говореха за билки. Фейра учеше Анибале как се правят гъстите сиропи, наречени шербети и джулепи, или гъстата смес, наречена маджун. Понякога двамата приготвяха мехлем върху голямата касапска дъска, която Анибале беше купил за тази цел.

Понякога четяха заедно медицински текстове, като Анибале помагаше на Фейра с латинския. Тя с интерес забеляза, че една от книгите с невероятно детайлизирани анатомични рисунки, които ѝ показа Анибале, беше от същия Леонардо да Винчи, който бе нарисувал и Витрувианския човек. В замяна тя му разказваше за работата на великия османски лекар Серафедин Сабунджуоглу и за медицинските наръчници акрабадин в библиотеките на Топкапъ сарай. А когато веднъж спомена най-ценния ръкопис в двореца на султана – "Ал манхадж ал сауи", майсторската медицинска дискусия на Джалал ал Дин ал Сюйти, базираща се на мъдростите на Пророка – със задоволство разбра, че този том изобщо не е непознат за него. Както ставаше ясно, Падуа предоставяше световен поглед към медицината.

Фейра разказа на Анибале за шестте компонента, които съставяха баланса в човешкия живот според мизан.

– Светлина и въздух – започна да отброява на пръсти тези градивни единици на здравето, – храна и напитки, работа и почивка, сън и пробуждане, екскреции и секреции, в това число – тук се поизкашля притеснено – банята и сексуалният акт, и накрая неразположения и състояния на душата.

В отговор Анибале ѝ разказа за баланса на четирите течности – тема, по която постигаха известно съгласие: черната жлъчка, червената кръв, бялата жлъчка и бледата флегма, символизиращи съответно сангвиничния, холеричния, меланхоличния и флегматичния темперамент. За момент ѝ се стори, че съзира връзка от огромно значение между течностите и четирите коня, описани от майка ѝ. Те също бяха черен, червен, бял и блед. Запита Анибале дали е чувал за коне с подобни цветове или може би е чел за тях в някоя от многобройните си книги. Той сви рамене и отговори:

– Може би в църквата, като дете. Но оттогава насам нямам работа със светите писания. Единственото, което си спомням за тези коне, е, че те носели смърт.