Това разкритие я изпълни с известно безпокойство. Тя докосна пръстена в пазвата си, сякаш той беше талисман, който я пазеше от злото. Със сближаването си започнаха да говорят и по други теми. Не след дълго вече си разказваха личните истории. Фейра не можеше да наруши клетвата, дадена пред майка си, но все пак разказа на Анибале за родителите си, а после той също се осмели да говори за майка си, която го беше изоставила. Ставаше ясно, че тази жена го бе наранила толкова много, че, макар външно здрав и красив, душата му бе много по-увредена от тези на болните в тедзона. На Фейра не ѝ беше много трудно да схване причината за тези негови терзания.

– Била е куртизанка?

– Не! – отсече яростно той. – В началото не! Баща ми е бил венециански джентълмен, а когато той починал, тя ме е оставила на грижите на лелите ми, неговите сестри. Тогава бях съвсем малък. И между пети двайсетгодишна възраст почти не съм я виждал. През всичките тези години се появяваше за не повече от дендва. Чиста, трезва, с безупречна карета и маниери, обикновено ме задушаваше от любов. А после, на третия ден, след като си намереше нов благодетел или след като изпиеше всичкото вино в къщата, изчезваше. Обикновено разбирахме, че си е заминала по липсващите бижута или монети на някоя от лелите ми. Леля въздъхваше и казваше: "Е, Колумбина пак изчезна". А аз започвах да я търся из къщата само за да се уверя, че тя действително си е заминала. Без да се обади на никого.

Анибале замълча. Отблясъците на пламъците играеха по изпънатото му от напрежение лице. Накрая продължи:

– Когато бях малък, след това плачех дни наред. Така и не разбирах как някой, който ме е обсипвал с целувки и прегръдки, може да си тръгне просто ей така. Усещах парфюма ѝ много след като нея вече я нямаше – тук се изсмя горчиво. – Той се задържаше при мен по-дълго от нея самата.

– Значи тя ти липсва? – обади се тихо Фейра.

– Когато бях малък, да. Когато пораснах обаче, престана да ми пука.

Фейра не каза нищо, макар да се съмняваше, че това е така.

– Кога я видя за последно?

– През първата ми година в Падуа. Тя дойде в стаята ми и ми каза колко се гордеела е мен. Притисна ме до гърдите си, очарова колегите ми. Извини ми се за дългите отсъствия, обеща, че ще започнем наново, че всичко ще бъде различно, че тя ще бъде образцова майка

– И какво стана?

– На следващия ден вече я нямаше. Както и сребърните ми скалпели.

Майката на Фейра бе въздигната до кралица и императрица, докато майката на Анибале се бе озовала обратно в канавката, но Фейра си знаеше, че разликата между наложницата, каквато е била майка ѝ, и куртизанката, каквато е била неговата, не е много голяма.

– И моята майка не е била по-добра – призна тя истината колкото пред него, толкова и пред себе си.

Въздишката му излезе със свистене през зъбите, равностоен противник на съскащия огън в камината.

– Родени в грях, деца на уличници! – изрече пламенно.

Фейра бе шокирана от грубостта на думите му и се почувства длъжна да защити майка си и баща си, или поне тяхната връзка.

– Може би грехът не е толкова голям, ако в случая е имало любов – изрече тихо, вторачила поглед в ръцете на скута си.

Затова не видя пламъчетата, просветнали в очите му. Онова, което тя каза онази вечер, даде на Анибале надежда.

Те спореха, разбира се, и често се оказваха върли противници по въпроси от медицинската практика. Но подобни моменти им бяха точно толкова приятни, ако не и повече от моментите, когато постигаха единодушно съгласие. Тези спорове обаче никога не включваха лични виждания, затова бяха бързо забравяни.

Един от най-ожесточените им дебати беше по повод османската практика на ваксинирането. Фейра твърдеше, че подкожното вкарване на малки количества заразена кръв или друг инфектиран материал в здрав пациент гарантира почти във всички случаи частичен или пълен имунитет спрямо развихрянето на болестта, особено в случаи като шарката. Описа как веднъж е видяла Хаджи Муса да отваря четири вени в челото и гърдите на младо момче и да вкарва в раните малки количества слуз, взета от пациент с вариола. Момчето израснало като напълно здрав мъж, въпреки че всички останали членове на семейството му се разболели тежко от тази болест.

Анибале ѝ възразяваше, че тази практика е забранена от Католическата църква, при това съвсем основателно – защото тя колкото спасявала, толкова и убивала хората. Притисна Фейра да си признае, че в някои случаи ваксинираните пациенти умират от същата онази болест, която лекарят се е опитал да предотврати. Връщаха се на тази тема множество пъти и нито веднъж не постигнаха съгласие. Споровете им винаги завършваха по един и същи начин.

– Мохамед е казал, че Бог не е създал нито една болест на този свят, за която да не е предоставил и изцелението от нея – заявяваше Фейра. – Тогава не е ли възможно изцелението да се крие в самата болест?

Анибале тръсваше глава и отсичаше:

– В отговор на Мохамед ми позволи да цитирам Маймонид, който казва, че идеалният доктор е онзи, който смята за по-разумно да остави здравите на мира, отколкото да предписва лекарство, което е по-лошо и от самата болест!

Другата точка на несъгласие между тях бе темата дали пациентите трябва да плащат за лечението си или не. Анибале презираше тази практика, давайки като пример Валнети и неговите колеги, за които най-важното беше печалбата и които трупаха богатство на гърба на хорското нещастие. След това цитираше лекарския кодекс на честта, според който лекарите трябва да работят за стипендията си в университета, а след това да покриват разходите си, но не и за да се облагодетелстват прекомерно от работата си.

Подходът на Фейра бе доста по-прагматичен.

– Ами ако, продавайки лекарства, лекарят е в състояние да осигури по-добри грижи за своите пациенти?

– Тази болница се издържа от мен! – сряза я Анибале. – Средствата ми са достатъчни и нямам нужда от повече.

– Това обаче не беше съвсем вярно.

С наближаването на първата годишнина от откриването на болницата богатството на семейство Казон, което той много отдавна бе извадил от земята до кладенеца и бе скрил под дъските под собственото си легло, застрашително намаляваше. След този последен разговор с Фейра Анибале се качи на горния етаж и вдигна дъската.

Постави ковчежето на коленете си и пъхна ключето от верижката на врата си, за да го отключи. Прокара ръка над останалото злато, опипвайки студените метални дискове, които се изплъзваха между пръстите му. На дъното на сандъчето бе останал само тънък пласт дукати. Той бързо изчисли, че монетите ще стигнат само до Архангеловден, не по-дълго. Трясна капака, заключи ковчежето и го скри обратно под дъската в пода, а заедно с него – и тревогите си.

Фейра се променяше. Анибале беше първият мъж в живота ѝ, когото не желаеше да държи на разстояние. Когато беше с него, обвивките ѝ – онези пластове, под които живееше подобно на суровата бяла сърцевина на артишока – ѝ се струваха обременителни. Нощем сънуваше изгарящи, интимни сънища как си съблича дрехите за него. Понякога го сънуваше как той влиза, докато тя се съблича, как хваща единия край на шаловете и воалите ѝ и започваше да я върти ли, върти като дервиш, сваляйки един по един всички пластове, и как накрая тя застава пред него чисто гола.

След подобни сънища тя се събуждаше неизменно с пламнали бузи и моментално коленичеше за молитва, ала никакви количества молитви не бяха в състояние да я отърват от желанията ѝ. За първи път през живота си тя проумя импулсите, които бяха накарали майка ѝ да избяга в нощта с баща ѝ. Ала тя не беше венецианска принцеса и не можеше да направи знак на един капитан неверник през залата с бялата си ръкавица. Тя трябваше да чака той да ѝ даде знак.

И една вечер той го направи. Седяха както винаги в двата края на камината. Фейра се взираше в гравюра от Везалий, опитвайки се да схване латинските надписи, когато Анибале заговори. Тонът му беше съвсем небрежен.