Странните жълти очи на момичето се ококориха още повече. В първия момент изглеждаше така, сякаш е чула най-светотатственото нещо на света. Но в следващия в погледа ѝ настъпи промяна, подобно на бриз, раздвижил лагуната.

– Да! – изрече бързо. – Да! Ако позволите… бих искала да взема назаем една… Библия!

Фейра нямаше никакво намерение да влиза в семейството на християнския бог и неговия пророк пастир. Знаеше, че майка ѝ бе сменила вярата си, макар и в обратния смисъл, но лично на нея дори самата мисъл ѝ беше противна.

Но когато абатесата бе споменала Библията, в съзнанието на Фейра се бе събудил някакъв спомен от майка ѝ – защото именно Библията бе онази, която християните наричаха Книга на книгите, а и там тя щеше да открие онова, което ѝ трябваше за Четиримата конници. Сега, когато вечерите ѝ отново бяха станали самотни, тя бе започнала да мисли пак за тази мистерия, опитвайки се да си припомни отдавна забравените думи на майка си. И тъй като имаше нужда от нещо, с което да запълва времето си, Фейра реши да разбули загадката на четирите коня.

Седнала пред собствената си камина, която със сигурност бледнееше пред уютната камина на Анибале, тя се загледа в книгата в скута си. Беше подвързана в аленочервено кадифе със сребърна закопчалка, а ръбовете на страниците бяха изящно позлатени.

Фейра отвори книгата много внимателно, сякаш пареше ръцете ѝ. Веленът беше гладък и млечнобял, обработен по най-изящния начин, хартиените коли бяха красиво зашити. Беше очевидно, че книгата има голяма стойност, което означаваше, че на абатесата ѝ е струвало много да я постави в ръцете ѝ. Калиграфията беше ситна и черна, текстът – обрамчен в рамки с ярки цветове, а наивните рисунки изобразяваха ангели и демони, обещаващи вечна слава или вечно проклятие. Тази книга бе узаконила насилието срещу нейния народ и издевателствата, извършени срещу вярата ѝ, но въпреки това сега тя решително разлистваше страниците ѝ. Четенето на латинския текст ѝ беше изключително трудно, но, макар и индиректно, я приближаваше до Анибале, защото сега тя четеше езика, на който я бе учил той. Колко странно, че езикът на западната медицина бе и език на християнската вяра, въпреки че, както ѝ бе казал Анибале, двете много често влизали в противоречие. Беше ѝ разказал веднъж за възраженията, които курията в Падуа имала срещу ваксината против вариола, разработена от университета там, на основания, че ваксината не била богоугодно дело.

Фейра разлистваше страница след страница, взирайки се в текста, докато накрая черните букви не започнаха да се сливат пред очите ѝ, а позлатените фигури в полетата не се втурнаха във вихрен танц, сякаш оживели. И ето че все пак откри онова, което търсеше – в книга, наречена "Откровение на Йоана". Те се носеха през страниците – черният кон, червеният кон, белият кон и бледият кон, всички до един яздени от скелети.

Четиримата конници на Апокалипсиса.

Латинският ѝ се струваше все по-труден и по-труден и не бе напреднала повече от първата фраза, когато внезапно в паметта ѝ оживяха последните думи от бълнуванията на майка ѝ:

– "Дойди и виж!" – отекна гласът ѝ и тя се изплаши от него. – И видях, и ето черен йон, и яздещият на него имаше везни в ръката си. И чух нещо като глас отсред четирите живи същества, който казваше: "Един шиник пшеница за надница и три шиника ечемик за надница, а маслото и виното не повреждай!".

И сега го разбра толкова, колкото и на смъртното ложе на майка си, но докато четеше бавно, за първи път проумя същността на подаръка, който баща ѝ бе превозил до Венеция. Защото черният кон носеше чумата. Сега тя зачете с нарастваща тревога продължението на изпитанията, за които я беше предупредила майка ѝ. След черния кон яздеше червеният, предвестник на огън и кръвопролития.

– Когато Агнето отвори втория печат – продължи да чете Фейра, – чух второто живо същество да казва: "Дойди и виж!". Тогава се появи друг кон, огненочервен.

След него идваше белият кон, язден от завоевател с лък и корона, който носеше Война. И накрая бледият кон, в бледозеленото на жлъчката, който носеше Смърт, отчаяние и Края на дните.

Фейра затвори книгата, като че ли се опитваше, притискайки кориците, да задържи вътре ужасите, които се съдържаха там. Затвори уморените си очи и се опита да си припомни всичко, казано от Нурбану. Беше казала, че ще дойдат и четирите коня, не само един от тях. Четири коня, като квартета бронзови зверове с искрящи копита, които бе зърнала върху Базиликата на дожа.

В Библията бледият кон следваше черния, но когато огледа затопления от тялото ѝ кристален пръстен, видя, че там черният кон се следваше от червения, след който идваше белият и накрая бледозеленият.

Фейра се ядоса, че не си спомня знаците, на които я бе учила майка ѝ, че не предаде съобщението на дожа, както се бе заклела. След като нейният приятел Смърт бе влязъл в града, тя бе приела, че се е провалила. Черният кон се бе втурнал из целия град и вече нямаше никакъв смисъл да се опитва да залоства вратата. Но сега, с натежало от грозни предчувствия сърце, тя започна да се пита дали не предстои и още.

Ако Анибале беше до нея, със сигурност щеше да отхвърли предсказанието като глупаво суеверие. Но сега, съвсем сама, тя се запита какви ли злини, изпратени от Константинопол, очакват още този нещастен град. Влизането и излизането на кораби все още бе забранено, екипажът на "Ил Кавалиере" беше отплавал много отдавна и тя беше единственият човек от борда му, останал жив във Венеция. Това би трябвало да бъде краят на мисията. И въпреки това сега ѝ се искаше да не бе чела кошмарното откровение в християнската книга. Видението я бе оставило с ужасяващото чувство, че отмъщението на Османската империя не е приключило.

Тази нощ Фейра не успя да затвори очи. Седеше и наблюдаваше книгата, поставена на камината – гледаше я така, сякаш конниците всеки момент щяха да изскочат от страниците ѝ и да оживеят. Когато чу камбаните за службата на зазоряване, отиде до църквата и остави книгата на прага ѝ.

На излизане от църквицата "Сан Бартоломео", повела сестрите обратно към спалните им помещения, абатесата едва не се спъна в Библията. Старите ѝ кости изскърцаха, докато се навеждаше да я вдигне, от гърдите ѝ се изтръгна дълбока въздишка на провал. Докато си лягаше за последните безценни часове сън преди утринната молитва, тя поклати тъжно глава, оплаквайки една изгубена овца.

През следващите няколко дена Фейра се опита да забрави за Четиримата конници на Апокалипсиса. Вместо това реши да се опита да поправи единствената от техните злини, която разбираше. Щеше да обедини цялата информация, с която разполагаше от собствените си познания и от тези на Анибале, за да се опита да открие лек против чумата.

В Константинопол най-учените доктори обикновено приготвяха отвара, известна като "териак" – антидот панацея, който бе една от най-сложните форми на медицинска намеса според аптечния канон. Формите на териака бяха толкова, колкото бяха и целите му. Обикновено те бяха достъпни единствено за най-заможните заради цената на многобройните си съставки, а освен това само най-опитните сред лекарите се осмеляваха да опитат приготвянето на подобни смеси.

Но Фейра не се страхуваше. Имаше нужда да се занимава с нещо сериозно. Извади медицинския си колан и огледа билките, мехлемите и прахчетата – някои бяха от Константинопол, други бяха възстановени като запаси от венецианската земя, а трети бяха нови съкровища, открити в най-тъмните подстъпи на горичката отвъд стените на острова или от странните растения, които вирееха върху солената почва на блатистите местности до брега.

Основните ѝ цели бяха две – да излекува вече заразените и да помогне на здравите никога да не се заразят. Оттук следваше, че отварата ѝ трябваше едновременно да може да снижава температурата и да отнема възпалението в бубоните, значи да ги намалява, да пречиства кръвта и да дава просветление и на ума. Във всяка от малките бутилчици трябваше да има такава течност, която да накара вземащия я да повярва, че тя без съмнение ще го върне към живота. Реши да кръсти новото лекарство териака – венецианският вариант на оригиналната дума, заимствана от старите гърци. Беше доволна от идеята си, но засега имаше само нея. И едно име. Зае се да го превърне в реалност.