– Да! Въртях занаята си близо до кампо "Д'Оро". Ти беше заченат в една гондола по време на карнавала. Когато разбрах, че ме е натъпкал, Карло каза, че ще се ожени за мен. Тогава бях красива, Анибале, не можеш да си представиш колко бях красива!

Да, той наистина не можеше да си представи. В неговите очи имаше само една красива жена, а освен това за него красотата се състоеше не само в маската на лицето, но и в онова, което човекът има отвътре. Той погледна към маската на майка си – тя висеше до неговата човка на куката над огнището в порочен съюз между куртизанка и птица. Безукорно, нарисувано лице, гледащо го от миналото на майка му.

Дори и да не искаше, научи, че след като тя бе напуснала него и баща му, бе отишла да живее с поредния си любовник в една от големите вили във Венето. Когато обаче установила, че покровителят ѝ спи едновременно и с двете кухненски прислужници, избягала в Рим с художника, който по онова време рисувал фреските във вилата. Там станала любовница на свещеник, преди да избяга в Месина с един от неговите помощници.

След известно време Анибале престана да слуша и на мястото на думите ѝ си създаде мислено своя, алтернативна истина. В младостта си тя е била зашеметяващо красива, дотолкова, че въпреки бедния си произход е успяла да омагьоса един нисш венециански благородник. Подозираше, че последният ѝ любовник – търговецът, не е бил нищо повече от продавач на платове на пазара в Трепорти. Очевидно с упадъка на красотата ѝ е упадала и клиентелата ѝ, а накрая единственото, което ѝ е останало, е било похабената хубост и порочният характер, е които не е успяла да привлече нито един мъж за другар в есента на своя живот. Накрая, отвратен от жалката ѝ история, той заспа там, където си беше, а сънищата, които нахлуха в отпуснатия му мозък, не бяха никак приятни. На сутринта едва не се спъна в празните бутилки от вино, които се търкаляха в краката му – всичките му запаси бяха изпити. Огънят беше изгаснал, а майка му хъркаше на леглото край огнището, което той с толкова нежност бе приготвил за Фейра.

Остави я да си хърка и излезе.

Вечерите на Анибале претърпяха драстична промяна. Вместо медицинските дискусии с Фейра, които му вдъхваха надежда, че може да победи смъртта и да изцели целия свят, той бе принуден да слуша унизителните, порочни разкази на майка си, жалбата ѝ по изгубената младост. Изведнъж, макар и постоянно в компанията на майка си, Анибале се почувства ужасно сам. Чувстваше се изолиран, но същевременно непрекъснато тормозен е ласки от майка си така, сякаш все още беше дете. Ласките ѝ бяха останали на нивото от онова време, сякаш фосилизирани в кехлибар – тя го докосваше така, все едно бе все още осемгодишно момче. Рошеше косата му, щипеше бузите му, хапеше леко врата му и разтриваше гърба му, както би правила, ако той бе малък и болен. Той установи, че не е в състояние да я отблъсне, а нахалните ѝ жестове го отвращаваха, защото бяха жалка пародия на близостта, която той си бе мечтал да има с майка си. Бе дал на майка си своето собствено легло на горния етаж, така че към цялата тази ситуация се добавяше и постоянното мъчение да бъде принуден всяка вечер да ляга в леглото, което беше приготвил за Фейра.

Анибале посъветва Колумбина да излиза винаги с маска, а маската, която тя бе донесла със себе си – модел, обхващащ цялото лице, който се завързваше отзад – бе същата, която той помнеше от детството си. Представляваше красиво, гримирано лице на куртизанка, бяло като оловна паста с перлен отблясък, с яркочервени устни и червени кръгове на бузите. Придаваше ѝ призрачен вид и подчертаваше още по-силно контраста с настоящия ѝ облик. Дрехите ѝ не ѝ бяха по мярка, а ярките им цветове биха подхождали по-скоро на жена с двайсетина години по-млада от нея. Даже името ѝ вече звучеше твърде младежко за нея. "Колумбина Казон" беше име за кокетка или за превзета красавица. А тя бе надраснала по години и двете.

Но видимата маска не бе единствената, която Колумбина Казон носеше. Отби се у всяко семейство, за да им връчи подаръци от името на сина си – гърнета с яхния, пресни лимони или захаросани плодове за децата. Започна да шие дюшеци заедно с монахините. Даже вдигна полите си и се зае да копае в градината. Посещаваше редовно литургиите, трогвайки сестрите с жалкия си живот и покаянието си. Ходеше да изповядва греховете си пред абатесата почти всеки ден, намирайки особено, перверзно удоволствие да се превръща в център на внимание, макар и по подобен начин.

Колумбина бе забелязала странното забулено момиче, което работеше толкова близо до сина ѝ – толкова тихо, прилежно и компетентно. Изпълнена с ревност, тя се опита да я разтопи с ласкателства, но чуждестранната кучка беше единственият човек на този остров, който изглеждаше имунизиран срещу чаpa ѝ – ако не се брои, разбира се, онова джудже. Колумбина бе забелязала идиота един-два пъти да я зяпа и се бе привела, за да му зашлеви звучна плесница. Мълчаливото момиче се бе появило автоматично до грозното джудже и му бе дало мехлем, за да успокои раната, предизвикана от пръстена на Колумбина. Старата жена имаше неприятното усещане, че кехлибарените очи на това момиче виждат право в душата ѝ.

От този момент нататък, вместо да игнорира наглата муселмана, тя бе започнала да се кръсти винаги, когато я срещне, и да плюе в краката ѝ, защото тъкмо такова трябваше да бъде правилното поведение на всяка ревностна християнка – макар че в присъствието на сина си, естествено, се въздържаше. Някои от по-младите монахини последваха примера ѝ и така все по-нарастващата изолация на неверницата изпълваше бившата куртизанка с чувство на удовлетворение, че върши Божие дело.

Абатесата на Ордена на чудесата бе добър познавач на човешките характери, така че превземките на Колумбина Казон не бяха в състояние да я измамят.

Възрастната жена разпознаваше истинската вяра в мига, в който я видеше – например пазачът Бока беше истински вярващ християнин – затова нито за момент не бе заблудена от безкрайните изповеди на майката на доктора, която бе точно толкова набожна, колкото и сина си. А след като виждаше с какво благородство и достойнство Фейра понася ежедневните обиди на Колумбина Казон, тя се настрои още по-дружески към неверницата.

Затова, когато след около седмица след пристигането на Колумбина Казон Фейра се появи пред вратата на църквата, абатесата я посрещна топло. Момичето изглеждаше ужасно.

– Нещо лошо ли има, скъпа? – попита.

– Не, всичко е наред – изрече Фейра, но очите ѝ говореха съвсем друго. – Само дето трябва да съобщите на семейство Трианини, че все още не могат да се преместят в ремонтираната къщичка. Ще ми трябва още малко.

И се обърна да си върви, но не и преди абатесата да забележи някакъв проблясък в очите ѝ. Повика я. Момичето нямаше право да прекрачва прага на църквата, нито пък абатесата искаше да я пусне, затова тя излезе навън и попита:

– Добре ли си?

– Напълно – кимна момичето, което вече се бе овладяло.

Абатесата не бе от хората, които обичат да се месят в живота на другите, но тъй като бе напълно сериозна, когато предупреди доктора, сега се осмели да каже:

– Смея да предположа, че нещо ти е попречило да живееш под един покрив е нашия лекар. И ако това е така, длъжна съм да ти кажа, че това може и да е за добро!

Еретичката извърна към нея големите си очи и попита:

– Щеше ли да бъде толкова лошо, ако бе намесена и любов?

Абатесата я огледа съчувствено, но твърдо отсече:

– Онова, за което говориш, е грях, грях срещу християнския закон!

Но докато двете вървяха към вратичката на двора, възрастната жена поомекна и добави:

– Вие сте от различни религии, но може и да има начин да се сближите. Ако започнеш да четеш и да изучаваш християнската Библия, Книгата на книгите, би могла след време да станеш част от Божието семейство. Тогава и само тогава за доктора ще стане възможно да узакони връзката си с теб!