Птичата маска сведе очи към пода.

– Нея също я няма.

Тя не каза нищо.

– Следователно островът трябва да бъде затворен и върнат на Републиката. Болницата ще затвори след седем дена. Ще ти платя до края на седмицата и ще сторя всичко по силите си да ти намеря кораб за родината.

Ето го и него. Моментът, за който тя се бе трудила толкова дълго – всички онези дребни златни Ьеквини, които бе събирала в жълтата си пантофка, които подрънкваха весело и ѝ шептяха думи на надежда за дома. През последния си месец на самота тя бе размишлявала не веднъж и два пъти за живота, който би имала, ако се върнеше в Османската империя. Не в Константинопол, разбира се, а в някой град, далече от погледа на султана, например Антиохия или Tape. Може би щеше да си създаде собствена лекарска практика. Искаше ѝ се да отплава и никога повече да не обърне очи към Запада, Но вместо това рече:

– Не е необходимо да става така. Създадох смес, антидот, която кръстих "териака". Позволи ми да започна да я продавам и така ще мога да поддържам болницата.

Човекът птица удари с юмрук по дланта си, но иначе изрече спокойно:

– Многократно съм ти казвал, че няма да позволя злоупотреба с доверието и парите на болните чрез безполезни шарлатански отвари!

– И всеки път, когато сме говорили на тази тема, аз съм ти казвала, че ако чрез контролирана продажба на дадено лекарство лекарят може да подобри условията за своите пациенти или да субсидира по-нататъшните си научни проучвания, то тогава продажбата е допустима! Не говоря за злоупотреба с ничие доверие – имам предвид съвсем законна продажба, защото моята отвара изобщо не е безполезна!

– Откъде си толкова сигурна?

Тя си пое дълбоко дъх и отговори:

– През последния месец всеки петък провеждам изпитания. Отварата ми се оказва особено ефективна.

– Месиш се в лечението на моите пациенти? – изгъгна той и клюнът подсили яростта му.

– Да! – отговори тя и вирна брадичка, доволна от собствения си гняв. – При това с невероятни резултати! – вдигна ръце. Ето че отново започваха да спорят, както в доброто старо време. – Ако ми позволиш да помогна, ще можеш да продължиш да работиш тук, както досега. Всъщност завинаги. Наистина ли си готов да се откажеш от всичко, за което си работил, само и само за да докажеш правотата си в един спор?

Човекът птица задиша тежко. Очите зад призмите опушено стъкло сякаш започнаха да свалят пластовете ѝ. Тя проследи погледа му. През годината, откакто бе дошла тук, тя постепенно се бе върнала изцяло към мюсюлманския си стил на обличане, покривайки се постепенно с шалвари и дълга риза, а отгоре с широка роба с фередже в червенокафяво – цвят, който бе особено практичен за работата ѝ в тедзона.

– Хубаво – изрече той след известно време, най-сетне звучейки като онзи Анибале, когото тя познаваше. – Но не можеш да отидеш в този вид!

Анибале скочи на брега в Трепорти, претегляйки в длан последните си монети. Когато се спусна през претъпкания пазар, хората започнаха да му правят път. Той ги огледа професионално – засега чумата очевидно не бе стигнала до тях, а и по вратите на малките бели, облени от слънцето къщички не се виждаха кръстове. Бе тръгнал да изпълни сам тази задача, защото не можеше да я повери на никой друг, но известно време просто обикаляше сергиите и гледаше, тъй като не бе напълно сигурен какво точно търси.

Мама Трианини му беше заръчала да купи златотъкан брокат или коприна в какъвто цвят му харесва, а останалото щеше да направи сама. Той не знаеше разликата между тези две материи, но не посмя да си признае. Сега се отправи към сергия, обсипана с ярки платове, които висяха и плющяха на вятъра като знамена. Без да си дава сметка, той грабна топ плат, който бе точно като зеленото на очите му, с нюанс на стъклена бутилка и с лек воден блясък, докато го въртеше под слънчевите лъчи.

Търговецът на платове се материализира автоматично до лакътя му и занарежда мазно:

– Прекрасен избор, докторе, смарагдово! Великолепна и много трудна смес!

Анибале отстъпи крачка назад, все така хванал топа плат.

– Това дали ще стане за рокля? – излая.

– Разбира се, докторе.

– От какво количество ще има нужда моята… шивачка?

– Ами зависи – изрече търговецът, почеса се по брадичката и оправи метъра, увесен на врата му. – Дамата голяма ли е?

– Какво? О, не, не! Тънка е като хрътка. Долу – горе толкова… – и Анибале разтвори ръце, все едно обгръщаше кръста на Фейра.

– А ще искате ли повече плат за корсажа? За фусти? За корема? Какво ще кажете за малко кристали за бродерия?

Търговецът все едно му говореше на чужд език. Силно притеснен и за да не се издаде, Анибале се съгласи с всичко и накрая се оказа с много голям пакет в ръце и много малко пари в джоба.

На връщане към лодката му хрумна друго – Фейра би трябвало да носи маска, при това не заради анонимността, а от хигиенна гледна точка. Зави рязко по посока на сергиите с маски и бързо избра една конска глава в перлено бяло. Едва на половината път към своя остров той си спомни защо веднага се бе спрял на конската глава – имаше някакъв блед спомен за въпрос, свързан с коне, който тя му беше задала.

Остави пакета в къщата на шивачката и сведе конфузния разговор до най-необходимото.

– Дайте най-доброто от себе си, мадам, защото тя трябва да изглежда като благородничка!

Мама Трианини се разсмя и звукът излезе със свистене между малкото ѝ останали зъби. Това го подсети, че когато бе препоръчал пушенето на лула за предпазване от миазмите на чумата, старата дама бе изпълнила с готовност нарежданията му.

– Не сe притеснявайте, докторе! – каза сега тя. – Разбирам си от работата. Когато приключа, тя ще изглежда като дожареса!

Напускайки къщичката толкова бързо, колкото му позволяваше приличието, той побърза да отиде в къщичката на Фейра, където я завари да опакова бутилките за следващия ден. Бе похарчил последните си останали дукати в Мурано за лодка, пълна с чисто нови бутилки – пречистени от огньовете и неизползвани никога до този момент, те щяха да съхранят целостта на съставките на нейната мистериозна отвара, каквато и да е тя. На острова на стъкларите той бе забелязал с не малък интерес, че яките, зачервени от огньовете мъже си бяха въвели своя собствена система за предпазване от чумата, която все още не беше стигнала до тях – бутилчиците бяха избутани към него в малка лодка, която те просто плъзнаха по водата, а след това поискаха от него да хвърли монетата си в соленото море, за да бъде почистена от пяната, преди да бъде извадена с мрежа от един от тях.

Сега Фейра нареждаше бутилчиците в кожен куфар, чиито стени бяха обработени така, че да се втвърдят и да държат бутилчиците прави. Той забеляза, че сместа, която бе налята вътре в тях – нейният таен антидот, чиито съставки тя все още не бе сметнала за необходимо да му изброи – е абсолютно същият цвят като роклята ѝ.

Когато той влезе, тя се изправи.

– Мислех си – започна директно той, престъпвайки прага ѝ, – че ще имаш нужда от някаква история, нещо, подобно на четиримата крадци на Валнети. Може би някакво свещено дърво или вълшебен кладенец, или нещо подобно. Някаква легенда, която да накара хората да повярват в лекарството ти. Народът не разбира от медицина, – разбира единствено от фолклор.

– Много добре – отсече тя, като никога автоматично съгласна с него. – Какво ще кажеш за кладенеца с лъва със затворената книга? Всъщност аз наистина извадих водата за отварата точно оттам! – изрече и се усмихна. – Но нищо повече няма да ти кажа!

Сърцето му претупа от усмивката ѝ, но той само сви рамене и отбеляза:

– Хубаво. Няма никакво значение дали е вярно или не, защото и без това цялата тази история е купчина лъжи и никак не ми харесва.

Тя се приближи – толкова, че той почти почувства топлината ѝ – и прошепна:

– Никога не бих тръгнала да продавам лекарството си, ако не вярвах от дъното на душата си, че е ефективно!