– Много добре! – кимна той. – Лъвският кладенец е много добра легенда – емблемата на лъва винаги звучи добре в ушите на венецианците. Освен това свещените кладенци са добра стръв за лековерните. Сещам се за онзи в Джудека, където Паладио строи църквата си. Все още ми се оплаква от поклонници, отиващи дотам с надеждата, че водата ще ги спаси от чумата.

Фейра не каза нищо. Но не след дълго те вече седяха, свалили маските си, и говореха както едно време – един през друг, жестикулирайки яростно. Обсъждаха, спореха и редяха легендата за отварата, която тя наричаше "териака".

– Един ден минавах покрай кладенеца и видях лъва с книгата

– Не, лъвът ти е проговорил!

– Да, така е по-добре. Та лъвът ми проговори и каза: "Аз съм символът на Венеция. В моя кладенец е водата, която ще спаси моя народ! Вода, благословена от… – тя не довърши.

– Свети Марко! – завърши триумфално Анибале.

Фейра си спомни за историята на нещастния светец, обвит в свинско като християнско празнично меню.

– Свети Марко, когато пристигна от Изток

– От Светите земи! Винаги казвай "Светите земи"! – поправи я сериозно Анибале.

– От свети Марко, когато пристигна от Светите земи. Той написа благослова си в книгата ми с небесната си стрела

– А защо не "небесната светкавица"? – предложи Анибале. – "С небесната си светкавица, а след това ме накара да затворя книгата си завинаги…"

– "За да го пазя в тайна!" – довърши триумфално изречението този път Фейра.

Анибале я накара да разкаже историята отново и отново, за да усъвършенства венецианския си акцент. След като месеци наред се бе разхождала сред болните – за разлика от него дори без маска – тя очевидно се бе спасила от чумата много преди това, превръщайки се в недосегаема за зловонията ѝ. Но ако някой разбереше, че е туркиня, нищо нямаше да бъде в състояние да я спаси. Спомняйки си твърде добре начина, по който я бяха погнали пред двореца на дожа, самата Фейра също държеше да сe усъвършенства, затова слушаше внимателно инструкциите на Анибале и гънеше все по-добре и по-добре езика си на венециански.

Мама Трианини се приближи до раклата под малкия прозорец и тържествено вдигна капака. От сандъка се изля истински водопад от изумително смарагдово. Цветът беше точно като на лагуната в облачен ден – като дъгоцветната, тучна зеленина на непрекъснато менящите се води. Старата жена извади роклята от раклата с помощта на дъщеря си Валентина и двете я вдигнаха така, че Фейра да може да оцени изпълнението на корсажа и на ръкавите. Тя я пое благоговейно от ръцете им – роклята се оказа неочаквано тежка – и видя, че най-голямото майсторство е в областта около корема, обшита с миниатюрни кристали в удивителни извивки, наподобяващи вълните на Адриатическо море.

Фейра се съблече бързо и зелената копринена рокля се хлъзна леко по тялото ѝ, хладна и тежка срещу затоплената ѝ кожа. Когато се насочи към прозореца, майка и дъщеря внезапно млъкнаха и я зяпнаха.

– Добре ли ми стои? – попита предпазливо Фейра.

В стаята нямаше огледало, така че тя" не виждаше онова, което виждаха двете жени. Но точно в този момент на прага на къщичката се появи Анибале и отговори на всичките ѝ въпроси. Закова се на място и зяпна. Неговата Фейра се бе трансформирала от гъсеница в пеперуда или от грозно патенце в красив лебед. Бе прекосила океана от Османската империя до Венеция и се. Бе преродила като Венера на Запада. Зелената рокля падаше до земята, подчертавайки височината ѝ, златистите ѝ рамене изпъкваха великолепно на фона на обсипания с кристали корсаж. Кръстът ѝ, пристегнат отвътре умело от шивачката, изглеждаше миниатюрен. Роклята беше в един-единствен цвят и на фона на самотния силен нюанс топлите тонове на кожата ѝ изпъкваха, а кехлибарените ѝ очи просветваха. Мама Трианини се суетеше наоколо, нанасяйки ненужни поправки на перфектните гънки.

– Сега е мой ред! – отсече Валентина и се изправи. – Няма да ви забавя много, докторе.

Анибале се облегна на рамката на вратата и се загледа прехласнато.

– Следва косата! . – отсече Валентина. – Но първо, да я освободим!

Воалът беше дръпнат рязко и Анибале за първи път видя косата на Фейра, падаща свободно по раменете ѝ. До този момент се бе опитвал да отгатне цвета ѝ от къдриците, които се измъкваха от време на време от воалите, но тези малки знаци бяха по-скоро объркващи – понякога имаха цвят на мед, други път бяха черни като мастило на сепия, а в определени моменти имаха златисти отблясъци като на черешово дърво. Сега вече имаше възможността да види целия спектър от удивителни златисти и кестеняви нюанси в косата ѝ.

– Йесумария, толкова много коса! И всичките тези цветове! – възкликна мама Трианини, озвучавайки мислите му.

Анибале с удоволствие наблюдаваше как Валентина сресва блестящата коса, а после я прихваща на свободно кокче в мрежичка на врата на Фейра, добавя перлена шапчица и пуска няколко кичура покрай ушите.

Той за първи път видя, че на обикновената панделка, която Фейра носеше около врата си, виси пръстен. За момент се запита дали пръстенът не е някакъв символ на изгубена любов, ала както и да се бе сдобила с него, неговата простота в съчетание със зелената рокля и вдигнатата в мрежичка коса бяха зашеметяващи.

След като Валентина приключи, Анибале подаде на Фейра великолепната маска в перленобяло, оформена като конска глава. Бе я избрал с надеждата да ѝ достави удоволствие, но изобщо не схвана смисъла на звука, който издаде тя, когато я зърна.

А когато постави и маската си, за пореден път му показа колко много се е променила – визьорът изтриваше изражението ѝ, но през него очите на Фейра проблясваха все така примамливо. Красотата ѝ го плашеше. Тя вече беше същество, което би могло да превърне в роб всеки мъж – нямаше нищо общо с момичето, наречено Фейра, което седеше край огнището му. Ала той не изрече нито дума по този въпрос. Само попита:

– Готова ли си?

Докато вървяха през моравата, по знак на Анибале Фейра го хвана под ръка, както бе виждала, че е прието. В другата си ръка той носеше куфарчето ѝ с бутилчици, които подрънкваха като контрапункт на нервните ѝ, ромолящи мисли. Дългите фусти на роклята се оплитаха в краката ѝ и тя се зачуди как ли венецианките се справят с карнавалните лудории, притеснени по подобен начин. Погледна към кавалера си и забеляза, че той я гледа така, сякаш я вижда за първи път.

– Това никак не ми харесва. Не ми харесва да заминаваш – рече той.

– Тогава върви ти.

– Знаеш, че не мога. Нито одобрявам отварата, нито искам да се кича е лаврите по приготвянето ѝ. Освен това, като лекар на Републиката съм длъжен да регистрирам всички съставки на което е да било ново лекарство в Консилио делла санита, след което те, разбира се, ще си присвоят почти цялата ми печалба!

Тя отвори портите, излезе изпод сянката на арката и рече:

– Не се тревожи, нищо опасно не може да ме сполети! Все пак аз съм безобидна домакиня, която продава домашно приготвено лекарство. А дори и ти трябва да ми признаеш, че вече изглеждам като типична венецианка!

Спомни си за онова, което бе казала абатесата, как може да се промени, да приеме техния Бог, да бъде асимилирана в християнския Запад. Дали щеше да изглежда така, ако наистина беше съпруга на Анибале? Прехапа леко устни, превръщайки розовото на устните си в червено.

– Той спря и се обърна.

– Никога не съм те принуждавал насила да изглеждаш така! – извиси в протест глас, като че ли изведнъж за него бе станало много по-важно тя да е наясно по-скоро с това, отколкото с инструкциите му за безопасност в града.

Когато стигнаха вълнолома, тя му поднесе жълтата си, пълна със секвини пантофка. Подаде му я бързо, преди да бе размислила, защото всички тези спечелени с много труд монети представляваха обратният ѝ път към Константинопол. А сега никога повече нямаше да може да се върне у дома.