– За болницата – .каза. – Докато не се върна с още.

След това влезе бързо в очакващата я баржа, въпреки че още не бе свикнала с огромната си пола. Седна и я разстла така, че тя зае цялата лодка и заприлича на самотна лилия върху водата.

Докато лодката се отдалечаваше, Фейра не откъсваше очи от Анибале. Той се смаляваше все повече и повече – безизразен в птичата си маска, но въртящ неспокойно жълтата пантофка в издайническите си ръце. Постъпи правилно, като му я даде. Беше си мислела, че не е в състояние да напусне пациентите си, но истината бе, че въпреки безнадеждната ситуация между тях той бе човекът, когото тя не бе в състояние да изостави.

Анибале бе избрал за Фейра лодка с плоско, здраво дъно, която да издържи тежкия ѝ куфар и да побере зелената рокля, затова, когато наближи Венеция, лодкарят трябваше да внимава много, включвайки се в натоварения морски трафик из каналите.

Над града бе надвиснала тежка мъгла, примесена с пушека от чумните огньове, и кулите стърчаха над целия този мрак като блатни тръстики, затова на Фейра ѝ беше много трудно да отгатне през маската си накъде отиват. Забеляза обаче, че лодката ѝ приближаваше към града почти на същото място, където "Ил Кавалиере" бе изхвърлил смъртоносния си товар преди близо година. Ето го и белия филигранен дворец, ето ги и огромните колони близнаци, между които бе преминал Смърт.

А сега тя виждаше последиците от неговата поява.

Безбройните баржи бяха пълни не с хора, разхождащи се за удоволствие, а с увити в савани тела, вече посипани със снежнобяла вар, за да могат да започнат разложението си още по пътя към гробовете. Тук-там някой заядлив повей на вятъра повдигаше за момент саваните, за да разкрие под тях било черна ръка, било скована челюст. Жълтеникавата мъгла постепенно се издигна и обгърна града в болнавия си покров, подкастряйки върховете на кулите и камбанариите. През месеците, откакто Фейра бе напуснала Венеция, чумата бе превзела напълно града, така че нуждата от онова, което тя бе дошла да продава, бе огромна. Сега тя изпъна гръб и постави конската маска пред лицето си. Днес ѝ предстоеше да играе важна роля.

Тя се приведе напред и попита:

– Кое място е ведута делла санита е гранари публичи?

– Ей онази голямата бяла сграда там, дама – показа лодкарят, – дето пред нея е пълно с улични продавачи.

Фейра се вторачи през дупките на маската си към дългата ниска постройка, чиито кули и портици почти не се виждаха от тълпите пред нея. На всеки две крачки се виждаха сергии и маси.

– Какви са всичките тези хора? – попита.

Лодкарят се засмя горчиво и отговори:

– Продавачи на мечти, дама. Кълнат се, че няма да позволят на Девицата Чума да си легне с теб. Уверяват те, че парчето тръстика е лунен лъч и ти вземат за него и последната пара.

Когато спряха и лодкарят ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да излезе, Фейра вдигна гордо брадичка и пристъпи на кея. Нямаше никакъв друг избор, освен да сложи и своя куфар до останалите и да разпъне сергията.

До обяд бе продала само една бутилчица – на господин, който безсъмнено бе останал с впечатлението, че тя продава и друго освен отварата си. И втора бутилчица, която бе подарила. Историята ѝ за Лъва и за Кладенеца не правеше впечатление на никого, потъваше нечута насред морето от викове и крясъци, с които останалите продавачи се опитваха да пробутват стоката си. Един продавач например предлагаше разпалки за огъня, приготвени от хвойна, пепел, вино и розмарин, които според него гарантирали пушек, какъвто чумата мразела. Друг тикаше в ръцете на хората пудра, приготвена от бяла дъвка, лавър и кипарис, която трябвало да се хвърля в пламъците. Една жена, която се намираше близо до Фейра и облечена почти толкова добре, колкото нея, продаваше ароматни ябълки, изработени от гума арабика, напоени е розова вода и камфор, и оцветени изкусно с червена и бяла коприна. Тук се предлагаха церове за всеки джоб – от настойка от нар и ревен за бедните до пудра от истински смарагди или аметист с гравиран символ за здраве – за богатите. Някои от лековете бяха повече от чудати – един предприемчив човек например, който очевидно продаваше отрязани криле на гълъби, възхваляваше достойнствата на своя лек с нежен баритон.

Постепенно Фейра се почувства унизена в подобна компания. Забеляза, че една и съща жена обикаля всички сергии със сребърен бокал в ръка, отчаяно опитваща се да размени бокала за някаква отвара, с която да предпази единствената си дъщеря от страшната болест. След като я разпита и се увери, че детето все още не е заразено, Фейра даде втората бутилчица териака на нея, заедно с указания за употреба. Но не взе сребърната ѝ чаша.

Малко след пладне я обзе отчаянието. Не би могла да понесе да се върне в Лазарето Нуово с пълен куфар и да съобщи на Анибале, че се налага да се откаже от болницата си. А беше толкова сигурна, че би могла да спаси острова заради него!

Огледа се. Анибале бе положил толкова усилия да я превърне в истинска венецианка, че сега, с роклята, мантията и маската си тя не изглеждаше по-различно от останалите високопоставени дами, които сновяха между сергиите. Вярно е, че роклята ѝ беше малко по-хубава от техните, а осанката ѝ – малко по-стройна и издължена, но иначе си беше венецианка до най-малката подробност. Спомни си какво ѝ бе казал Анибале – че след като всички отвари изглеждат по един и същи начин, за да продаде своята, тя се нуждае от нещо, което никой друг не може да предложи. Мъжът, който пееше и въртеше птичите си криле, отдавна си бе събрал багажа и се бе прибрал у дома, продал и последното си перо. Очевидно качеството и ефективността на предлаганите лекарства нямаха никакво значение за продажбата им. Те имаха значение само тогава, когато търговецът държеше клиентите му да се върнат за още. Но за първа продажба се налагаше да изпъкнеш с нещо, нещо неповторимо.

В отчаянието си Фейра бе озарена от неочаквано вдъхновение. Щеше да разкаже на народа нещо много по-кошмарно от лъжите, с които продавачите пробутваха боклуците си. Щеше да им каже истината! Огледа се, зърна малко по-нататък една изхвърлена щайга от риба и я обърна. Извади една бутилчица териака от куфара си, съблече мантията си, свали маската си и се качи върху щайгата.

– Чуйте ме, добри граждани на Венеция! – провикна се силно, надвиквайки шума и врявата. – Чуйте историята за голямата тайна на султана! – привлече вниманието на най-близката групичка хора, които се обърнаха, за да я слушат, и започнаха да шъткат на останалите около себе си. Фейра продължи с най-добрия си венециански акцент, но използвайки всички правила на източните разказвачи на приказки, за да привлече вниманието на публиката си. "Започваш с някаква тайна – спомни си тя. – Погъделичкваш любопитството им, казваш им нещо, което не знаят." – Точно така, аз притежавам тайна, която идва чак от Османската империя и която никоя друга жива душа не знае! Аз знам как чумата пристигна във Венеция и само аз знам лечението срещу нея!

Сърцето ѝ заби бързо, гласът ѝ се понесе над главите на вече напълно смълчалата се тълпа. Тя се стегна и продължи:

– Истината е, че чумата ви я изпратиха турците! Точно така, султанът на Османската империя изпрати чумата в нашия добър град!

– Откъде знаете това нещо, мадам? – провикна се някой.

– Съпругът ми, Господ да даде мир на душата му – изрече тя и едва не се задави от това предателско пожелание, – работеше на карантинния остров Виня Мурада – тя помнеше добре старото име на острова, приютил болницата на Анибале. – Стражите спрели кораб, пристигнал от Константинопол, и изкарали екипажа на брега. И това била най-голямата им грешка. Само след седем дена всички стражи били заразени с Черната смърт, а безсърдечните неверници обрали всичките им провизии и просто ги зачакали да умрат.

Тълпата се бе умножила и всички слушаха в пълен захлас. Фейра снижи майсторски глас, за да ги овладее напълно, и продължи: