Чувстваше се ужасно, че в настървеността си да защити жителите на острова с нейната териака бе пропуснала да даде от отварата си на бащата и сина в не толкова далечната къщичка на пазача. Когато Бока бе настанен в тедзона и тя се увери, че леглото му е удобно, се запъти обратно към къщичката на пазача. Салве се бе скрил отново в сенките си и наблюдаваше безизразно огъня, като че ли не знаеше какво да прави. Сърцето на Фейра се изпълни със съчувствие към него, защото го виждаше такъв, какъвто е – дете без майка, а сега му предстоеше да изгуби сигурно и баща си. Отпусна се на пейката в другия край на огъня, където обикновено седеше Бока.

– Добре е? – обади се сянката.

– Долу-горе – отговори предпазливо Фейра, защото не искаше да лъже. Треската на Бока бе много силна и надали щеше да изкара нощта. Тя почувства отговорност за момчето, което сега оставаше без никаква надница. Бръкна в пазвата си.

Монетата бе все още топла от дългия си престой до сърцето ѝ. Още преди да напуснат опожарения град, бе плъзнала мълва, че дожът е жив и че ще се обърне към народа на залез-слънце, след като си почине. А тя бе помогнала за осуетяването на втората част от плана на султана и бе върнала назад червения кон. Сега щеше да стори всичко по силите си да спаси Бока и неговия нещастен син. Вдигна дуката към светлината и се загледа в образа на дожа. Колко странно, че прачичо ѝ бе стоял през всичкото това време до сърцето ѝ, а тя не бе успяла да го зърне дори веднъж. Подаде монетата на Салве и каза:

– Това е за теб, защото, докато баща ти не оздравее, няма кой да се грижи за теб. Но не се тревожи!

Джуджето пое дуката от другата страна на огнището в безформената си ръка. Монетата едва успя да легне в дланта му. Очите му станаха кръгли като нея.

– Защо… даде… това?

– Искам да се грижа за теб. Довечера ела при мен. Ще ти направя специална отвара, за да не се разболяваш.

После, останал сам в портиерската къщичка, Салве започна да върти дуката в ръката си. По едно време го вдигна към устните си, слушайки думите ѝ как отекват в обезобразения му череп.

Когато тази вечер Фейра отвори вратата на къщичката си, очакваше да види на прага Анибале. Напълно бе забравила, че бе поканила Салве, така че сега сведе поглед, за да посрещне госта си.

Покани го топло в къщичката си. Той не бе идвал тук от времето, когато я бе ремонтирал, което щеше да рече от времето на нейното пристигане на острова преди близо година. Сега той се огледа, за да се увери, че работата му е била качествена, и тя внезапно почувства, че не се бе държала към него достатъчно приятелски. Покани го да седне. Той не седна.

– Ти каза… грижиш се за мен.

– Да! Ето, вземи това – обърна се към работната си маса и му подаде стъкленицата, която бе направила този следобед с особена грижа, подсилена от чувството за вина. Вдигна шишенцето и уверено изрече: – Това ще те спаси от болестта на баща ти!

Той пое бутилчицата и за момент пръстите им се докоснаха. В неговите ръце обаче тя изглеждаше огромна. Джуджето започна нервно да я върти, като че ли събираше кураж.

– Ти грижиш се за мен – изрече, сякаш повтаряше катехизиса си.

Тя бавно кимна и отговори:

– Да, аз ще се грижа за теб.

– Ами ако… аз грижа се за теб?

Тя го погледна. И той отвърна на погледа ѝ, без да отвръща от нея прихлупените си неравни очи. За първи път тя забеляза, че очите му са калносини, като лагуната след буря. И постепенно осъзна, че всъщност получава предложение. Пое си дълбоко дъх с разтуптяно сърце. Печелеше време.

– Аз… благодаря ти, Салве, но… искам да кажа… ти дори не си

– Седемнайсет – изрече бавно той, едва оформяйки думата.

Фейра се опита да скрие изненадата си. За нищо на света не би могла да определи възрастта му. Уродливостта му придаваше младежки вид, но в други моменти разговорите им и неговите дърводелски умения ѝ бяха подсказвали, че той далеч не е дете.

Фейра се изпълни с толкова силно съчувствие към това същество, че очите ѝ се насълзиха. Значи през цялото време бе грешала. Той не е дете, а мъж. Мъж, приклещен в това обезобразено тяло. Припомни си хилядите дребни жестокости, които той вероятно е търпял от нейна страна всеки ден, миговете, когато се бе държала пренебрежително към него, времената, когато бе дотолкова потънала в мъката си по Анибале, че не му бе обръщала внимание. Вярно е, че понякога бе забелязвала, че Салве държи на нея, но си бе мислела, че той просто ѝ показва по този начин благодарността си, задето тя го защитаваше от грубостта на Колумбина Казон.

Ала сега разбра, че чувствата му към нея са по-дълбоки. Преди си бе мислела, че омразата на Салве към Анибале произтича от онова, което му бе причинила майката на доктора, но сега разбра, че и за това е грешала. Но не искаше нито да му се смее, нито да отхвърля грубо предложението му. Реши, че ако сподели с него чувствата си, ще пощади гордостта му.

– Съжалявам, Салве, но не мога – рече. – Обичам друг.

– Обичаш доктор – той вече знаеше.

И за първи път тя си призна истината:

– Да.

Но тогава видя колко ужасна грешка бе допуснала. Онова, което бе сторила, не само че не пощади гордостта му, но и разби сърцето му. Вместо просто да му откаже, тя сякаш бе вдигнала пред него едно кошмарно огледало, което му показваше какъв би могъл да бъде, ако пророкът пастир се бе отнесъл благосклонно към него. Защото сега беше зле, много по-зле от преди – много по-зле от времето преди птичата маска на Анибале да изгори в пожара. Сега, когато гледаше лицето на доктора, джуджето виждаше онова, което би могло да бъде, но никога нямаше да бъде.

Салве се обърна, но твърде късно, за да скрие от нея болката в очите си. Напусна къщата с наведена глава, стиснал в безформените си ръце малката стъкленица с териака.

Докато минаваше покрай кладенеца с лъва и книгата, Салве пусна бутилчицата с териака в неговата паст. След това пое към тедзона толкова бързо, колкото можеха да го носят късите му крака.

Ако започнеше да мисли много за думите, които му бе казала Фейра, те щяха да се увият около сърцето му като змия и да го стискат, докато не се пръсне, И тогава щеше да дойде смъртта. Затова сега се налагаше да се концентрира върху целта си. Искаше да отиде при единствения човек, който се бе грижил някога за него – защото въпреки обидите и ругатните си Бока се тревожеше за безформения си син, бе поставял месо в кривата му уста и дрехи върху гърбицата на гърба му. Той не го бе изоставил, както бе сторила майка му.

За да стигне бравата на болничната врата, Салве трябваше да се надигне на пръсти. В дългото помещение бяха останали само трима пациенти, осветени от мангала, в който горяха киновар и смирна. Зад втората завеса, която момчето дръпна, лежеше Бока. Салве застана до тялото на баща си и едва тогава позволи на сълзите в очите си да рукнат. Сега Бока не бе в състояние да го чуе, така че той можеше да говори, колкото си иска. Така Салве изрече първата дума, която се осмеляваше да каже пред баща си.

– Папа – каза и се заслуша как думата се разгъва в мрака.

А после легна тихо до все още топлия труп на баща си, прегърна го силно и зачака смъртта.

Фейра плака горчиво за Салве – така, както не бе плакала за никой друг свой пациент досега. Тя бе пренебрегнала и унизила Салве много повече от всички останали в краткия му живот – защото се бе сприятелила с него, а след това си бе взела приятелството, заменяйки го с друго. Щеше да бъде далеч по-добре, ако го беше оставила на мира, ако никога не се бе правила на приятелката, която така и не успя да му бъде. Затова сега изричаше името му отново и отново. Плака чак докато воалът ѝ не подгизна, а след това го подготви със собствените си ръце за погребението му до баща му. Целуна безформената му буза и хватката на смъртта се разхлаби, и скованата му доскоро длан се разтвори. В нея беше нейният дукат. Тя целуна и монетата, а после я върна обратно в корсажа си, където бе стояла толкова дълго.