След като покоси пазача и неговия син, чумата като че ли реши изведнъж да напусне острова. Новините от Венеция гласяха, че четири от шестте квартала също са чисти от чума. Фейра обаче подозираше, че пречистващият огън, за който говореше Такат, се бе обърнал срещу неговия план и всъщност бе прочистил отровите и мръсотиите, останали от мъртвите.

Докато тедзонът се изпразваше от последните починали или излекували се пациенти, Фейра започна да се пита какво ли бе подготвило бъдещето за нея и Анибале. Той нито веднъж не повтори предложението си пред нея, но тя би била доволна да остане и просто като негова колежка и приятелка. Но една болница не можеше да действа без пациенти. Напоследък на Фейра ѝ се случваше много по-често да предписва кора от бреза за зъбобол или пореч за схващане на краката, отколкото своята териака.

Един пролетен ден, когато се изкачи на стената Мурада, зърна във водите пред нея да минава висок кораб, порещ яркосините вълни. Фейра веднага позна, че това е кипърски морски съд. Внезапно слънцето бе закрито от облак и в стомаха ѝ се настани страх, подобно на камък. Търговията между Венеция и останалата част от света бе възобновена. Проточи врат напред и си представи църквата на Паладио на неговия далечен остров как израства към небето. Знаеше, че един ден, при това скоро, църквата щеше да бъде завършена, дожът вече нямаше да има нужда от Анибале и Републиката ще си поиска обратно острова.

На следващия ден, докато Фейра и Анибале засаждаха отново със семена гнездата в ботаническата градина, изпразнени след чумата, при тях се появи абатесата. Фейра се изправи, подпирайки кръста си, и абатесата и монахините ги наобиколиха. Анибале заби рязко лопатата си в земята и без да вдига очи, изрече:

– Тръгвате си.

– Да – отговори бадеса. – Вчера сестра Имакулата ходи до църквата "Мираколи". Кварталът вече е прочистен от болестта. Ще назначат нов свещеник на мястото на отец Орландо. Надявам се да бъде добър човек.

Анибале подсмъркна и рече:

– Хубаво. Ще ви извикам лодка. Бока… – и не довърши.

Абатесата кимна.

– Ние проведохме упокойна служба за душата му и за душата на сина му. А що се отнася до лодката, сестра Ана вече запали мангала за викане.

Анибале кимна и отсече:

– Ще ви изпратим.

Фейра се поколеба, несигурна дали е прилично да ги последва, но установи, че бадеса сама я подканва с жест. Двете с възрастната жена тръгнаха, хванати под ръка през обляната от слънце морава, а при портата абатесата се спря, загледана в изнизващите се една след друга сестри. Накрая бръкна в широкия си ръкав и връчи на Фейра тежка книга, увита в платно.

– В случай, че ти потрябва – рече и се запъти бързо към вълнолома, преди Фейра да успее да ѝ откаже. Тя не разви книгата – знаеше каква е.

При вълнолома сестрите започнаха да се качват една след друга на лодката с плоско дъно, която беше дошла. Накрая се качи и абатесата, но се обърна и извика:

– Доктор Казон, преди да поемем, трябва да ви кажа още едно нещо. Вчера сестра Имакулата е ходила да огледа и къщите на нашите семейства тук. Някои са все така залостени и в безопасност, но други се рушат или пък са превзети от скитници. Така че, ако вашата малка общност не се завърне в най-скоро време по домовете си, Републиката ще засели в къщите им други хора. Не забравяйте, че мнозина изгубиха домовете си по време на големия пожар!

Дори и без маската, изражението на Анибале бе неразгадаемо, когато попита:

– Съобщихте ли това на семействата тук?

– Но, разбира се! – възкликна абатесата и веждите ѝ почти се скриха под вимпела. – Хората не могат да живеят вечно тук! Дори и да можете да разделите морето, не можете да задържате водите вечно – допълни меко. – То все някой ден ще се върне на мястото си.

Фейра разбра посланието. Краят на техния странен болничен рай наближаваше.

Единствено гневът на доктор Валнети бе силата, която му помагаше да върви напред, защото не бе останало почти нищо друго.

Неговият Сестиере делле мираколи – Кварталът на чудесата се бе превърнал в призрачен град. Половината къщи бяха празни, другата половинанатъпкани с умиращи. Не бе успял да продаде нито грам повече от своя Оцет на четиримата крадци и започна да пие от него всяка вечер заради алкохолното му съдържание, защото не можеше да си позволи вино. Бъчвичката гасконско вино, която щеше да спечели за най-малко смъртни случаи от чума в своя квартал, изглеждаше далечна като дъга, защото всяка вечер попълваше купища смъртни актове – това вече беше единствената му функция като лекар на този квартал.

И може би заради останалите съставки в отварата си той бе започнал да сънува странни, объркани сънища, до един фиксирани върху една мистериозна смугла дама в зелена рокля, която се въртеше пред очите му като джин от източна приказка. Събуждаше се с разяждащ стомаха"му глад, но без нито монета за хляб и нито един слуга, който да му донесе нещо. Бе похарчил последните си монети за алчния лодкар, на когото бе платил, за да откара дамата със зелената рокля на Карантинния остров, вече известен като Лазарето Нуово.

Островът на Анибале Казон.

През цялото време Валнети си знаеше, че зад тази работа стои Казон. Бе убеден, че онази чародейка бе творение на Казон и че именно тя субсидира болницата му със своята "териака". Затова сега главната цел в живота на доктор Валнети бе да изправи Казон и неговата вещица пред Съвета. Омразата бе мощна движеща сила, но за съжаление не можеше да се яде.

Затова, когато му предложиха една странна задача за злато, той с готовност прие.

– Саламандъра ли? Кой е Саламандъра?

Валнети бе принуден да си отвори вратата със собствените ръце, защото слугата му отдавна си бе заминал, отнасяйки сребърните му съдове за сметка на надниците си. Докторът сведе очи към дребното, неугледно момченце и зачака отговора.

– Саламандъра – започна момчето, сякаш вкусвайки странната дума – е легенда в "Канареджо". Оцелял от пожара, затова започнали да го наричат Саламандъра заради това и заради други негови гущерски качества, синьор.

– Например?

– Ами, първо е лющещата му се кожа, после живее във вана със зехтин като гущер в маслинова горичка, езикът му е разделен на две като на гущер и той

– Добре, ясно – прекъсна го раздразнено Валнети. – А ти виждал ли си го?

– Не съм. Обаче приятелят ми Лука го е виждал. Видял го е през прозореца. Бил ужасна гледка, с изгоряла кожа и страховити очи, черен като греха! Лука каза, че онзи му изсъскал като демон. Щото не можел да говори нашия език.

– Не говори венециански?

– Само няколко думи, синьор.

– Тогава как се очаква от мен да го лекувам? Махай се, губиш ми времето! – извика ядосано Валнети.

– Не, синьор, не го губя! – възропта момчето. – Той ни плаща, за да му купуваме хляб и риба. Но само на нас, малките – не иска да вижда около себе си големи хора. Да знаете само колко дена събирахме зехтина за ваната му! Трябваха му стотици бутилки, та изпрати всички ни по различни пазари на града. Освен това позволява на местните деца да влизат при него, за да го учат на венециански – или поне на онези от тях, които издържат да го гледат. Ясно е, че търси някого и затова иска да събере достатъчно думи, за да го намери. Някои от момчетата излизат с пълни джобове с монети, синьор!

Валнети тъкмо се канеше да затръшне вратата под носа на детето, когато една от последните думи привлече вниманието му.

– Монети ли? – извика достатъчно силно, за да заглуши къркоренето в празния си стомах.

– Чужди монети, но на захапване са като злато. Ето, виждате ли?

Докторът пое монетата от мръсната длан на момчето и я вдигна срещу пролетното слънце. Различните валути бяха една от любимите му теми и той се считаше за експерт в тази област. Монетата беше султани – османска монета, с халиф с тюрбан от едната страна, изобразен релефно. Около тюрбана се виждаха дребни белези от зъби, където някой бе захапал монетата, за да я провери. Момчето протегна отново мръсната си ръка и макар и неохотно, Валнети му я върна.