Фейра прие с облекчение вестта за забавянето на отпътуването на приятелите ѝ, но то бе придружено и от едно дребно, тайно безпокойство. Понякога се питаше какво ли ще стане, когато двамата с Анибале останат сами на острова.

Тази нощ тя отново го сънува. Сънува горещината му, тежестта му върху нея – задушаваща, чувствена. Събуди се, плувнала в пот и задъхваща се, сякаш някой бе поставил ръка върху устата ѝ и не ѝ позволяваше да диша. С потта дойде и срамът. Фейра стана от леглото си и слезе тихо на долния етаж, където огънят все още гореше. Видя Библията, която абатесата ѝ беше подарила – лежеше все така върху полицата на камината, където я беше оставила. Не желаеше да вижда тази книга в къщата си, но сърце не ѝ даваше да изгори подарък, поднесен ѝ с такава доброта.

В Константинопол името на Бога се считаше за свещено. Написано върху хартия, дори самата хартия, пък била тя и откъснато ъгълче от ръкопис, автоматично придобиваше свещена стойност. Тъй като хората носеха често подобни хартийки из гънките на дрехите си, не бе необичайно да ги изгубят по улицата и гражданите на Константинопол ги вдигаха и ги прикрепваха по стените. Именно поради тази причина някои от стените на сградите в по-натоварените улици на града бяха почти изцяло покрити с името на Бога. Затова Фейра нямаше никакво желание да гори Библията – въпреки че богът, за когото се говореше там, не беше нейният, тя се страхуваше да извърши подобно светотатство.

Изведнъж ѝ стана ужасно горещо и тя излезе в нощта така, както си беше – в дългата си риза. Земята под босите ѝ крака беше студена и тя усети така чаканият хлад да прониква на тръпки през кожата ѝ. Небето бе осветено от дебела пролетна луна, достойно съперничеща на слънцето, небесният свод бе обсипан със звезди и всяка отделна тревичка в краката ѝ се виждаше така, сякаш беше ден.

Тръгна през зелената морава към тедзона. Дългата ѝ риза се влачеше сред росата, попиваше я и постепенно натежаваше. Луната осветяваше изцяло обширния атриум на празната болница и призраците на онези, които Фейра бе лекувала, се разлетяха при появата ѝ. Както и през всеки друг ден, така и сега тя видя на стената край вратата изписаните графити. Буквите като че ли проблясваха под лунната светлина, показвайки ѝ отново познатия османски кораб и калиграфията, които някога бяха такова успокоение за душата ѝ.

Надписите по стените разказваха за някогашната търпимост към многобройните народи, които идваха, за да търгуват тук, за взаимно полезните връзки, за разменната страна на търговията. Онази Венеция е била истински врящ казан от националности, раси и религии, с цветове, многобройни като цветовете през призма, и Фейра можеше само да се надява, че е отминаването на чумата старата Венеция ще се завърне. Напоследък я гризеше усещането, че заедно с четирите коня султанът бе изпратил и пети – с прекратяването на търговията за толкова дълго време Мурад III сякаш бе срязал артериите, които поддържаха този град жив.

Фейра протегна ръка и докосна думата, която бе изписана най-ясно – Константинопол. Някога тази дума бе за нея символ на дома. А сега нейният дом бе на този остров.

На връщане Фейра погледна към къщата на Анибале. Беше тъмна. Къщата на семейство Трианини също беше тъмна. Всички къщички тънеха в непрогледен мрак. На нея обаче още не ѝ се прибираше и затова реши да се разходи до къщичката на пазача. Тя си седеше все така отворена, както беше вече дни наред – в сянката зад комина се виждаше столът на Салве.

Фейра излезе през портите и се насочи право към вълнолома, откъдето този следобед бе изпратила сестра Бенедета. Загледа се в лагуната, в сребърната лунна пътека върху водата, отвеждаща до хоризонта, където морето се срещаше с нощта. Докато си стоеше така и гледаше, пътеката бе прорязана от безброй последователни вълнички светлина.

Лодка. Фейра гледаше, незнайно защо напълно вцепенена, със сърце, туптящо в гърлото, осъзнала, че лодката се отдалечаваше от острова, а не се приближаваше. Впери очи в светлината на луната. В лодката се виждаше лодкар, но не и пътник. Но какво означаваше всичко това?

Фейра пристъпи напред и върху дървения вълнолом видя следи от стъпки. Но това не бяха стъпки на човешко същество. Единият от отпечатъците приличаше на копито с два пръста, а другият имаше три. Като на гущер.

Тя приклекна и докосна отпечатъка. Беше все още мокър и излъчваше някаква позната миризма. Натопи пръсти в него, вдигна ги под светлината на луната и разтърка палеца и показалеца си. После ги доближи до носа си и помириса. Миришеше на зехтин. Извъртя се бързо, все така клекнала, и се загледа в портата в стената. Странните отпечатъци продължаваха до портиерската къщичка и отвъд. Тя се изправи, но тъй като го направи твърде бързо, леко се залюля от виене на свят. Остана на място, за да дойде на себе си. Някой наистина бе пристигнал на острова. Някой, върху чиито отпечатъци тя в момента стоеше.

Фейра проследи отпечатъците пред портиерската къщичка, но в тревата изгуби следата. Поклати глава. Приказките на сестра Бенедета за демони във вид на гущери бяха объркали ума ѝ. Онова, от което имаше нужда сега, бе да се наспи.

Първото нещо, което видя, когато отвори вратата на къщичката си, бяха страниците от Библията, изтръгнати от книгата и разпръснати из цялата стая. След това зърна купчина дрехи върху дъските на пода – огромна пелерина, риза и бричове.

Накрая видя и самия демон – изпънал пред огъня одраното си тяло, като че ли излязъл от самите пламъци.

Фейра припадна на близкия стол. Когато отвори очи, ѝ се прииска пак да ги затвори. Вече виждаше, че нещото на пода е мъж, но без кожа и почти без плът. Той заговори – по-точно издаде някакъв подобен на говор звук, защото липсваха и устните му.

– Прости ми. Не мога да нося дрехи върху тялото си, нито обувки на краката си.

Гледката накара Фейра да си спомни за забранените графики на Андреас Везалий, обявени за дяволски от християнската църква, които двамата с Анибале обичаха да разглеждат вечер. Спомни си за труповете, представени без кожа, за да се видят и научат устройството и вида на мускулите и сухожилията. Съществото пред нея бе абсолютно същото, само дето вървеше и имаше очи на главата си. Това чудовище бе излязло от научна книга, но в обезобразената си ръка държеше книга на вярата – останките от Библията, която абатесата ѝ бе подарила.

Тогава Фейра разбра, че се намира в някакъв кошмар, защото разбираше перфектно езика на демона. Извърна глава и погледна към страниците с латински букви от свещеното писание, разпръснати из стаята ѝ.

– Ти ли направи това? – прошепна.

Нещото изглеждаше развълнувано от нещо и заклати аленочервената си глава.

– Не мога да го намеря. Опитах, но не мога!

– Какво не можеш да намериш?

– Белия кон. Еничарите са родени като християни. Баща ми беше командир на стражите в Искендерун и последовател на пророка пастир. Затова аз познавах тази книга на неверниците много преди да ме доведат в Константинопол и да приема светлината на истинския Бог.

Мъглата на кошмара ѝ бе пронизана от познато име.

– Но кой си ти?

Той насочи към нея своите ужасни очи без вежди и без мигли, горящи от останалите без кожа орбити с огън, който бе виждала и преди.

– Не ме ли позна? – попита нещото.

Тя бавно кимна и изрече внимателно:

– Познах те. Ти си Такат Туран.

В двореца на дожа бе видяла със собствените си очи как огънят плъзва по тялото му. Но как е възможно да е оцелял?

– Но… пожарът… Мислех си, че си загинал в пожара.

– Загинах.

Тогава тя приклекна, ужасена от страданието му.

– Какво би те облекчило поне малко? – но тогава си спомни отпечатъците по вълнолома и извика: – Зехтин, нали?

Нещото кимна.

– И. Един доктор ми даде сок от мак.

Фейра протегна ръка към медицинския шкаф, опитвайки се да не диша, защото плътта му вонеше на разложение. Наля от черната отвара директно в устата му и макар част от нея да се изгуби по обгорените му бузи, друга част той все пак успя да глътне. Това като че ли му даде малко сили.