– Значи той ви дава тези монети, а? Този… Саламандър?

– Да, господине – дойде веднага отговорът. – Една за отиване и една, ако се върна с доктор.

– И къде се намира този Саламандър?

– В една от онези празни къщи, синьор, дето семействата ги напуснаха, когато отидоха на онзи остров. Точно до църквата на чудесата.

Валнети се замисли. Монетата може и да бе на неверниците, но златото си е злато. Грабна бастуна и шапката си и отсече:

– Води ме!

Дори и без водач, Валнети пак щеше да намери лесно къщата. Около нея, подобно на чайки, кръжаха малка армия местни деца, едновременно уплашени и любопитни. Къщата се намираше в сянката на църквата "Санта Мария деи Мираколи" – храм, покрай който той минаваше всеки ден. Ала днес имаше нещо различно.

Валнети повдигна леко клюна на маската си, като че ли звуците можеха да се миришат. Пеене. Сладкото песнопение на сестрите от ордена. Излизаше от високите прозорци на съседния манастир, за първи път тази година. Сестрите се бяха върнали. Валнети помнеше много добре, че Казон бе подкарал сестрите заедно с хората, за да насели острова си и да ръководи своята болница. Това означаваше ли, че болницата на Казон е вече затворена? При тази мисъл песента зазвуча в главата му като химн на победата.

Едно от по-високите хлапета очевидно охраняваше вратата с изпънат като ръжен гръб. Когато зърна Валнети и неговия дребен водач, той отвори вратата със зловещо изскърцване и пред очите им се разкри непрогледен мрак. За момент настъпи пълна тишина, а после от мрака покрай клюна на Валнети профуча златна монета. Момчето, което го повика, хвана монетата и побягна. Окуражен от златото, Валнети прекрачи в мрака.

В продължение на няколко минути не виждаше нищо. Продължи да крачи напред, заобиколен от отблъскващи миризми и неизвестни паразити, които хрускаха под краката му. Някъде в стаята пред него нещо дишаше трудно, накъсано. Малко след това Валнети зърна гладка повърхност като от езеро, която се раздвижи и постепенно се превърна във фигура. Докторът бръкна в джоба си за кутийката с огниво и запали с разтуптяно сърце. От онова, което видя, едва не изпусна огнивото.

Пред него имаше вана, а във ваната човек – човек, който на пръв поглед изглеждаше като одран. Косата и веждите му ги нямаше, носът му се бе превърнал в две черни дупки. Обелената му плът беше с аленочервения цвят на демоните, които пируваха из фреските на съседната църква, но тук-там се бе покрила с бяло, където кожата му се бе опитала да се възстанови. Най-силно обгорели бяха гърдите му, изпъстрени с дупки като обстреляно от снаряди бойно поле. Мястото, където би трябвало да бъдат мъжките му части, бе милостиво скрито в зехтина – защото Валнети, който бе виждал какво ли не през дългата си лекарска практика, не би могъл да издържи още ужаси. Изгорелите крайници стърчаха от ваната като нокти на чудовищна птица, пръстите на ръцете и краката бяха разтопени от огъня и слети в неестествен брой, какъвто Господ никога не бе имал предвид. Но черните очи върху плешивата зачервена глава все така горяха – очи, които бяха толкова черни и които поглъщаха Валнети в толкова мрачна душа, че той за нищо на света не желаеше да поглежда какво има там.

Езикът на Саламандъра се движеше непрекъснато, за да овлажнява отвора, където някога са били устните му – език, който не беше нито дебел, нито розов, а черен и изострен като върха на ръжен, и който му придаваше още по-силно гущерско излъчване. Тук-там по изпосталялата плът стърчеше по някое и друго черно косъмче подобно на небрежно оскубана птица.

Този човек очевидно бе изгорял много лошо – толкова лошо, че бе цяло чудо, че е още жив. Пламъкът на огнивото безсъмнено развълнува неприятно създанието и Валнети с облекчение побърза да го изгаси. Моментално се почувства спасен от ужасната гледка, но все още не бе в състояние да я изтрие от вътрешния си взор.

– Помощ – рече то или по-скоро изръмжа. Думата излезе заваляна от изгорелия език, разтопените устни и нещо друго, намиращо се дълбоко в този човек, което някога трябва да е било акцент.

– Ами… искам да кажа… – запелтечи притеснено Валнети, – вземате правилните мерки – както винаги, когато се страхуваше от нещо, той прибягна до ласкателства. – Зехтинът е най-ефикасното средство против изгаряния.

Гласът му звучеше в собствените му уши подобно на писък на прилеп. Започна да отстъпва назад. С удоволствие би се лишил от таксата си, стига да можеше веднага да избяга от тази адска дупка.

– Трябва намеря зелена дама – заговори създанието от мрака неуверено, но достатъчно разбираемо.

Валнети се закова на място.

– Носи… смърт.

В очичките на Валнети проблесна искра. Възможно ли бе той и Саламандъра да имат една и съща цел?

– Тя ли е човекът, когото търсиш?

– Пътуване.

Валнети реши да си изясни ситуацията.

– Значи търсиш зелената дама, носиш смърт и трябва да си достатъчно добре, за да можеш да издържиш пътуването до нея, добре ли те разбрах?

Нещото във ваната кимна.

– Кажеш, убия теб!

Валнети се изхили презрително, защото Саламандъра едва успяваше да се надигне от ваната си, та какво остава – да го убие. Но създанието му изсъска от мрака и докторът усети в този звук нещо, което накара смехът му да замре на устата му.

– Мога да ти помогна – побърза да съобщи. – Знам къде е тази жена. Ще ти донеса стъкленица със сок от мак, който ще притъпи болката ти по време на пътуването. Мога да уредя носилка, която да те отведе до най-близкия канал, а там ще те чака лодка. Но ще ти струва… – зачуди се докъде може да си пробва късмета – трийсет султани!

Нещото пак кимна. Валнети се приближи колкото смелост имаше, за да съобщи на Саламандъра къде се намира зелената дама. Какъв късмет само – да открие това създание, което да му разреши най-големия проблем! Колко удобно да остави Саламандъра да се погрижи за зелената вещица и да я убие! Колко по-лесно, вместо да минава през цялата процедура по обвинение на Казон чрез Здравния съвет! Въпреки физическата безпомощност на Саламандъра Валнети изобщо не се съмняваше, че съществото няма да си позволи да умре, докато не изпълни задачата си. Очевидно това бе единственото нещо, което държеше това заприличало на въглен тяло живо.

Валнети напусна с пружинираща походка къщата, за да уреди нещата, които обеща. Този Саламандър му бе предоставил възможност да победи Казон и неговата магьосница без да си цапа ръцете, при това с освежително малко бюрокрация. Бюрокрацията беше една от най-досадните и неприятни черти на иначе красивата им Венеция.

Заминаването на сестрите беше първото от множество последвали сбогувания с Лазарето Нуово. Едно по едно семействата се връщаха по домовете си, за да поемат отново нишката на живота си във Венеция и в Квартала на чудесата. Само семейство Трианини продължаваше да си седи в малката къщичка на острова, при това по много особена причина.

Абатесата бе изпратила съобщение за малко местно затруднение. Къщата на семейство Трианини, намираща се точно до църквата, била в момента заета. Фейра започна да разпитва сестра Бенедета – монахинята, която донесе съобщението, още докато жената завързваше лодката си на вълнолома.

– Би трябвало да се очаква, нали така? – попита момичето. – Пожарът остави без дом мнозина, така че не можем да обвиняваме семействата, че си търсят подслон.

– Само че не е семейство – отговори делово монахинята. – Това е един демон. Доколкото разбирам, огнен демон, който е приел формата на гущер.

Фейра отстъпи крачка назад, оглеждайки лицето на сестра Бенедета за признаци, че се шегува, но изражението на монахинята бе напълно сериозно. Тя сви широките си рамене – демоните бяха част от работата ѝ.

– Ще наблюдаваме, ще чакаме и ще се молим, и ще изпратим съобщение, когато успеем да прогоним демона гущер от къщата. Но дотогава семейство Трианини трябва да чакат, най-малко седмица.