Извади няколко нови бели свещи от медицинския си шкаф и ги подреди край леглото. После слезе на долния етаж и излезе навън. Запъти се към гробището. Кривите, изскочили над земята корени я спъваха, бодлите късаха краищата на робата ѝ. Заобикаляше внимателно гробовете, представяйки си скелетите вътре в тях.

Онези, които не беше спасила.

При най-прясната купчина пръст – гробът на Такат Туран, тя спря и постави крак директно върху купчината. Спомни си за обещанието си да изпрати костите му у дома. Но нямаше никакво намерение да го спази. Загледа се в купчината пръст и изсъска:

– Гний си тук!

Изплю се отгоре ѝ, а после отмина. Взе дървената количка от мястото ѝ край стената и я откара до къщата на Анибале. Утре сутрин щеше да положи в нея тялото му. След това отиде до. Кладенеца, за да извади вода, с която да измие трупа. Каменното лице на лъва я наблюдаваше както винаги с всезнайния си поглед. Усещайки, че вече ѝ е писнало от него, тя му се тросна:

– Това ли имаше предвид през цялото време? Това ли беше голямата ти тайна? Е, браво! Пророчеството ти се сбъдна!

И запрати надолу дрънчащата кофа. Когато пак я измъкна, под последните лъчи на слънцето забеляза, че нещо на дъното блести. Бръкна и извади оттам малко медно кръстче, прикрепено към игла. Това беше кръстът, който Корона Кучина ѝ беше подарила, за да прикрепи шаловете си върху деколтето, кръстът, който бе захвърлила в кладенеца още в първия си ден на този остров. Сега тя сключи пръсти около него, притискайки метала. През последната година и нещо от този кладенец бяха извадени стотици, даже хиляди кофи вода, но ето че кръстът бе решил да излезе на повърхността само за нея, точно в тази неделя.

Фейра отвори дланта си и се загледа в жалкия пророк пастир, висящ на тенекиения си кръст. И каква полза от него сега? Той беше просто един смъртен мъж, починал като Анибале. А после бавно, много бавно започна да си припомня легендата за него. Беше умрял, а после пак бе възкръснал. Пастирът бе възкръснал. Това беше чудо!

Фейра пусна кофата и водата се лисна върху гроба на Такат Туран. Побягна. Мина покрай къщичките, където бе довела на този свят бебетата на семейство Трианини, мина покрай тедзона, където последен бе починал Салве, мина покрай портиерската къщичка, където някога бе живял Бока, покрай църквата, където абатесата ѝ бе дала една Библия, и влезе право в къщата на Анибале. Втурна се нагоре по стълбите и едва поемаща си дъх, се закова на прага на стаичката. Той беше помръднал.

Фейра се втурна към леглото му и падна на колене. Ръката, която тя доскоро бе държала, ръката, на която беше пръстенът и която тя бе поставила върху гърдите му заедно с другата, сега бе паднала настрани. Фейра отново я сграбчи и я стисна толкова силно, че пръстенът с четирите коня, който бе поставила на пръста му, се счупи на две абсолютно равни половини.

Покачи се върху него, отвори ризата му и притисна ухо до гърдите му. И там, под пластовете мускули, кости и сухожилия, долови леко потрепване, по-скоро пърхане, като първото раздвижване на криле на новородена пеперуда.

Някак си тези съдове и камери, за които Анибале ѝ бе разказвал, тези негови клапи и артерии бяха оживели. Но за това нямаше научно обяснение – това беше Божие чудо! Най-сетне дойдоха и сълзите – когато тя притисна устни към пърхащото място в гърдите му, а после ги плъзна към неговите устни.

И докато тя го целуваше истински за първи път, впила устни в неговите, той отвори очи.

Площад "Сан Марко" никога досега не бе виждал такова струпване, толкова хора, блъскащи се един в друг – дори и по време на Карнавала. Това беше най-големият сбор на военната флота, какъвто градът не помнеше от дните на Петия кръстоносен поход, когато праведните и ненаситните потегляха да плячкосват Константинопол. Даже подготовката за Лепанто не можеше да се сравни по мащаби с тази мобилизация. Макар и неизползвани оттогава, военните машини се бяха събудили много бързо и вече стояха в готовност.

– Хейхо, бедна Венеция! – подвикна на глас Паладио познатия морски поздрав, докато се провираше през тълпите. – Пак потегляме на война!

Дворецът на дожа се бе превърнал в апокалиптичен фон на тази мобилизация. Красивата бяла фасада бе вече опожарена руина. Пожарът от миналата седмица бе трансформирал най-красивата снежнобяла усмивка на света в грозно ухилената физиономия на амбулантен търговец с почернели и оредели зъби.

Паладио си проправяше път покрай уличниците, които приемаха моряци за един последен похотлив акт преди качването на борда, и покрай съпругите, които умоляваха мъжете си да не тръгват на война. На импровизирани сцени актьори от комедия деларте разиграваха драми, в които главният противник бяха турците – всеки неверник беше представен от намазан с орехи актьор, с огромен тюрбан на главата, грозно дълъг, извит като клюн нос и дълга брада.

Стотици граждани се редяха на опашка, за да влязат в Базиликата. Фактът, че църквата, светецът и неговите часовои – конете, бяха останали незасегнати от пожара, им изглеждаше ни повече, ни по-малко равносилен на чудо. А вътре, сред задушливата миризма на тамян, те се обръщаха към Мадоната от Никопея – икона, която бяха успели да измъкнат под носа на същите онези турци, умолявайки я да държи неверниците далеч от техния бряг. Дори и в спокойни времена Венеция си беше същински врящ котел от интриги и клюки, но през последната седмица обикновената мълва бе прераснала в нещо много повече – вестта, че турците са тръгнали да превземат града им, се бе разпространила по-бързо и от пожара.

Но не човешката драма интересуваше в момента Андреа Паладио – той се беотправил за среща с дожа. Зави към палацо "Сансовиниано", който за момента служеше за жилище и главна квартира на херцога на Венеция. Огромната изрисувана зала жужеше като кошер от вестоносците и военноморските кадети с едва набол мъх над устните, които се щураха напред-назад със съобщения и заповеди. Покритите с фрески стени бяха закрити от огромни карти, свалени от Залата с картите в двореца – някои с липсващи части, други с обгорени краища, трети с огромни дупки на мястото на парчетата, изтръгнати от сърцевината им от летящите въглени. И насред цялата тази суматоха, подобно на дългата сребърна стрелка на компас, се възправяше дожът.

Ако не беше високият командирски глас на дожа, Паладио не би го разпознал. Дългата роба в аленочервено и бяло и високата шапка корно, които бе носил на освещаването на"Ил Реденторе¹", ги нямаше. Сега носеше синята мантия и жартиера на морски адмирал над сребърната си полуброня. Бялата коса и брадата бяха ниско подстригани и той изглеждаше най-малко с трийсет години по-млад.

Днес той не беше Себастиано Вениер, застаряващият дож на Венеция, а Себастиано Вениер, Капитано дженерале да мар и главен адмирал на венецианската флота в поредната ѝ война срещу османските турци. Паладио го потупа по рамото. Дожът се обърна, но първоначално изобщо не го позна. Накрая очите му светнаха и той възкликна:

– Паладио! Но какво правиш точно ти тук?

– Бих искал да ти купя чаша вино, за късмет!

– Сега ли? – извика адмиралът и разтвори ръце, сочейки суматохата около себе си.

– Няма да отнеме повече от четвъртина звън на камбаните – изрече спокойно Паладио, – но пък може да се окаже решаващо за теб в предстоящата ти битка с турците!

И с тези думи архитектът задържа погледа на дожа достатъчно дълго, за да го накара да си спомни, че именно той бе довел при него Фейра. Е, щом Паладио имаше да му каже нещо, тогава може би бе най-добре да го изслуша.

Себастиано Вениер въздъхна и рече:

– Много добре.

Навън, сред мелето на площада, Паладио намери количката омбра – "сенчестата" количка, която цял ден следваше сянката на камбанарията, докато обикаляше площада. Днес количката въртеше небивала търговия, защото моряците пръскаха и последните си секвини за грог. Паладио размени две монети за две препълнени чаши от напитката и се насочи към Вениер, който го чакаше на дока. Двамата мъже приседнаха на един оръдеен лафет и се загледаха в събиращите се от всички посоки галеаси.