Себастиано Вениер се загледа в безкрайната синева с опитния си моряшки взор, сякаш вече виждаше какво го очаква в чуждите морета. После поклати глава и изрече тихо:

– Не съм мислел да се връщам там. След Лепанто смятах, че съм приключил с турците. Но както стана ясно, те не са приключили с мен. Чума, огън, а сега война и смърт – отпи от виното си и се обърна към него: – Е, какво имаш да ми казваш, стари приятелю?

Паладио извади от джоба си малка кутийка с перо и мастило и попита:

– Да ти се намира пергамент?

Вениер разви картата на протока Патрас, която носеше в джоба си, и я обърна на другата страна.

– Много добре – кимна архитектът и започна бързо да чертае. – Всяка битка, пък била тя и по море, е въпрос на геометрия. Онова, което ти чертая тук, е нещо, което би могло да се нарече архитектура на битката. Ето, виж сега! Ако притиснеш галерите им в тази формация – и нарисува няколко малки кръга, – тогава предимството ще бъде на твоя страна. Твоите нови галеаси превъзхождат турските галери по огнева мощ, но имат доста по-голям обем и се движат доста по-бавно. И тъй като те разполагат със странични оръдия, най-добрият ти ход би бил да разположиш два от тях пред всяка от основните дивизии… – пак започна да рисува, за да му покаже – … за да не позволиш на турците да се промъкнат покрай вас с малки лодки и да започнат да ви вземат на абордаж! Запомни, че ако оставиш османците да извършат всички възможни маневри, без да се помръднеш, значи вече си спечелил играта! Затова дръж фронта на християнските кораби на всяка цена!

Вениер се вторачи изумено в диаграмата. По едно време вдигна очи към Паладио и попита:

– Но откъде знаеш всичко това?

Архитектът сви рамене и отговори:

– В момента работя върху едно илюстрирано издание на "Всеобщата история" на Полибий, който разглежда в подробности римските бойни формации. И тъй като класическите форми открай време стоят в основата на моите сгради, ми хрумна, че и ти би имал огромен успех, ако организираш военната си кампания по моделите на Ханибал и Сципион!

Вениер бавно кимна и духна върху чертежа, за да изсуши мастилото.

– Благодаря! – изрече простичко. – Ще послушам съвета ти – сгъна внимателно картата, а после заговори, но така, сякаш търсеше подходящите думи, за да изкаже онова, което мисли: – Всъщност аз не ги мразя – звучеше почти като извинение.

Паладио го погледна неразбиращо.

– Турците – поясни дожът. – Детето на моята племенница вече ти е разказало историята ми. Сесилия Бафо стана муселмана и се омъжи за Селим II от Константинопол. Смени името си на Нурбану султан. А нейният син – същият Мурад III, който ни прати всичките тези изпитания, ще бъде родоначалник на всички следващи султани на Османската империя – мъже, които, надявам се, ще допринесат за изковаването на мир между нашите два народа – въздъхна тъжно и добави: – Пет века кръвопролития са напълно достатъчни!

Паладио кимна и се изправи.

– Варента ву![27] – благослови той адмирала с пожеланието, старо колкото града им. – И нека късметът надува платната ти!

Архитектът направи няколко крачки, но внезапно спря и се обърна. Адмиралът все така седеше върху оръдейния лафет. Бе отворил отново плана, начертан му от Паладио, и го изучаваше внимателно.

– Аз също не мразя турците – рече, мислейки си за Фейра. – Но Венеция обичам повече!

Фейра видя архитекта още веднъж – месец след освещаването на неговата църква.

Той пристигна на острова, докато докторът все още беше на легло. Фейра го посрещна сама, но щастлива, защото Анибале с всеки изминал ден ставаше все по-добре.

Докато не се появи Паладио, тя изобщо не се косеше от мисли за външния свят. Вярно, че се бе чудила кога ли Републиката ще си поиска обратно острова, но вече дори и това нямаше значение. Вече двамата с Анибале можеха да отидат навсякъде, точно както си бе представяла – във всеки един от великите медицински центрове на познатия свят: Болоня, Салерно, Дамаск, Аскалон.

По време на съзнателната си изолация от света тя изобщо не се бе интересувала от войната, която се водеше в далечни води. Бе изпълнила своята мисия и бе предала предупреждението на майка си до дожа. Бе видяла как корабите отплават, след това ги бе видяла да се връщат, но нямаше никаква представа от събитията, чието начало бе положила. Венеция и Константинопол можеха да си се обстрелват, колкото си искат – за нея вече нищо нямаше значение сега, след като Анибале оживя.

Но при появата на архитекта тя не можа да не се запита какъв е бил изходът от морската битка и какво се е случило със стареца, който носеше отблясъците на хоризонта в очите си. Лятото вече беше в разгара си, затова тя поведе Паладио към падналата колона на моравата, под шарената сянка на черничевите дървета.

– Дойдох при теб, скъпа Фейра – започна старият ѝ приятел, – както по мое лично желание, така и с две съобщения от дожа.

– Значи се е върнал?

– Точно така. И ми заповяда да ти кажа, че османците са победени за пореден път! Благодарение на информацията, която той получи от теб, те все още се събирали в протоците, когато венецианската флота връхлетяла върху тях. Корабите им били превърнати на трески от венецианските оръдия и в края на деня моряците вече трябвало да плуват, за да се върнат в Константинопол – като същински скумрии! – довърши с усмивка, но после бързо се овладя, спомняйки си с кого говори.

Фейра мълчеше и съзерцаваше ръцете си. Заради нейното предупреждение съвсем скоро е била пролята кръвта на стотици нейни сънародници. "Но ти си Вениер! – сети се внезапно. – И вече и венецианците са твой народ!" Шарената сянка на черниците над главата ѝ изпъстряше ръцете ѝ със странни петна като рани.

– Както споменах, съобщенията от дожа са две – продължи архитектът, за да я развесели. – И за второто идвам в професионалния си капацитет. Дожът ти подарява острова, за да го ръководиш като болница! – усмихна ѝ се и разпери ръце. – И тъй като в момента нямам никакви поръчки, той предположи, че ще имаш нужда от архитект – удивлението, което се изписа по лицето ѝ, му достави огромно удоволствие.

– Но… нали щеше да възстановяваш града? – извика тя.

Той поклати глава и отвърна:

– Ще го възстановявам чрез работата си тук. Изпълних договора си с Бога и сега нямам търпение да подпиша такъв и с човеците!

Освен изолационна болница, с помощта на новите сгради на Паладио и със съдействието на дожа Фейра и Анибале имаха възможността да открият и изследователска клиника. От време на време дожът викаше лекаря на Паладио, за да прегледа и него, не пропускайки да изиска и присъствието на неговата колежка. Всъщност Анибале така и не зърна нито веднъж своя височайши пациент – просто оставяше двамата Вениер насаме, за да се опитат да компенсират изгубеното време и да се сближат. И докато те разговаряха, Анибале се разхождаше из Джудека, задължително вдигаше глава, когато минаваше покрай църквата на Паладио, но нито веднъж не влезе в нея. Имаше си особена причина.

Един ден по време на възстановяването му, когато заякна достатъчно, за да може да прави кратки разходки навън в компанията на Фейра, той бе спрял за почивка край кладенеца с лъва и книгата. Когато двамата се бяха облегнали на стената на кладенеца, Фейра бе погалила гривата на лъва и бе казала тихичко:

– Благодаря ти!

Анибале я погледна.

– Казваш, че оживяването ми било чудо – рече. – Но как тогава обясняваш чудесата на кладенците?

– Чудесата на кладенците ли?

– Безчет поклонници, които вадят вода от свещените кладенци, като например онзи в стария женски манастир "Санта Кроче", се кълнат, че водата ги предпазвала от чумата. Е, как си го обясняваш?

Фейра се замисли за кладенеца, където лежеше баща ѝ, погребан завинаги под една черна звезда в мраморния под на църквата на Паладио. Усети погледа на Анибале върху себе си и изрече внимателно: