Гавраил. Защо са тия укори, Зоице? Ти видиш, че тая мисъл и мен гори мозъка, смущава сънищата ми. Ето година вече как аз мирен сън не зная; година как работя тайно, с опасност да изгубя очите си или главата си, за да намеря единомисленици, да насъскам недоволните, да въоръжа против Асеня затаените омрази в гърдите на братовите ми првърженици… И ти, Зоице, благодаря ти, ти ми беше силна помощница в тая мъчна работа, както и императорът със своята опитност и прозорлив ум ми стана неоценим съюзник… И всичко досега отиваше добре… Но този Борислав… Ах, ето го иде. (Борислав влиза отляво намръщен.)

Горните, и Борислав, после телохранител.

Борислав (без да ги види, ходи мрачен и разтревожен).

Гавраил (приближава с приветливо лице към Борислава). Приветсвувам те пак сърдечно, славний воеводо. Тия победни лаври не светят само на твоето чело, те озаряват със сиянието си челата на всинца ни.

Борислав (ходи развълнуван).

Гавраил. Днешният ден е двойно радостен. Освен твоето завръщане празнуваме и сгодявката на нашата княгиня.

Зоя (иронично). Чест голяма, наистина, за княгинята. Не зная само питаха ли сърцето й. (Борослав я гледа втрещен.) Една девица на нейната възраст и с нейното развитие все ща таи в дълбочините на душата си някой мил образ, макар и не с корона. Тъй ли? Аз мога да зная това, била съм мома…

Борислав (погледва я стреснато, па сяда и навежда глава).

Зоя. Не е ли това съвсем естествено, воеводо? (Ухилена.) Спомняш си чудесната история за Елена — ти си учил в Цариград философия и трябва да я знаеш. Елена се любела тайно с Париса, син Приамов. Една нощ любовникът й я грабва и тя побягва с него през морето. Няма толкова високи планини и дълбоки бездни, които да попречат на любовта, когато тя е истинска и силна.

Борислав (сепнато). Как?

Гавраил. Ти си цял баща си, славният болярин Радомир, който умря за него. Царят премного дължи на любовта на вашия род.

Борислав. Тя ще изгасне само с него. (Става и пак ходи тревожно.)

Гавраил. Но царете имат един голям недостатък: обичат да забравят услугите. Да си кажа правото: велокодушният и благият Асен е жесток, крайно жесток, без да чувствува това; като жертвува дъщеря си на своите сметки, той може би убива с това и едно друго сърце, което е било готово да си даде всичката кръв за славата му. (Гледа внимателно Борислава, който продължава да ходи развълнуван.) Аз казвам още, че Асен е късоглед — аз ще си позволя откровено да му кажа това. Преди да дадеше думата си, той нито се сети да се озърне наоколо си. Може би да съгледаше някого, който по заслуги, по благородство на сърцето и рода си да е достоен за чест да му бъде зет много повече, нежели коронясаният чужденец в Неапол, който ще даде на Тамара блясъка, но не и щастието, а на Асен само голата титла роднина, но не и сабята си.

Борислав (отива при бухарията и гледа към Търново).

Гавраил (ниско на Зоя). Погледът му блещи като светкавица. Той не каза нищо, но слушаше нашите думи. Ние прознасяхме с глас мислите му. (Тръгват наляво.)

Борислав (на себе си). Аз съм убит. Тамара? Моята любов? Моят свят? Не, по-лесно бих претърпял да я видя в черната земя, а не в ръцете на един друг мъж, пък бил той и господар на половината вселена.

Влиза отдясно един телохранител.

Телохранителят (вика високо). Царят!

Гавраил и Зоя се спират. Отдясно влизат Асен и Анна, последвани от свитите си. Зоя и Гавраил ниско се покланят Асеню.

Горните, Асен, Анна и свитите.

Асен (отива бавно към Борислав). Бориславе, чу за нашата домашна радост. Моята възлюбена дъщеря Тамара я сгодихме. Тя отива да украси с хубостта си и с душевните си дарби неаполитанския кралски двор.

Борислав (глухо). Чух, царю.

Асен. Радост и задоволство пълнят душата ми. Реших в тоя двойно честит за мене ден да ти изкажа моето царско благоволение за заслугите, които ти принесе на мен и на царството. Бориславе, въздигам те на чин велик войвода.

Борислав (стреснато). Царю, не приемам тази чест…

Асен (маха му с ръка). Правя те бан на Търновската област. Подарявам ти във вечно владение славната крепост Бояна и пет села до Витоша с горите, пасбищата и отроците. Всичко това ще бъде означено подробно в моя царски хрисовул.

Борислав. Царю, аз и тъй съм богат от наследството на покойния ми баща и от твоите милости. Не приемам. Дай ги тия имоти на сърце алчно за богатство.

Асен. Знам, че не си алчен, но ти трябва да приемеш, защото такава е нашата воля. Но нашето благоволение към теб още не е изчерпано. След десетина дни, когато премените и даровете бъдат готови, Тамара ще тръгне за Цариград, дето ще се извърши бракосъчетанието й с крал Фредерико, който иде там. Бориславе, натоварвам те с голямата чест да ме представляваш там при светия оберд. Нас важни държавни дела ни задържат тука.

Борислав (настръхнал). Царю, не приемам, не съм способен да изпълня това послание.

Асен (маха му с ръка). Знам, ти си скромен. Скромността е най-хубавото украшение на юнака. Но кой друг може по-достойно да замени Иван Асеня, ако не великий войвода Борислав, чиято слава се е прочула и по ония страни? Вие ще тръгнете през Варна. Войвода Тихомир с един отряд отбор войници ще ви придружава. Корабите са леки и здрави, а корабниците са опитни гръцки моряци.

Борислав. Царю, ако преди един час, когато не знаех, би ми поръчал най-мъчната работа: да идех да се бия в далечна Азия със свирепите сарацини, да ти превземех генуезката царщина с безчислените й кораби, да ти доведа вързан във вериги страшния татарски хан от руските полета — бих с радост изпълнил твоята заповед. Но тая не мога.

Зоя и Гавраил се споглеждат знаменателно.

Асен (гледа го зачудено). Бориславе, знаеш ли, че аз не съм навикнал да виждам непокорни служители? Кажи причината?

Борислав (съкрушено). Ах, защо се върнах жив, а не паднах на бойното поле, пронизан от унгарските стрели!

Асен. Какво има? (Кимва на присъствуващите, които излизат с изкючение на Анна.) Говори!

Борислав. Аз не мога да водя Тамара на венчаване в Цариград…

Асен. Защо? (Борислав мълчи.) Говори!

Борислав. Аз я любя…

Асен. Как?

Борислав. Царю, ний се обичаме.

Асен (гледа го строго няколко време). Всеки друг на твоето място би си навлякъл пламъка на гнева ми. Благодари бога, че те викат Борислав, син на болярина Радомира… (След малко мълчание.) Слушай, Бориславе. Всеки болярин, всеки ратай в царството има право да се допира до сърцето си, когато урежда семейното си щастие. И най-последната колиба се радва на това право. Царският дом го няма. Благото на държавата за него стои по-горе. Благото на тая държава, която бог ми повери и народът ме повика из руските степи да управлявам, налага понякога тежки жертви, които другите хора не познават. Мъка ми е, свидно ми е за Тамара, че я пращам тъй далеко; достоен си, скъп ми си ти, но река ли да предпочета един болярски род пред други, мирът в царството се заплашва от зависти и раздори… Аз сам, при толкова прекрасни търновски болярки, някои с най-благородна кръв в жилите, вземах за жена Анна (поглежда Анна), дъщеря на унгарския крал Андрея и бог благослови този брак с щастлив живот. Тамара ще бъде жена на крал Фредерика: преди три месеца писмено му я обещах и сега му я пращам, защото тъй трябва.