Анна (тихо на Асеня). Как не знаехме, как не знаехме, че се обичали!

Асен (тихо на Анна). Анно, и да знаехме, що? Моята воля е такваз… (Отстранява се от нея.) Слушай, въз тая женитба аз градя велики надежди. Великият ми план за усвояването Цариград не може да се изпълни без помощта на флота, на моркси съюзник. Още Симеон съзнаваше това. Аз намерих тоя съюзник в силния крал Фредерика. Договорът е подписан. Но Фредерик ми поиска ръката на Тамара, която аз му обещах. Това сродяване още повече ще укрепи съюза ни. Но засега нужно е в тайна да го пазим. (Високо.) Младий човече, не бъркай твоите чувства в моите царски кроежи и не смущавай сърцето на дъщеря ми, привикнала безропотно да изпълнява моите родителски заповеди. Какво значат вашите преходни младежки увлечения пред благото и величието на държавата? Тамара е мома, но тя е щерка на Иван Асеня, внука на стари Асеня и Калояна, правнука на Самуила и на Симеона, и трябва да понесе с гордост жертвата, която нейният висок род и налага, както и ти си длъжен да слушаш само гласа на разума и да забравиш Тамара. (Мисли малко.) Дотук ти говорих като на приятел, като баща; сега ше ти говоря като господар. (Енергически.) Бориславе, заповядвам ти утре рано да отпътуваш за кулата си и там да чакаш втора моя заповед. (Излиза наляво с Анна.)

Борислав. На заточение! На моята искрена войнишка изповед отговарят по тоя начин! О, Асене, не си ме победил! Право казва тая лукава гъркиня Зоя: „Няма толкова дълбоки бездни и високи планини, които да попречат на любовта, когато тя е истинска и силна.“ (Влиза отдясно Тамара разплакана.)

Борислав и Тамара.

Борислав (спуща се към нея). Тамаро, какво реши?

Тамара. Ох, кой решава тук? Баща ми. (Бърше си очите.)

Борислав. Но ти отказа? Или ти склони?

Тамара. Бориславе, виждаш сълзите ми.

Борислав. Искам да видя волята ти… Ти плачеш? (Тамара си бърше очите.) Но отговори! Ти склони? Уплаши те гневът на баща ти? Аз ще сломя тоя гняв и всичко, що се изпречи между нас и любовта ни. Или на последния час призракът на царското величие и короната замая очите ти, смути сърцето ти? Кажи: ако е това, аз ще направя чудеса, аз ще се впусна в най-ужасните сражения, за да извадя из едно море кръв скиптъра на цар!

Тамара. Бориславе, как можеш да говориш тъй? Ти си моето величие, и моята слава и моят цар…

Борислав. Но ти какво стори?

Тамара. Ах, какво можех да сторя аз. Една слаба девойка, против страшната, непреклонна воля на баща си. Какво можа аз?

Борислав. Онова, което би сторила полседната девойка в царството, когато искрено люби. Широк е тоя свят, Тамаро, и ще се найде в него място. Дето да диша свободна нашата любов.

Тамара (хвърля се на шията му). Аз съм твоя, вечно твоя, вземи ме…

Борислав (прегръща я страстно). Тамаро, ти сега си истинска дъщеря на Иван Асеня: силна.

Тамара (отделя се). Ох, татко, прощавай… Одеве устата казаха „да“, сърцето сега проговори. Какво сега? Заповядай.

Борислав. Да бягаме.

Тамара. Да бягаме. Накъде?

Борислав. Далеко, дето бащината ти сила не стига. (Мисли няколко време.) Слушай, Тамаро. Когато бяха лани тука венецианските посланици, сприятелих се с един млад големец, Бонифацио. Той беше толкова добър, колкото и благороден. Той ми казваше: „Бориславе, ела ми на гости във Венеция. В тоя град улиците са от море, а домовете от мрамор. Там е денонощна радост. Вечер над осветлените вълни черни лодки с лебедови носове се стрелят, сладки мандолини звучат, страстни песни на любовта се разнасят из въздуха. Там животът е празник, там е рай. Моят дворец е отворен за тебе. Бъди там като у дома си“. Аз бях забравил тоя разговор, сега си го припомних… Във Венеция, Тамаро!

Тамара. Накрай света с тебе. (Прегръща го.)

Завеса.

Тераса на Гавраиловата лятна къща на Света гора. Столове. На стената иконостас с образа на св. Ивана Рилски. В дъното се вижда Търново, цяло, с Трапезица и Царевец. Зад тях долината на Янтра и лесисти планински върхове, увенчани с крепости. Чува се глухо свирня за хоро. Влизат отляво кир Тодор в полумонашеско облекло и с броеница в ръката и Хиацинт. Свирнята утихва.

Кир Тодор и Хиацинт.

Хиацинт (като иде с кир Тодора насам). Така е, деспоте, нетрайно е земното величие, суета сует. Но нека бог те награди за твоето благочестие и християнско смирение.

Кир Тодор. Иде старост, отче, трбва да мислим за душите си. Моето земно царство отиде по бижието повеление, сега мисля за небесното царство. Ох, то е само вечното и истинското. Душата ми копнее за тиха монашеска килия във вашата светла обител, далеч от световните суети и шумове.

Хиацинт. Твоето желание е похвално и свято, и велика е честта за манастира ни. И Асен с радост чу това.

Кир Тодор (кръсти се). Бог да награди със земни и небесни благини великия наш цар Иван Асеня за неговото благо сърце. Обсипа ни с милости. Неизчерпаема е нговата доброта към мене и дъщеря ми. Всяка вечер горещи молитви възнасям към небето за неговия живот и здраве.

Хиацинт. Същото правим и ние, и цял народ с нас. Прощавай, деспоте. Аз си отивам и довиждане.

Кир Тодор (сваля шапка). Благослови, отче, и поменувай ме в милитвите си. (Целува му ръка.)

Хиацинт (като го благославя). Благословение господне. (Излиза отдясно.)

Кир Тодор (гледа подире му, усмихвайки се презрително и злъчно). Глупаци, ще ви кажа аз вам кой е този кающий се грешник!… Ще помните вие кога кир Тодор Комнен, епирски император, е бил пленник във вашето Търново! (Отвън се чува някаква песен. Той се ослушва намръщен, песента се отдалечава и замира.) Пак песен за Клокотнишката битка, пак славят тоя проклет ден, в който изгубих свобода, империя, престол… Хубаво. Войната между мене и Асеня не се свърши с тоя бой. Тя се поднови от моя страна още по-люта по-немилостива, но подземна. (Мисли.) Каква съдба! Преди половина век имаше в Търново един друг Асен и един друг пленник грък, Исак Комнен. Този Комнен няма да засрами рода си. Той ще тъпче главата пак на този Асен. (Извръща се сепнато.) Някой болярин? (Изважда една молитвена книга и чете пред иконостаса смирено.) „И прости греха наши волния и неволния“. (Влиза Зоя.)

Кир Тодор и Зоя.

Кир Тодор (извръща се). Зоице, ти ме стресна. Дойде ли Гавраил?

Зоя. Иде. Идат и Ирина и Тамара да погледат сбора. И Асен иде на разходка. И по обичая си ще се отбие у нас.

Кир Тодор (мръщи се). Пак ще трябват ниски поклони и раболепни усмивки, пак ще слушам да ме титулуват „деспоте“.

Зоя. Чий радостната вест: Фуркас е наш.

Кир Тодор. Чудесно!

Зоя. Но тогова купихме доста скъпо.

Кир Тодор. С много злато?

Зоя. Със злато и с титлата севастократор: обещахме му дъщеря си. Той е влюбен в нея, тя го бе омагьосала.

Кир Тодор (учуден). Давате я на този езичник?

Зоя. Търновският трон заслужава тая жертва и повече, драги приятелю. Давай много, за да вземеш всичко. Моята философия е тая. Царете и болярите на този народ жени са ги водили и жени ще ги водят. Тия варвари само женската целувка може да ги усмири или озвери!