Жорж е, изглежда, от нервните.

— Това вече е живо мъчение, да се движиш с моторно средство — изпъшква той, като натиска амбриажа и превключва на първа.

— Ами върви пеша.

— И за пеша не е! Тоя град е пренаселен. Едни тичат, други едва се тътрят, едни напират вдясно, други — вляво… Като тръгна в навалицата, така побеснявам, че почвам да блъскам с лакти.

— Гледай някой теб да не те блъсне по-яко.

— Аз го правя артистично бе, Тони! Правя го тъй, че всеки го взема за случайност и дори ако се налага, викам „пардон“. И като светна с лакът пет-шест говеда, олеква ми, да знаеш!

Поглеждам го бегло. Дали от жегата, или от снощното преливане, но не е в добрата си форма. Липсва му нещо от оптимизма на човека, готвещ се за скорошен брак.

Тъкмо да завием по „Патриарха“ и светофарът дава червено. Жорж наново въздъхва мъченически и изключва скоростта. Седи омърлушен и се взира апатично през стъклото. Светва зеленото, но той като че не го вижда.

— Какво чакаш? — казвам, — По-зелено от това няма да стане.

— Нещо ми е кофти — избъбря той и дава на първа.

Аз също не съм екстра, но моята е друга. Аз съм потърпевшият, а той — печелившият. И все пак има една работа, която ако стане, самочувствието ми ще скочи с няколко градуса. Ако стане.

Измъкваме се от „Патриарха“. Колата се мотае насам-натам по някакви улички. Почвам да подозирам, че Жорж е забравил собствения си адрес, когато внезапно заковава жигулито до тротоара и с малко пресилена бодрост обявява:

— Стигнахме. Ето я резиденцията.

Резиденцията представлява двуетажна вехтория, оцеляла случайно от миналото между околните високи кооперации. Не че новите кооперации са по-малко грозни, но това си е обичайната грозота на тия бетонени кафези за хора. Докато в старата къща има една претенциозност, която времето, немарата и разрухата са преобразили в зловеща пародия. Светската красавица, превърната от годините в карикатура на самата себе си. Бабичка с опустошено лице и съсухрено тяло, застинала в нелепата поза на кокетка.

— Тази къща дядо ми я е строил — обяснява Жорж, додето сваляме багажа. — Един малък дворец. Знаели са някога да живеят хората. Живели са и са строили, като че смърт няма да има, а не като нас днеска — всичко ден за ден…

Фасадата на малкия дворец е боядисана с оня приветлив охрав цвят на старите училища, болници и казарми, цвета на казионщината, на скуката и разваления жълтък. Впрочем от цвета е останало малко нещо, понеже значителна част от мазилката е опадала. Затуй пък двете колони край входа са оцелели, може би защото не подпират нищо. Оцелели са и триъгълните фронтони над прозорците, чиято ренесансова строгост е смекчена от окълцани гипсови релефи на ангелчета. Прозорците са два — същите тия високи и тесни прозорци на някогашните училища, болници и казарми. Над фасадата се разтяга балюстрадата па тераса, с която е облагодетелствуван горният етаж.

Жорж отваря вратата и понечва да прибере ключа, но се сеща и ми го подава. Прибирам го, без да съм сигурен трябва ли да благодаря. Проникваме в някакво тъмно антре, от което ме лъхва миризма на мухъл, на влажна мазилка и препарат за хлебарки.

— Усещаш ли? — пита водачът ми.

— Не ми е окапал носът.

Оказва се обаче, че усещаме различни неща.

— Баща ми някога търгуваше с розово масло — обяснява Жорж. — И тъй бе влюбен в миризмата му, че омирисваше цялата къща с розово масло. И виж, толкова години са минали, а още се носи дъх на рози.

Дъх на рози… Луд човек.

— Внимавай, тук няма крушка — мърмори бившият стопанин, като ме превежда през антрето.

— Тук също — добавя той, когато влизаме в някакъв все тъй тъмен, обаче далеч по-обширен чертог. — Нали са общи помещения, никой не се сеща да сложи крушка. Впрочем от кухнята идва достатъчно светлина.

През една отворена врата в дъното наистина прониква сноп усойна светлина, врязваща се като лъч на прожектор в полумрака на хола. Защото, както Жорж бърза да ми обясни, това е холът.

— Не е много уютно, обаче какво значение. Тук се минава и заминава. А в кухнята всеки си има отделен котлон. Моят, тоест твоят, е точно срещу вратата.

Стопанинът обаче смята за излишно да ме занимава с такива прозаични неща като кухнята и ме повежда към най-тъмния ъгъл на просторния хол, откъдето, ако не ме лъжат очите, започва някаква стълба.

— Оттук нагоре са твоите покои — осведомява ме Жорж. — Тая тъмница долу не те интересува.

— Щом казваш…

— Гледай да не се изтресеш по стълбата, плъзгаво е. Какво дърво, какъв лак… Толкова години са минали, а муха да кацне, ще се разцепи…

Не знам дали от лака, или от мръсотията, но стълбата наистина се оказва плъзгава. Изкатервам се все пак някак си в мрачината, като следвам Жорж то петите. Стигаме до сводеста вратичка. Жорж я отваря и не без известна тържественост ме въвежда в дълъг светъл коридор.

— Тук е друго, а?

— Така ли мислиш? — отвръщам колебливо, тъй като коридорът, както е задръстен от стара изпочупена мебел, не ме изпълва с благоговение.

— Какво има да мисля! — възклицава почти възмутено Жорж. — Ето ти терасата, изцяло на твое разположение, ето ти тоалетната, тоже на твое разположение, ето ти и банята, също на твое разположение.

При тия думи той разтваря една след друга вратите на горепосочените помещения, но още преди да съм надзърнал в тях, се насочва към последната врата, отваря и нея с царствен жест и обявява:

— А ето и стаята.

Влизам, донейде смутен от факта, че въпреки обедния час, в стаята сякаш се мръква. Не искам да кажа, че й липсва прозорец. Има си даже два, от тия същите, болничните, само че единият е почти задънен от калкана на съседната кооперация, а другият е за-тулен от гъстата листовина на орехово дърво.

— Малко е тъмнично…

— „Тъмничко“, глупости! А защо ти е да бъде светличко? За да пукнеш от жега? Виж каква хладина, какво спокойствие…

Като потвърждение на репликата точно в тоя миг иззад ореховата шума гръмна неистово някакъв магнитофонен рок.

— Аз на това копеле мамицата му ще разгоня — изръмжава Жорж. — Иначе кварталът е тих като църква, но това копеле с неговата уредба…

Стопанинът не довършва, вероятно успокоен тъкмо навреме от мисълта, че сега вече в тая стая ще живея аз, а не той.

— Да свършим и с деловата част, че Бистра ще ме чака.

Не възразявам, понеже съм зает с огледа на стаята. Някога тя вероятно е била боядисана в зелено, обаче зеленото отдавна се е обезцветило до сиво, а сивото е обогатено от най-различни нюанси на черното и кафявото, получени от сложни химически реакции между саждите, влагата и мазилката. Край двата прозореца от потона към пода, там където вероятно е текло от покрива, се спускат дълги ръждиви петна, наподобяващи потъмнели снимки на огромни сталактити. Уютът се допълва от няколко подходящи мебела — споменатият вече гардероб, наистина огромен и мрачен като домашна гробница, метален креват с месингови топки, охлузено кожено кресло с неопределен цвят, столове и маса без особени отличителни белези. В дъното на стаята, отляво на входната врата, забелязвам втора врата.

— А, щях да забравя — обажда се Жорж, уловил погледа ми. — Тук имаш нещо като малка стая. Можеш да я използуваш за спалня.

Той отваря вратата и аз хвърлям бегъл поглед, колкото да се уверя, че килерът е наистина по-просторен от гардероба, но не дотолкова, та да побере металния креват. Което се и опитвам да обясня на водача си.

— А бе к’во ще вкарваш креват. В коридора има една пружина. Тук, на тая пружина, старият спа сума време…

Той млъква за миг, сякаш се вслушва или втренчва в нещо едва доловимо, сетне ме поглежда и запитва:

— Усещаш ли?

— Какво? Миризмата на рози?

— Значи усещаш. А толкова години са минали.

Рози… Луд човек. Розите не ухаят на мухъл. Но щом ароматът, както казват, събуждал спомени, защо пък от спомена да не лъха аромат?

— Като е твоя къщата, защо тъй си я запуснал? — казвам, просто така.