— Как ще е моя. Отчуждиха ни я още след Девети.

— Е, все нещо са ви оставили.

— Това, дето ни го оставиха, веднага отиде. Нали трябваше да живеем.

— Продадохте собственото и останахте в държавното…

— „Държавно“!… Не го е строила държавата, а дядо ми. Цялата къща я бяха дали на Несторов, голяма клечка беше по онова време.

Той снишава глас, като че произнася нещо много секретно:

— В Меверето бе шеф. Но на Несторов и жена му защо им са толкова стаи. Така че оставиха ни втория етаж.

— Обаче долу не е само Несторов.

— За това той си е виновен. Едва жена му умря и глупакът обяви, че нямал нужда от такава голяма квартира, та да му дадели нещо по-малко. По-малко не му дадоха, понеже вече не беше клечка, но му натътрузиха още един, че после още един, така че станахме мъжки манастир…

Сравнението с манастира, изглежда, не го задоволява, защото добавя:

— Приют за корабокрушенци… Единият натирен, другият свален, третият лежал в затвора…

— Затова пък четвъртият…

— Кой „четвъртият“? — поглежда ме той косо. — Предишният или новият?

— Тоя, дето му излезе късметът.

Жорж ме поглежда повторно, сега с лека сянка на меланхолия, и отвръща:

— Късмет ли? Едно го мислиш, друго излиза… Нищо не знаеш ти. И по-добре.

Сетне мисълта му наново се връща към реалността:

— Дай сега да си видим сметките, че Бистра ще ме чака.

Сметките се оказват вече нахвърляни върху някакъв лист от тетрадка, и то така на едро, че аз въпреки обичайната си сговорчивост съм принуден да възразя.

— А бе ти имаш ли представа как вървят сега старинните мебели! — възклицава Жорж. — Фантастично скъпо! И все пак, както виждаш, не те дера…

— Твоите мебели не са старинни, а стари. И какви са тия неща, дето си ми ги нанизал тук? В стаята няма толкова мебели.

— Ами ония в коридора?

— Ония в коридора не ги ща. Прибирай си ги.

— Къде да ги прибирам? Бистра ме предупреди, че не иска вехтории.

— Аз кандисвам и на вехтории, но само колкото ми са нужни. Склад няма да правя.

— Добре, и аз кандисах! — отстъпва стопанинът. — Задрасквам ги. Обаче нека седят временно тук, докато намеря клиент.

Подир тази първа отстъпка нещата тръгват вече по-леко и Жорж прави още някои корекции, понеже отлично разбира, че бракмите му са практически непродаваеми.

Известни затруднения в оценката възникват с огледалото и скулптурата.

— Не знам колко да ти пиша за огледалото — сбърчва чело Жорж. — Такова нещо днес не можеш да намериш, чист кристал!

И той поглежда с респект голямото стенно огледало, монтирано до прозореца с калкана. Не знам кристалът чист ли е и дали изобщо е кристал, но колкото до амалгамата тя е аривидерче Рома или ако щете, адио Наполи, изобщо отдавна е тръгнала да си отива, най-първо по краищата, сякаш раядена от киселината на времето, но също и към средата, дето вече са пролазили жълтеникавите петна на проказата.

— Огледалото не ми е притрябвало — промърморвам.

— Ама как бе! Можеш да се огледаш в цял ръст, А знаеш ли колко е важно да се виждаш в цял ръст! Иначе ще ти се закачи някой конец или друг боклук за сакото и така ще си ходиш из града с него.

— Добре, пиши там нещо. Само не се увличай.

— Ще трябва да пиша и за скулптурата. Все пак произведение на изкуството е…

Тук обаче аз наново се възпротивявам:

— Занеси го на Бистра.

— За да ми го счупи в главата ли? — запитва Жорж.

Подир което решава:

— Нека ти бъде спомен от мене. Един малък шедьовър, Тони.

Шедьовърът представлява гипсова глава на някаква антична богиня, доста поокълцана, но затуй пък увенчана с една стара шапка на Жорж. Гипсът е поставен в ъгъла на стаята върху неугледно шкафче, вече включено в сметката. Едно безупречно и безучастно лице, върху което лежи ненужна и забравена лека студена усмивка — такава е тази хладна богиня.

— А формалностите по размяната? — сещам се, след като сметките биват уредени.

— Всичко е в ред. Разполагай се и за нищо не се тревожи.

Не съм настроен да се тревожа. Във всеки случай — не за квартирата. Обаче има една работа, която наистина ме човърка. Ако тая работа стане…

От вчера съм в отпуска, но все пак трябва да отида до редакцията, за да взема малко пари от касиера. Преодолявам дългото разстояние и жегата на ранния следобеден час, получавам каквото ми се полага и за всеки случай надзъртам в стаята на прекия си шеф. Не съм длъжен да му се обаждам и бих могъл да отмина кабинета транзит, още повече Янков не е моя симпатия. И все пак не знам защо, надзъртам.

— Търсиха те от някакво издателство — съобщава началството.

Янков е такова началство, че по-нормално би било аз да седя зад бюрото, а той да ми бъде подчинен. Добре, че не съм суетен. Съвсем не се интересувам къде ще седя. Интересувам се от друго.

— Кой ме търси?

— Казаха да се обадиш в отдел „Белетристика“ — отвръща сухо шефът и потъва в текущата си работа, сведена в момента до четене на вестници.

Този глупак дори не може да разбере стойността на информацията си. Вероятно това е единствената ценна информация, до която се е добрал през цялата си двайсетгодишна журналистическа кариера.

Би трябвало да се спусна с пълна скорост към издателството, но не ми е в характера, пък и жегата не предразполага към тичане. Поемам с все същия умерен ход, като се старая да се движа на сянка поне там, където тя реално съществува. Така че тътря се като пенсионер, сякаш съм тръгнал за кисело мляко, а не за среща със съдбата.

Е, чак пък среща със съдбата. Става дума просто за една книга. Моя книга — първата и единствената. И по-точно — един роман.

Романът в общи линии беше собствената ми история. На този свят всеки си разправя собствената история и не виждам защо тъкмо аз трябва да нарушавам реда. Описал бях личната си епопея, но не тази, домашната, с Бистра — от Бистра не можеш да изкараш никакъв роман освен може би порнографски, — а онази, служебната епопея. Това бе разказът за един журналист, който обикаля по проверка на читателски писма и надзърта в най-различни човешки драми, по-едри и до-дребни, така че моята история постепенно се превръщаше в букет от чужди истории, съвсем обикновени, но нелишени от значение, както си мислех.

За себе си почти не разказвах. Не защото чак пък толкова няма какво да разказвам, а защото не се смятам за положителен герой. Това — не. Може да си въобразявам хиляда други работи, но знам, че не съм положителен герой. А пък ако е за отрицателни, те и без мене бяха достатъчно в романа. Боях се дори, че редакторът ще поиска да намаля броя на тия колоритни персонажи, за да се постигне по-приемлив баланс на светлосенките.

„Боях се“ е неточно казано. Знаех, че съвсем без хирургическа намеса няма да мине — редакторът трябва да си оправдае заплатата. Само че аз отдавна вече не бях дебютант. Не в смисъл че съм стигнал върховете на писателското майсторство, но колкото до техниката, не съм вчерашен и разбирам, че първият закон на термодинамиката, както казваше Петко, е да си осигуриш благосклонен редактор.

Осигурил го бях съвсем естествено, понеже не съм по дългите операции, нито по сложните, а просто една вечер го бях видял в клуба и той навярно се отегчаваше, както бе седнал без компания, и сам каза: „Ела да пием по една водка“, а после, естествено, запита: „Пишеш ли нещо“, макар че положително, пет пари не даваше дали пиша, или не пиша, обаче аз не проспах случая, такива случаи не идват на ята, като гаргите, и му разправих за проекта си, а той кимаше и дали защото бе вече на третата водка, или защото не слушаше, но каза, че замисълът е интересен и че тъкмо сега художествената документалистика е много на мода, така че нека дерзая и като изплета ръкоделието, да се обадя. Обадих се и се приготвих, както му е редът, за дълго чакане. Не смеех да се надявам, че ще ме извикат на разговор но-рано от есента. И ето че сега Янков с тоя свой скучен служебен глас ми съобщава: търсиха те от издателството. А аз за малко не подминах вратата на кабинета му.