— Човекът, казват, е чудо на природата. Само че в природата няма чудеса. Има закони и аномалии, конто потвърждават законите. И човешката бактерия се е появила на земята по същия принцип на причинността, по който възниква и другата бактериална флора.

— Е, все пак: венец на еволюцията — възразих, за да го поразгрея.

— Въпросът засега е висящ — отвърна Петко. — Може да е венецът, а може да е туморът. Може да е висша възможност на закона, а може да е аномалия.

— И какво, ако е аномалия?

— Нищо. Вторият закон на термодинамиката. Ентропията. Еволюцията дава заден ход и преминава в инволюция. Разпадане, възвръщане към първоначалния хаос. Туморът, братче, убива живия организъм, но понеже е тумор, сиреч тъпащина, а не венец, не съзнава, че с това автоматически убива и себе си. Имало го е — няма го. Край. А галактиките продължават пътя си.

— Ти си голям оптимист.

— Оптимизмът се отнася до субективните възможности, до човешката алтернатива. На тоя терен можем да се препираме. А колкото до космическата безпределност, там няма нито оптимизъм, нито песимизъм. Има закон. И безкрайно многообразие на проявлението му. Абсолютна нула и милиони градуси. Експлозии и имплозии. Непрогледен мрак и ослепителни сияния.

И той вдигна ръка към нощното небе, това задънено от мръсотия градско небе, по което оскъдно блещукат тук-там няколко слаби звезди.

— Тръпки да те побият — промърморих.

— Зависи какви са тръпките — на ужас или на възхищение — забеляза Петко, като отново пое по алеята. — За нас именно това би трябвало да бъде красотата: вечното движение, вечното сътворение, музиката на сферите. Но понеже човек я крои красотата според боя си, истинската грандиозна красота го изпълва с ужас. Хората еднакво се боят от бездните и от височините. А в тая необятност само това ни заобикаля — безкрайна бездна и безкрайна висота.

— Остава да разберем и смисъла, ако има такъв.

Приятелят, без да ме поглежда, се отправи към близката скамейка, отпусна се върху нея и рече:

— Смисълът не е чорба, да го изгребеш до дъното. Но да усетиш, че има смисъл, това е важно. Макар че не всекиму е дадено. Или го усещаш, или не го усещаш.

— Тия, дето го усещат, му викат бог — подхвърлих, като седнах на края на скамейката. — Също като леля ми.

— Леля ти, баба ми, това не са капацитети. Като говориш за бог, чел ли си Библията?

— Ако знаеш колко неща не съм чел…

— Аз също не съм я чел от кора до кора. Но поне съм надзърнал, за да видя как хората открай време са търсили смисъла. „В начало бог сътвори небето и земята“ — така започва Библията. И всеки е в правото си да запита: а кой сътвори бога?

— Съвсем логично.

— Чакай! Затова Йоан започва другояче: „В началото бе Слово“. А едва по-късно добавя: „… и Словото бе Бог“. Кое е Словото, а де? В това е цялата загадка и целият смисъл: кое е Словото?

— Нали ти казва човекът: бог.

— Не мислиш, като приказваш. Бог не е Словото, а само негова изява. И точно това ни внушава Йоан: това, вика, дето го наричаме бог, е всъщност Словото. Хората са измислили бога поради неспособност да определят по друг начин неопределяемото. И с цялата си простотия са го сътворили по свой образ и подобие. Един старец с бяла брада, понеже как няма да е старец, щом и вселената му е стара, и който обитава рая, понеже ако не обитава рая, ще остане без местожителство.

— А словото?

— Словото, братче, е Логосът. Същността на вселенския закон, който не може да бъде изведен от нищо преди него, понеже е безначален и който не може да бъде обяснен с нищо след него, понеже не можеш с частта да обгърнеш цялото. Една безначална и безкрайна целесъобразност, но целесъобразност не от гледна точка на леля ти и на баба ми, а от гледна точка на самия Логос.

Глобусът на флуоресцента над нас осветяваше алеята с хладна зеленикава светлина и правеше небето да изглежда съвсем тъмно. Дърветата насреща приличаха на театрален декор, върху който художникът от мързел бе изписал само най-близките клони, докато всичко останало бе замазано с мрак.

От дъното на алеята се разнасяха неясни викове и смях. Глъчката постепенно приближаваше, долавяха се откъслечни думи, между които и оная, означаваща женски полов орган. Някакви смътни тъмни фигури се тътреха насам, додето влязоха в светлия проявител на флоуоресцента и се конкретизираха като трима здравеняци в спортни ризи и джинси, мъкнещи със себе си две бутилки и една жена.

Нашата скамейка, изглежда, се представи па здравеняците като неочаквана находка, защото те с халтави стъпки се насочиха насам.

— Заета е — промърмори жената, като че трябваше да дойде до нас, за да го установи.

— Приятелчетата ще се посместят — отвърна единият от тримата.

Посместихме се. Двама от кавалерите седнаха, като инсталираха помежду си мадамата.

— Посместете се още де! Що за гостоприемство! — рече с разпасала фамилиарност третият, макар да бе очевидно, че няма как да се посместим, освен да се покатерим един върху друг.

И понеже не се покатерихме, здравенякът просто се тръсна между Петко и съседа му, но повече към Петко, с явното намерение да го прогони.

Приятелят ми, който до тоя момент наблюдаваше развитието на събитията с обичайния си занесен поглед, сякаш те не се отнасяха до него, улови ненадейно десницата на натрапника и така рязко я изви зад гърба му, че онзи с изкривено от болка лице се свлече на пътеката. Следващият съсед вдигна бутилката, за да накаже Петко, но трябваше миг по-късно да я изтърве, защото се оказа, че приятелят ми владее и лявата си ръка. Той пусна този, дето се въргаляше, и замахна с юмрук към оня, дето бе изтървал бутилката. Замахна без видимо усилие и му премаза лицето.

При вида на бликналата кръв мадамата закрещя.

— Без паника — промърмори Петко и все тъй небрежно заби юмрук в корема на третия, спуснал се да помогне на другарите си. Третият се треви, но първите двама понечиха отново да влязат в действие. Това принуди приятеля ми да се развърти по-здраво. Малко по-късно юначагите се затътриха вече с напълно завалящи се крачки нагоре по алеята, съпроводени от жената.

— Значи и ти се вбесяваш — рекох не без задоволство.

Винаги е приятно да видиш как една хубава теория се превръща в прах, опровергана от собствения си създател.

— Не се вбесявам. Напротив, съчувствам им. Тръгнали са да се повеселят, скимнало им е да покажат малко бабаитлък, а сега трябва да си лекуват контузиите. Тъжно.

Каза го без ирония. Изобщо каза го не тъй, както бих го казал аз. И малко по-късно додаде:

— В такива моменти даже имам чувството, че не участвам в действието, а го наблюдавам отстрани, следя го просто тъй, за да видя колко жалки сме. Ето ти го чудото на природата. Човек, това звучи гордо. Ама кой човек бе, човек? Ти, аз, човекомаймуната или Айнщайн?

— Ако бяха ни изхвърлили, по-гордо ли щяхме да звучим? — запитах.

— Аз не съм толстоист. На злото трябва да се реагира. Но без да му обръщаш излишно внимание. Минаваш през него и заминаваш.

— А ако се разбиеш в него?

— Може и да се разбиеш. По-добре да се разбиеш, отколкото да избягаш. Да се вбесиш е лошо, Да избягаш е съвсем лошо.

— Хубаво правило. Обаче само за човек с добра физика.

— Ти пак не разбираш, че въпросът не е до физиката. Ако беше до физиката, най-умно е да си я пазиш, добра или лоша. Въпросът е до психиката. Могат да те набият пет пъти, десет пъти, но няма да те бият дял живот. А достатъчно е веднаж да се покажеш пъзльо, и това ти остава за цял живот. Като травма. Като унижение. Като страх.

Тръгнахме надолу. Преди да стигнем изхода на парка, той вдигна ръка за сбогом:

— Ще те оставя.

— Защо? Къде отиваш?

— Ще се разходя още малко. Имам да мисля. Много имам да мисля, братче.

И ме остави. Завинаги. Просто се изпари или потъна в земята. Два дни след боя в градината секретарката на студията ми позвъни по телефона да пита за него.

— Не съм го виждал. Търсете го вкъщи.