— Не знам къде живее.

След няколко дни пък аз се обадих в студията да го търся. Нямало го никакъв.

И изчезна от хоризонта.

Отпърво реших, че ония с джинсите са му видели сметката. Дебнали са го отдалече и като се е върнал в парка, са го претрепали. После си казах, че ако е имало нещо такова, щеше да се разбере я от болницата, я от милицията. А после за някое време го забравих. Бях се понесъл по вълните на любовта.

Разхождам се в парка, а също и в миналото по-дълго от предвиденото. Вероятно защото ми е безразлично дали ще бъда в парка или другаде. А може би и защото съм нагазил вече в оная възраст, когато все по-често се обръщаш към миналото, понеже от бъдещето няма какво да очакваш. От миналото — още по-малко, но там поне има някакъв шанс да стигнеш до обяснението. Само че за да се добереш до него, трябва много да копаеш. И ти копаеш. В морето — дупка.

Здрачаването ме връща към реалността и по-специално към съображението, че утре е неделя, а вкъщи няма нищо за ядене. Напускам скръбното царство на жълтеещата вече листовина, на влагата и аромата на гнили листа, за да се върна към живия живот, вмирисаните на изгорял бензин улици и навалицата по магазините. Купувам каквото намирам и колкото мога да нося, като си мисля, че ако вкъщи ме чакаше някой, например децата, пазаруването би било по-малко тягостно.

Ще остана само за ден-два, бе казала тя. Като излизате, пуснете ключа в пощенската кутия — бях казал аз.

Прозорците на Илиев светят и това ме навежда на мисълта да обезпокоя него, макар да е по-уморително — за него се налага да звъниш четири пъти. Той не ме принуждава да го чакам и приема с добродушие обяснението ми — извинявайте, забравих си ключа. Отварям кутията, монтирана от вътрешната страна на вратата, и намирам в дъното й споменатия ключ.

Горе в моето преддверие се сблъсквам с очебийна промяна: старите мебели на Жорж са наредени в дъното на помещението, а коридорът е чист до неузнаваемост. Това отново ми напомня кой ден сме днес. Денят, когато идва чистачката. Дошла е, звъняла е, а непознатата й е отворила, така че в понеделник жена ми ще разполага с неочаквана и богата информация за промените в живота ми. Той го е ударил на разврат, тоя не-прокопсаник. Освен Беба си има и още една за домашно ползване.

Стаята ми също е изрядно почистена. Но преди да завъртя електрическия ключ и преди да стигна до това откритие, забелязвам една друга подробност: под вратата на килера мъждее тънка ивица светлина. Може би е забравила лампата. По-добре да е забравила да загаси лампата, отколкото да е забравила да изнесе себе си.

Почуквам, за да установя, че второто е вярно. Тя казва влезте, а понеже не влизам, сама излиза. Усещам напрежението й, също както онази вечер. Само че сега то не е от сексуален характер.

— Както виждате, още съм тук — произнася тихо жената и се усмихва неловко.

— Но ключът беше оставен долу…

— Е, да, оставих го. Реших, че е грехота да ви притеснявам повече, особено след като снощи не се прибрахте, за да ми кажете: ето виждаш ли, зарад тебе не се и прибирам вкъщи… Изобщо тръгнах си и потърсих някакво друго решение, но навсякъде ударих на камък и отново се върнах и звънях, обаче никой не се обади и точно в тоя момент един ваш съсед се прибираше…

— Кой съсед?

— Възрастен един… и доста едър…

— А чистачката не идва ли?

— Идва.

— Е, и?…

— Ами попита ме каква съм ви. Аз й обясних, че съм новата чистачка. И тя си отиде.

Премълчавам. Туй, което бих казал, се отгатва и без да го казвам.

— Друго не ми дойде наум — произнася стеснено жената. — Мислех, че това е единственият начин да не ви злепоставя.

— Единственият начин е друг.

— Знам… Но разберете, че съм в пълна безпътица. Ще си тръгна при първа възможност, обещавам ви.

И понеже като единствен отговор й поднасям навъсената си физиономия, жената запитва:

— Толкова ли ви е нужен този килер?

— Вижте — казвам. — Този килер съвсем не ми е нужен. И ако бе възможно да го демонтирам, бих ви го дал да си го носите на гърба, където щете, за вечно ползуване. Само че, както виждате, няма начин да го демонтирам и той е част от квартирата ми, а вие, поставена в него, се превръщате в част от грижите ми и кашите почват да се забъркват една подир друга… Изобщо как да ви обясня, че килер не ми е нужен, обаче ми е нужно спокойствие?

Непознатата ме слуша с леко полуотворена уста, сякаш изненадана, че съм благоволил да изрека толкова много фрази на един път.

— Разбирам — произнася апатично тя, извръща се, влиза в килера, колкото да вземе чантата си, и бавно поема към изхода.

Аз също разбирам. В тия бавни, много бавни стъпки наред с искреното униние има и мъничко преиграване. Един етюд па безнадеждността, един последен опит да се предизвика съчувствие. Отправям се към пълната безпътица — говори жената. Върви където щеш — отвръщам аз.

— Чакайте — промърморвам в мига, когато тя поставя ръка на бравата. — И оставете тоя етюд.

— Какъв етюд?

— Тоя същия, дето го разигравате: етюда на отчаянието.

— Лесно ви е да се подигравате — казва тя, като пуска бравата.

— Не стойте така. Седнете някъде.

Жената избира от двата налични стола тоя, който изглежда по-издръжлив, докато аз се настанявам на леглото. Запалвам цигара и едва подир туй се сещам, че би следвало да предложа и на нея.

— Бях решила да не пуша — произнася колебливо тя, но запалва.

— Да допуснем, че останете тук още някой и друг ден. Обаче аз имам съседи… Може да дойде милиция… Все пак трябва да знам коя сте, каква сте…

— Не съм обрала, нито убила. По тази точка можете да бъдете съвсем спокоен.

Тя ме гледа прямо с едрите си черни очи, сякаш за да ме убеди в своята искреност.

— И все пак имам чувството, че се криете от някого или от нещо. Чак пък толкова да няма къде да се приютите… Нали досега все пак сте живели нейде…

— Живях при майка си.

Тя наново ми е отправила откровения си поглед.

— И какво? Майка ви да не е умряла?

— За мене — да. Иначе си е жива и здрава. Не мога да се върна повече там. И няма къде другаде да отида. Но това е само за момента. Сигурна съм, че в най-близко време ще намеря някакъв изход.

— Да се надяваме — промърморвам.

После се сещам:

— Аз не знам даже името ви…

— Викат ми Лиза. Цялото ми име е доста дълго и ужасно старомодно: Елисавета.

— Това е добре — кимам.

— Кое е добре?

— Че името ви е дълго. Ако майка ви е ядосана, докато изкрещи Е-ли-са-ве-та, и ще й мине ядът.

— Съвсем не! Ядоса ли се, тя се улавя за сърцето, изпищява „умирам“ и припада. Няма да се върна там.

Не възразявам. Жената леко е отклонила поглед към стената над леглото, където — може би съм пропуснал да кажа — е закачена цветна снимка от „Плейбой“, мършава самка с огромни гърди. Още едно наследство от Жорж, което не съм се сетил да изхвърля.

— Още като видях тая мацка, разбрах, че сте по фините мадами — забелязва Лиза.

— Тя е на предишния наемател — осведомявам я. — Аз не съм по мацките.

Жената не казва нищо, но продължава да гледа встрани. Абажурът-плювалник осветява само едната половина на лицето й, бяло и безизразно, докато другата страна едва се отгатва, затъмнена и загадъчна.

— Готова съм да ви кажа цялото си житие-битие — съобщава ненадейно тя с безучастен глас, — но не знам как да започна.

— Най-добре не започвайте.

— Вие сам питахте… — избъбря Лиза, леко до-качена от безразличието ми.

— Мислех, че криете нещо. Но щом нищо не криете, защо е нужно да ми разправяте.

И за да покажа, че разговорът е приключен, ставам от леглото, вземам оставения до вратата найлонов плик с провизиите и се отправям към масата.

— Благодаря ви. Вие сте добър човек — чувам зад гърба си.

— Нека не преувеличаваме — измърморвам.

Лиза вече се е прибрала в килера, когато се сещам. Общо взето, бавно загрявам, но накрая винаги се сещам. Потропвам на вратата и след тихо „да, моля“ подавам глава. Жената тъкмо е извадила от чантата си парче кифла, едно доста неугледно парче, което външно прилича на кифла, а вероятно има твърдостта на слоновата кост.