— Свикнали са — пояснява партийният. — Омръзнало им е от проверки.

— Все пак доносите трябва да имат някаква причина.

— Причини — много.

— Например?

— Абе например, че директорът не е тукашен. Има местни, които смятат, че този пост си е техен. „Абдали ли сме, та да ни пращат човек от София.“

— А „човекът от София“ как е?

— Ами като жив човек. Има ли човек без кусури. По-остър е от необходимото, запънал се е да намали щата и да увеличи заплатите, а отгоре не дават, създаде се известно текучество…

— А няма ли недоволни работнички? — питам по едно време.

— Намират се. От уволнените. В другия завод работата е по-добре платена, но по-тежка. Работливите бягат от нас, а ленивите гледат да си седят тука. Изгониш ли някоя, става ти враг за цял живот.

— Иначе всичко е наред…

— Нищо не е наред. И с асортимента сме зле. Само че причината не е в директора. Ако беше в директора, работничките първи щяха да скочат, нали губят премиални…

Всичко това ми е познато. В едни или други варианти. Но познато или — не, длъжен съм да го установя. Тъй че продължавам до пълно изчерпване на въпросите.

Обедната почивка вече е започнала, когато се настаняваме с директора в раздрънканата черна волта.

— Накъде, другарю директор? — пита шофьорът, едва седнал зад кормилото.

Шофьорът от младата генерация: с дълги коси и увиснали мустаци, като участник в джазов състав.

— Карай на вилата.

Момъкът следва до някое време асфалтираното шосе, после отбива в някакъв мек път. Наблюдавам през прозореца ръждивата шума на храсталака по липса на друго занимание. Директорът мълчи. Няма начин човек да говори, додето дреме.

Ненадейно шофьорът спира без видима причина. Резкият тласък принуждава шефа да се върне към реалността. Той слиза от колата и аз следвам примера му. Провираме се през ръждивия лещак, съпровождани от сухо шумолене и от същия оня дъх на есен и на гробища, за който мисля, че споменах.

— Ето я и вилата! — обявява директорът, когато излизаме на открито.

Една барака сред изсъхналите буренаци, строена отдавна, защото дъските отдавна са посивели от дъжда и снега. И вероятно отдавна необитавана, ако изобщо някога е била обитавана. За вила очевидно не става. Става за мене. Понеже е втората ми мечта — мечтата минимум: да се забия в някоя ей такава отстранена местност, да се излегна сред буренака, да втренча очи в небето и да си мисля какво ли би станало, ако гравитацията бъде внезапно отменена и аз започна да падам в тая необятна бездна, разтворена над главата ми.

— Не я ли продавате? — питам.

— На кого? — поглежда ме недоверчиво директорът.

„На мене“, мисля да кажа, но се сещам навреме, че Лиза с преустройствата си доста е накърнила авоарите ми.

Все пак просторът си е простор — викам си, додето зяпам през прозореца на влака, а седалката с равномерното си поклащане уведомява задните ми части, че наистина се движим. Не е излишно понякога да се измъкнеш от оная усойна уличка и от оня тъмен дом, колкото да разбереш, че светът не свършва с тях.

Да, наистина, просторът си е простор и реалността си е реалност и колкото да са неоспорими законите на термодинамиката и на астрофизиката, проповядвани от моя покоен приятел, все пак друго е, когато ги провериш в личния си опит. И додето гледам през прозореца, аз мислено отбелязвам как хоризонтът бавно се отмества встрани, безспорен признак за въртенето на земята, и как линиите на телеграфните жици плавно се изгъват, сигурно доказателство на Айнщайновата теория за изкривяване на пространството, и как облаците стремително бягат от нас към дъното на хоризонта, очевидна илюстрация на хипотезата, че вселената се разширява.

Сетне погледът ми се спуска по-надолу, за да спре съвсем случайно — но все пак според закона за вероятностите — върху едно ярко петно, откроило се на тъмния фон на разораните стърнища, — една възрастна циганка с черен елек и зелени шалвари — и аз усещам, че ще я запомня тази циганка така, без смисъл, колкото да ми се яви някога насън и да си кажа: виждал съм я нейде, но къде, а тя да ми прошепне дрезгаво: лошо ти се пише, момко, и по тоя начин да ми се от-благодари, задето съм я запомнил.

Продължавам да гледам навън, но вече без да търся потвърждения па основните закони, защото мисълта ми внезапно се е отплеснала към одевешния завод и към директора.

За какво всъщност работи тоя човек? За какво продължава да се трепе въпреки всякакви доноси? За хляба? За поста? Или защото всички така правят, защото така трябва, така е прието. Също както ходим на училище. Най-първо ходим на училище, после ходим па работа, изобщо движим се послушно в редицата подир тия, дето са преди нас. Движим се послушно в редицата и само някой съвсем слънчасал като тебе може би ще реши: аз пък няма да се движа, и ще се курдисам на паважа.

А в началото с каква радост тръгваш на училище. Новата престилка и новата чанта и новият трепет пред онова, дето те чака тепърва. Първият ден. Само първият. И само защото взимаш мечтата си за реалност. А после… каква тягост, господи, каква тягост…

За какво всъщност работи оня човек? Може би просто от инат. Искате да се махна, но няма да се махна. Искате да не правя промени, но аз ще ги правя. Ще седя докрай, додето ме уволнят. И не е изключено да го уволнят. А може и да остане. И какво, ако остане? Оставаш или не оставаш, какъв е смисълът?

Известно време си представям живота му, като заменям едни хипотези с други, колкото да се убедя, че и така, и инак е все същото. Домашните неприятности, които следват подир служебните. Жена му, с която споделя ядовете си или с която нищо не споделя, понеже какво разбира тя от тия работи. Да, жена му, която вика: що не се махнем оттук, или която настоява: няма да отстъпваш, или която му опява: знам я аз оная твоя любовница, хората всичко ми носят. И децата…

До децата не стигам. Прекалено потискащо е, за да се заема и с децата. Сещам се, че мога да изпия нещо във вагон-ресторанта. Не знам какъв влак съм хванал, но купетата са обнадеждаващо полупразни. Дано да е така и с вагон-ресторанта.

Само че преди да хлътна в него, хлътвам в някакво съседно купе, дето не съм и мислил да влизам. Законът за вероятностите, потвърден от аномалиите на случайността.

— „Аз съм беглец“… Имаше такъв филм — напомням.

Мъжът в тъмния костюм и с тъмните очила, облегнал се до вратата, вдига глава и произнася невъзмутимо, сякаш преди малко сме се разделили:

— А, Тони… Влизай, братче.

Не знам какъв влак съм взел, но и в това купе освен Петко седят само двама старци, мъж и жена, разположени до прозореца. Те почти едновременно ми отправят по един поглед, лишен от любопитство, сетне отново се насочват към гледката, прелитаща навън.

— Значи още си жив? — питам глупаво, като сядам срещу приятеля си.

— Мисля, че е доста очевидно — отвръща той.

Срещата, изглежда, никак не го е разнежила, а още по-малко го е учудила. Като че наистина допреди малко сме били заедно.

— А ти не усети ли, че преди малко бяхме заедно? — отправя ми Петко тъмните си очила, сякаш са от тия, несъществуващите, дето четат мислите ти.

— Вярно, че преди малко се сетих за тебе и за законите ти…

Той кима, като че казва: ето виждаш ли, макар нищо да не казва. Аз обаче навярно съм отвикнал от мълчанията му, защото запитвам с нотка на раздразнение:

— Е, какво мълчиш като риба! Кажи поне — откъде, закъде?…

— Ще ти кажа, разбира се — произнася той с безучастния си глас. — Не за да го записваш в биографията ми, а защото може да ти потрябва за твоята биография.

Старците с безразличие слушат, додето наричам приятеля си риба, но когато в разговора се промъкват такива думи като биография, това ги кара да ни погледнат недоволно: и тия са от ония, учените.

Биографията ми… Трябваше да я произнесе тая дума, за да се сетя, че всъщност подир толкова среши, шляене и бъбрене не знам нищичко за биографията му. Запомнил бях, че е изчезнал наникъде, но не бях обърнал внимание, че е дошъл отникъде. Не бе споменавал за баща, за майка, не бе давал примери с покойния си вуйчо, ако имаше такъв, не бе изричал името на приятелката си, ако подобна персона съществуваше, в което силно се съмнявам. Интересуваше се от всичко, а не живееше с никого, сякаш си бе достатъчен сам на себе си или сякаш, в съгласие с щурите си теории, общуваше с хората и света мислено, само мислено, но така непрестанно и напрегнато, та се налагаше понякога да дръпне спирачката и да мине към алкохолната терапия.