— Заминах, братче, само защото един ден се озовах на гарата — говореше Петко. — А се озовах само за-щото ми бяха казали да намисля нещо за един документален филм за софийската гара. И докато зяпах в чакалнята и всички наоколо бързаха насам-натам и навън пристигаха и заминаваха влакове, изведнъж си казах, абе как може хората да пътуват, а аз да стоя на едно място, когато това е в пълен разрез с втория закон на термодинамиката. И додето си говорех тия неща, изведнъж забелязах, че вече вървя към гишето. Така стана тя.

— И закъде пое? — питам, защото ми вкисва от паузите му.

— Мислех да поема за къде да е, да дам възможност на случайността да се изяви с пълна сила, да се впусна по въртопите на хаоса. Но къде си видял гише без опашка. Трябваше да се чака. И додето чаках, рекох си, я да ида най-първо при стария, да му съобщя, че съм жив, това може да го зарадва.

Той продължава така още известно време, без бързане и с неизбежните паузи, по време на които сякаш разгонва прилепите, за да не му пречат да следва разказа си.

— И къде си сега?

— Какво значение къде? На многотиражка.

— Значи прописа?

— Колкото за многотиражка…

— И по-интересно ли е?

— Ами, естествено, че ще е по-интересно, щом е по-друго. Хората са се натикали в консервата на всекидневието си и чакат интересното да им падне от небето. Е, няма да падне. Заживяваш с делничното, свикваш с делничното. Какво чудно, че и ти сам ставаш делничен. Не търсиш промяната, даже я избягваш. Страх те е от нея, защото отдавна си престанал да вярваш, че ще е към по-добро. Така, в консервата, си е по-сигурно. Нека всичко върви по обичайното разписание. Нека си върви съвсем делнично. А накъде точно? И какво всъщност върви? Във всеки случай — не ти. Ти не вървиш, а се носиш. Носиш се накъдето те мъкне течението и дори не мислиш за посоката. Посока като посока. След понеделник идва вторник. А след вторник какво друго може да дойде освен сряда.

— Тия неща и друг път си ги казвал — промърморвам, колкото да го измъкна от абстракциите.

— Но само като хипотеза. А сега съм ги проверил на практика. Интересното, братче, трябва сам да го потърсиш. И първото условие да го намериш, това е да се измъкнеш от консервената си кутия…

— За да се натикаш в друга. — Туй вече зависи от тебе.

— А от тебе? Намери ли нещо по-добро, като пое из въртопите?

— Абе братче, става дума за хората, не за мене. Мене ме отпиши, аз съм частен случай, магнитна аномалия. Мене навсякъде ми е добре.

— Цъфнал си.

— Непрестанно цъфтя. Само дето не връзвам плод. И за какво да го връзвам, като не знам при тая моя аномалия плод ли ще е, или тумор.

— Опитай. Нали сам казваш…

— Моят опит е в чакането — прекъсва ме той. — Опитвам, като чакам. Ако ми дойде оная идея… А иначе съм добре.

— Дай поне рецептата.

— Няма да ти влезе в работа. Ти гледай принципа, рецептата я остави. Преди многотиражката бях в планината пазач на хижа. Утре, ако ми омръзне, не знам къде ще бъда. Промяната ме освежава, но мога и без нея. Външен феномен. Хоризонт на събития. А какво има отвъд хоризонта? Тайна. Черна дупка. Поглъщам тия рояци мисли, долитащи от пространството, и ги превръщам в небитие. А може и да се трупат някъде у мене. Може да изчакват оная ръководна идея, която ще се превърне в основно ядро, в гръбнак на голямата конструкция…

Слушам го и си мисля, че всъщност рецептата, ако поставим в скоби откачената му теория се свежда до това, че е доволен от нищо. Когато се задоволяваш с нищо или с почти нищо, рискът да стигнеш де разочарование спада до нулата. Щастието на сиромашията, философията на стоицизма с малко петковска гарнитура.

Додето пристигнем в София, той е изприказвал такъв куп приказки с равния си монотонен глас, че напълно е приспал старците до прозореца. Един куп приказки без почти нищо конкретно — такъв си му е обичаят. Важен е, вика, законът, подробностите са без значение.

Когато слизаме на гарата, вече е мръкнало и пероните са ярко осветени от флуоресцента. Това ми напомня някакво видение за някаква граница, някога през нощта, но само за миг.

— Ще изпием ли по една доза? — запитвам, напълно уверен в неговото да.

— Не, братче, не ми се пие. И най-важното — късно е. Имам да свърша тая вечер една работа, а утре трябва да се връщам. Не мисли, че само столичната преса държи да излиза редовно.

Той вдига вяло ръка за поздрав и тръгва към изхода, като че трябва да се разделим непременно още тук, на перона.

— Да ти дам поне адреса си… — извиквам подире му.

— Не е нужно, ще те потърся в редакцията… ако стане нужда…

И потъва в навалицата.

Щур човек.

Вкъщи ме очакват големи промени.

Властта на Тъмното царство е срината. Светлината е победила мрака. Лиза само това е чакала, да изчезна за един ден от къщи, та да приведе в действие операцията. Не е успяла да я завърши напълно, но непоправимото е налице.

Пусни една жена някъде и си гледай работата. Всичко ще обърне наопаки.

Жената обаче не е сама. С нея е Илиев. Заварвам ги в драматичен момент: Лиза се е качила на стълбата, за да бърше праха на високата ламперия, а инженерът отдолу придържа стълбата. Изобщо безвкусната ситуация от някогашните илюстровани картички — момата, която бере ябълки, и момъкът, който отдолу гледа… е, гледа, каквото се вижда. Не искам да кажа, че Илиев надзърта под полата й, но все пак мизансценът е доста просташки.

На всичко отгоре двамата се заливат в смях, защото се оказва, че Лиза е забравила да вземе със себе си специалната паста за лъскане на дървото, така че инженерът трябва да остави стълбата, за да донесе пастата, но ако остави стълбата, дамата може да падне, изобщо глупости.

Накрая намират изход, сиреч жената слиза на земята и едва тогава ме вижда.

— Сварихте ни съвсем не навреме — казва тя с все още засмяно лице.

А понеже фразата звучи някак двусмислено, пояснява:

— Още малко ни трябваше, за да приключим.

Но усмивката вече е залязла. Изобщо с мене не се усмихва. И до тоя момент дори не съм подозирал, че когато се смее, лицето й става хубаво. Една бяла усмивка с едни чисти равни зъби, плюс червените пълни устни — това прави впечатление на хората, обичащи ефектното.

— Всичко ли искахте да свършите сами двамата? — питам добродушно.

— Ами мислехме да ви изненадаме — признава Лиза.

— Успяхте — кимам.

И за да не си помисли бог знае какво, уточнявам:

— Промяната е наистина потресаваща.

Може да не е потресаваща, но за добро или зло, промяна има. Вечно тъмният до вчера хол в момента е осветен не само с голямата лампа, спускаща се от потона, но и с четири стенни. Това ни води до една находка, която в миналото би могла само да се подозира: стените на хола са облицовани с доста добре запазена дъбова ламперия, а една част от нея под грижите на Лиза вече е добила лек приятен блясък. Паркетът също е чист, а както свидетелствува острата воня на смазка — и обилно намазан. Двете кресла и огромното канапе вероятно също са намазани, защото изглеждат ако не нови, то поне прилични. Изобщо при известна доза твърдост на характера можеш смело да седнеш върху раздрънканите им пружини. А като капак на всичко точно насреща върху някакво ожулено скрин-че се мъдри моят телевизор.

— Мога ли да помогна с нещо? — питам, след като един бегъл поглед ме е убедил, че работата е към края си.

— Защо трябва и вие да се цапате… — възразява великодушно инженерът.

— И навярно сте уморен — приглася дамата. — Приготвила съм ви горе за вечеря.

Благодаря й прочее и се качвам горе. Това, че телевизора вече го няма тук, е все пак един плюс. Колкото до останалото, убеден съм, че всичко ще свърши не както трябва. Аз и Илиев едва ли ще седим на дивана прегърнати братски, а ония двамата старци, дето трудно се понасят, положително ще се изпокарат още на първата седянка, ако изобщо благоволят да се явят. Или пък ще мълчат като пукали, за да развалят настроението на останалите. Изобщо пълно разочарование за Лиза.