Напразно се опитвам да обясня на лекаря, че човек освен черепна кутия — пукната или здрава — има все пак и психика и че дори само присъствието на моя оголял приятел ореха, надничащ от прозореца на стаята, вече ще ме накара да се почувствам по-добре. Лекарят съвсем не се интересува от орехи и твърди, че ако съм тук, то съвсем не е за да си играем на орехи, но в края на краищата ускорява изследванията и отстъпва, понеже му е дотегнало да се разправя с луди хора.

И ето ме отново в нашия мавзолей, както би казала Лиза, в тоя тих домашен пансион за корабокрушенци. Главата ми вече е почти свободна от бинтове и аз лежа, опрян на висока възглавница, и усещам приятната топлина — далеч не прекалена, — издишвана от електрическия радиатор, и гледам таблата на кревата пред себе си, увенчана с двете месингови топки и украсена с един екзотичен пейзаж. Винаги съм знаел смътно, че тоя пейзаж съществува и се намира точно там, където му е мястото, сиреч върху таблата па кревата, но всъщност едва сега го виждам истински и едва сега установявам, че това е един малък шедьовър на креватната живопис, изобразяващ вероятно Неапол, ако се съди по трите кипариса вдясно и по широкия морски залив вляво, и по триъгълната бисквита в дъното, над която се вие кротка ивица дим, подсказваща достатъчно ясно, че се касае за вулканично явление и може би за Везувий.

Изглежда, необходимо е нещо да те тресне по главата, за да си отвориш очите и да прогледаш и едва тогава да забележиш, че креватът, на който спиш, е едно истинско бижу на изкуството. Навярно ти би оценил по достойнство неаполитанския пейзаж, ако Жорж се бе сетил да включи и него в цената, но понеже си го получил безплатно, не си даваш труд дори да го забележиш, защото ние оценяваме само тия неща, за които по-яко плащаме.

Понякога притваряш за малко очи, уж само така, за разнообразие, но дрямката те унася и когато отново се събуждаш, установяваш, че са минали два или три часа, и поглеждаш с леко безпокойство към прозореца, за да провериш там ли е вее още орехът и дали не си е отишъл на пръсти, додето си дрямал тъй лекомислено. Орехът всъщност не се вижда, понеже белите полупрозрачни пердета са спуснати, но той се отгатва достатъчно ясно, за да се увериш, че е все още на мястото си.

Всичко е на мястото си и това не може да не те радва, защото един дом е като една цигулка или една лула, изобщо нещо, което трябва да бъде добре разработено и порядъчно да остарее, за да добие душа и характер. И тия наивници, дето напускат вехтите жилища, за да се напъхат в някой нов апартамент, нямат понятие, че туй, в което се напъхват, не е никакъв дом, а кутия от вар и цимент и че истинският дом си има свои отличителни белези — дори това да са белези на износеност — и свои особени шумове — дори това да е скърцането на стария паркет, — и своя неповторима миризма — дори това да е дъхът на мухъл или, ако щете, на розово масло.

Бледата светлина, идваща от прозореца, изтръгва звучен зелен отблясък от тъмната бутилка, поставена на масичката. Една тъмнозелена бутилка, в която е потопен розов карамфил. От известно време тая бутилка постоянно се мотае тук наоколо, като те принуждава да си отваряш очите, за да не я събориш, и в нея винаги е поставено някое цвете. Личният маниер на Лиза да разхубавява интериора. Тя, слава богу, не разполага с необходимите средства да засипва стаята с цветя, но не пропуска на равни интервали да купува по един стрък и вероятно в кварталната цветарница вече е известна като „оная, дето винаги купува по едно цвете“.

Гипсовата глава е също на мястото си. Богинята на любовта. Или може би на мъдростта. А най-вероятно — на безучастието. Тя, както винаги, ми показва леката си студена усмивка, сякаш внушава: не обръщай внимание, че се усмихвам, това няма никакво значение.

Лиза прекосява на пръсти стаята, понеже съм притворил очи, а след като съм се уверил, че всичко е на мястото си, какъв смисъл да ги държа отворени. Чува се лекото съскане на завесите и под клепачите ми прониква мека зелена светлина, също като че се намирам в гора, в тая гора, отпърво рядка и пресечена от отблясъците на външния свят, но постепенно ставаща все по-гъста и глуха, с черно-зелена листовина и смътни виолетови дънери и отдавна обрасли с трева пътеки, гората на моите сънища.

— Тони, спите ли? — чувам гласа й, но туй вероятно е доста по-късно, тъй като стаята вече е осветена от розовата светлина на абажура.

— Спя, да — потвърждавам, — обаче това не е причина да спирате радиатора. Жегата не е прекалена.

— Спрях го за малко, да ви направя чай — обяснява жената. — Не можах да намеря разклонител.

— А, вие сте сложили и котлон — установявам, като виждам нововъведението, инсталирано върху шкафчето в ъгъла. — Надявам се, че няма да почнете да пържите и кюфтета.

— Какви кюфтета? Купих го, за да ви нравя чай. Не смятате ли, че е излишно да слизаме до долу за един чай или едно кафе.

— Вярно — признавам. — Макар че когато вие правите нещо, човек трябва доста да помисли, докато разбере истинските ви съображения. Да не сте се скарали с Илиев?

— Защо да се караме? — запита равнодушно жената, като приближава до котлона.

Тя вдига капачето на чайника, пуска вътре две пликчета чай, сетне го снема и изважда щепсела.

— Сега пак ще стане топло — обещава жената, като включва наново радиатора. — Тази стая е истински ветрилник с тия два прозореца.

— Не обиждайте нашия мавзолей — смъмрям я.

Подир което наново се връщам към темата:

— Илиев наистина няма основания да се сърди сега, след като е разбрал, че детето не е ваше.

— Илиев нищо не е разбрал — пояснява Лиза, като се връща към чайника.

— Но защо не сте му казали, че детето не е ваше?

— Защото исках да свикне с мисълта, че е мое. И защото… — Тя прави известна засечка: — Защото всъщност детето е мое.

— Да — казвам, — човек наистина трябва доста да си напряга ума, докато разбере съображенията ви. Значи вие всъщност излъгахте не него, а мене? Защо? Нали той ще се жени за вас, а не аз?

— Защото не той ми задава въпроси, а вие.

— Професионална привичка — пояснявам. — Ти задаваш въпроси, другият отговаря, и ето че с общи усилия репортажът е готов. И какво, като съм задавал въпроси?

Преди да отговори, тя разклаща леко чайничето, за да ускори запарката.

— Ами ако бях ви казала, че детето е мое, щяхте да запитате кой е бащата.

— Нима не знаете кой е?

— Но, Тони, една жена има право и на някакви свои малки тайни. Бях готова да ви кажа всичко, обаче не и това, защото това не е като ония, другите връзки, а нещо по-съкровено… Бих се почувствала съвсем разголена…

— Не съм имал никакво намерение да ви разголвам. И въпросите ми, ако си спомняте, са били главно от делово естество. Пазил ме бог да прониквам в душевните ви тайни. Особено когато се касае до голямата любов.

— Не съм казала, че е голямата любов — възразява тя, като вдига леко капака на чайничето, колкото да провери как е запарката.

Сетне отваря шкафчето и изважда две чаени чаши, от тия големите и дебелите, но не без известни претенции за красота с дребните си сини цветчета.

— Значи детето ви не е родено от любов? Жалко.

— Реших да го родя така, напук на сиромашията.

— Така: просто напук?

— Е, не просто напук, а защото това си е негово право, да бъде родено. Всяко дете, веднаж заченато, има право да се родя.

— От такива идеи възниква демографският взрив — забелязвам скръбно.

— Моля?

— Свръхнаселеността! Това, че утре по липса на друга храна хората ще трябва да се ядат помежду си.

— Че те и сега го правят.

Тя донася една подир друга двете чаши, понеже в ергенското ми домакинство все още липсва поднос, и ги поставя на масичката, сложена за по-голямо удобство съвсем близо до леглото. Подир туй последователно обогатява натюрморта с лъжички, захарница и чиния бисквити.

Поизправям се на възглавницата и поемам чашата. Внушителен съд, обемист и тежък като кана. Чай, бисквити и интимни разговори — съвсем като в младините на леля ми.