— Значи — казвам — голямата любов представлява отделна глава… Успокойте се, не държа да ми я разправяте.
— И да искам, не мога. Няма такава глава.
Тя отпива от своята кана, поглежда ме и внезапно запитва:
— Тони, ако срещнете на улицата една жена, която изведнаж да ви обърне сърцето, какво бихте направили?
— Нямам навик да завързвам познанства на улицата.
— Но ако срещнете жената, искам да кажа, тази жена, единствената, без която животът ви ще остане пуст, бихте ли я отминали, тази жена…
— Знаете, разликата между „тази“ и „онази“, това много не личи…
— Защо е нужно да личи? То би трябвало да се усеща.
— Как именно?
— Ами както бихте усетили, ако ви хване електрически ток.
— Като те хване електрически ток, бързаш да се дръпнеш.
— Вие при всички случаи все това правите: бързате да се дръпнете.
— Понякога съм пропускал да го сторя. За което винаги съм съжалявал.
Лиза обезсърчено замълчава и известно време двамата сме изцяло заети с каните си.
— Какво става с ония старци? — запитвам.
— Димов е малко по-добре. Понякога вечер излиза в хола.
— Още ли е сърдит на Несторов?
— Не, сдобриха се. Искам да кажа — карат се. Отначало мълчаха и не се поглеждаха, но сега пак почнаха да се карат. Снощи например цяла вечер се караха за младежта. Предаването беше такова.
— Ясно: Несторов е твърдял, че днешната младеж вятър я вее, а Димов е говорел обратното.
— Не беше точно така. Май че и двамата критикуваха, само че в различна посока.
— Старците винаги смятат, че при младежта всичко отива към провал. Склерозата гледа с подозрение на всеки здрав организъм.
— Може и тъй да е — съгласява се тя, като посяга към цигарите. — Но когато наближи да си отиваш, мисля, съвсем нормално е да се замислиш за това, което оставяш подире си. На кого го оставяш, дали ще бъде запазено…
— Именно: съмненията и подозренията на склерозата. Като се сетя, че и аз отивам към тая възраст, просто тръпки ме обземат.
Жената запалва и издишва струя дим, като ме гледа замислено.
— Вие едва ли имате причини да се боите.
— Смятате, че не ме грози склероза?
— Не. Смятам, че нямате какво толкова да завещавате… нито на кого…
— Съвършено вярно — кимам. — И нямате представа колко това ме успокоява.
Да, тя обича да ме успокоява понякога с подобни бележки, казвам си по-късно, след като вече се е оттеглила в килера си. И на всичко отгоре ме принуждава да мисля доколко е права и едва подир дълъг размисъл да установявам, че е права само наполовина. Само не знам дали това, да си наполовина безчувствен и мизантроп и свободен от принципи, е много или малко. И защо всичко трябва да бъде наполовина. Все ми се струва, че има нещо мижитурско в туй „наполовина“.
Следващият ден започва с едно посещение от страна на моя стар познат, оня от милицията. Всъщност това е второто му посещение, но първото, в болницата, бе съвсем късо, понеже бях още съвсем замаян, и се бе ограничило с няколко бегли реплики за имена и адреси.
— Разкажи сега всичко отначало и по възможност по-подробно — предлага познатият, след като Лиза изчезва.
Разказвам. Той мълчи и продължава да мълчи, дори след като съм свършил, сякаш се скъпи да про-рони една одобрителна дума. Най-сетне признава:
— Доста труд си хвърлил, за да си осигуриш боя. Ако те бяха пребили още на първия адрес, всичко щеше да мине с по-малко усилия от твоя страна.
— Това ли е, което имаш да ми кажеш? — промърморвам със сянка на укор.
— А какво друго?
— Например дали сте хванали Киро…
— Няма никакъв Киро…
— Но той живее именно в къщата, до която бях паднал.
— Не са те намерили до къща, а насред улицата. И на адреса, дето ти ми го съобщи, не живее никакъв Киро, нито нейде в съседство.
— Значи Мони ме е пратил за зелен хайвер… И все пак Мони трябва да знае нещо…
— Обаче ние не знаем къде е този твой Мони. Гаражът се оказа на негов братовчед, а Мони го няма в гаража.
Познатият ме поглежда недоволно:
— Нали ти казах да не се бъркаш, дето не ти е работа. Само ни усложняваш задачата с тая твоя самодейност. Сега всички се изпокриха.
— Няма къде да избягат — подхвърлям, за да го ободря.
— Ако питаш мене, няма и защо да бягат.
— Но това са мошеници и побойници.
— Ти го казваш. А къде са ти фактите?
— Ето един — промърморвам, като се улавям за превързаната глава.
— Тогава посочи ми нападателя!
— А тая история с пръстените?
— А тая е като оная. Ако почнем да задълбаваме и ако някой все пак трябва да опере пешкира, това ще бъде твоята приятелка.
— Но те просто са я ограбили.
— Кои „те“? Кога? Как?
Той отново ме поглежда недоволно:
— При вас, журналистите, голите приказки може да вършат някаква работа, при нас — не. За да поставиш някого на мястото му, необходими са улики, веществени доказателства, свидетелски показания, а засега ги нямаме.
— Ще ги имате — казвам.
Той, изглежда, е уловил някакъв подтекст в късата ми фраза, защото вдига показалец в назидателен жест:
— Ще ги имаме, ако не ни се пречкаш в краката. Считай го за предупреждение.
Сух човек. Можеше поне да попита как е главата.
Главата е някак си. Във всеки случай усещам, че имам глава. „Много ми е мъчно, че пострадахте за мене“ — бе казала Лиза, когато бе дошла да ме види в болницата. Отговорих й, че съвсем не съм пострадал заради нея, което е самата истина. Колкото и да си изключил, когато някой те халоса здравата, не може да не включиш отново. Поне за малко. Поне за да си изпросиш някой добавъчен удар. Което и стана.
Следобедът ми донася още едно посещение. Почукването на вратата не ме изненадва — така спокойно и отчетливо чука инженерът. Само че не е инженерът, а Димов:
— Надзърнах да ви видя… Не преча ли?…
Отговарям, че напротив, и го каня да седне. Той се отпуска на креслото, което е любимото място на дъщеря му. Забелязал съм, че предпочита да стои прав, но при сегашното му състояние тая привичка навярно вече е лукс. Снагата му се е попрегърбила, синият халат е станал още по-широк за мършавото тяло, а гласът е загубил младежката си интонация и е доста по-глух.
— Разбрах, че доблестно сте защитили Елисавета от банда пияни злосторници — произнася не без известна тържественост Рицаря, сякаш връчва акредитивните си писма. — Искрено съм ви благодарен.
Новините от външния свят пристигат малко деформирани в нашия дом, особено когато това става чрез посредничеството на Лиза. Промърморвам нещо в смисъл „дребна работа“ и „случва се“, като си мисля, че старецът все повече заприличва на своя литературен първообраз, и то точно от оня период, когато Дон Кихот поради прекалено четене на рицарски романи почва солидно да откача. Не казвам, че Димов откача, а още по-малко, че предизвиква смях. Обаче у мене и първообразът никога не е предизвиквал смях и когато бях малък, по-скоро ми се плачеше за тоя герой, върху чиято бедна глава винаги се струпваха всевъзможни нещастия. Но нека не говорим за глави.
— Да, наистина Димов доста е заприличал на Дон Кихот от гравюрите на Доре и видът му е някак призрачен и само в кафявите очи има живот, един трескав и патетичен блясък, сякаш тия очи викат: не гледайте, че приличам на привидение, още съм жив, още съм жив.
— Доколкото разбрах, онази вечер пак сте воювали с догматизма — подхвърлям, за да насоча разговора към нещо по-делнично.
— Аз цял живот воювам с догматизма, Павлов, без дори да се надявам на победа.
Той ме поглежда с трескавите си очи, сетне насочва към потопа костеливия показалец и произнася драматично:
— Догматизма ще го срази това!
— Не допусках, че сте религиозен — казвам, като проследявам с поглед показалеца.
— Имам предвид не бога, а космоса — пояснява Димов. — Или, ако щете, науката. Новите знания, които неотвратимо се превръщат в нови истини. И които неизбежно доказват целия анахронизъм на допотопните схеми.